Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (17)

16.
Пълно възстановяване

Усмивката на доктор Най приличаше на жива рана.

— Добре дошла отново — рече той — в света на живите.

Валкирия се замята и задърпа каишите, които я държаха вързана за леглото. Най махна успокоително с ръка.

— Не се хаби. Още си твърде слаба. Уверявам те, че каишките са само за твое добро.

— Къде съм? — озъби се момичето.

— В Убежището. В пълна безопасност си. Жената, която те нарани, отдавна я няма.

— Не тя ме притеснява!

Най се изкикоти.

— О. Ама разбира се. Спомни си, значи, нашата малка… среща. Но тя остана в миналото, нали? Реванширах се изцяло за всички простъпки, които може би извърших спрямо теб, прав ли съм? Върнах органите ти по местата им, заших те обратно и ти напусна операционната ми дишаща и жива. Простено и забравено.

— Ти се опита да ми направиш аутопсия.

— Аз си я направих успешно. Просто не достатъчно дълго време.

— Пусни ме веднага от тук.

— Боя се, че ще се нараниш сама, ако го сторя.

— Пусни ме на секундата или, кълна се в Бога, иначе…

— Иначе какво? Ще докладваш на Старейшините за мен, за това какво ти причиних? Но тогава, разбира се, ще се наложи и да им обясниш по каква причина дойде при мен тогава, при това доброволно. Трябва да им кажеш, че си узнала истинското си име и че искаше да го запечаташ, за да не може никой да установи контрол над волята ти.

— Няма нищо осъдително в това да искам да се запечата името ми.

— Знаеш ли, ти говореше доста тогава. Докато извършвах дисекцията върху теб, ти си говореше сама. Мърмореше си. Смятам, че от време на време халюцинираше. Изрече едно име. Когато го чух за първи път, то не означаваше нищо за мен. Нормално, по онова време водех напълно изолиран живот. Но след като ти си тръгна, отново чух същото име. Даркесата. Онази, която ще ни избие всичките.

Валкирия спря да се бори с каишите.

— Не знам какво общо имаш с Даркесата, но ако докладваш на Старейшините за същинския мащаб на експериментите ми, аз ще бъда принуден да им кажа, че по някакъв начин си замесена с идването на черната магьосница, и те веднага ще започнат да ти задават всякакви неудобни въпроси.

Най отново се усмихна, но в следващия момент залитна силно назад и се блъсна в една масичка на колела, отрупана с хирургически инструменти. Валкирия обърна глава и видя Скълдъгъри и Гастли да влизат. Скелетът вдигна ръка и запрати напред въздушна струя, която притисна Най до стената. Скелетът подмина леглото на момичето, хвърли й само един мигновен поглед и продължи да крачи към страшния доктор. Гастли откопча каишките и освободи ръцете и краката на Валкирия.

Най грухтеше, а хилавото му тяло се бореше напразно със силата на скелета, мяташе се, подобно на клечест скакалец, омотан в паяжина. Със свободната си ръка Скълдъгъри извади пистолета си и притисна дулото в челото на създанието. Най спря да се мята и застина на място.

— Скълдъгъри — тревожно се обади Гастли, — какво правиш?

— Зарекъл се бях, че ако някога ми се отвори възможност да сложа край на животеца на тая жалка гад, няма да се колебая и секунда. Той си свърши работата, не ни е нужен повече…

— Недей. Скълдъгъри, не натискай спусъка. Онова, което Най правеше по време на войната, е непростимо, но в момента имаме други грижи.

Гласът на Скълдъгъри беше леденостуден.

— Не ми пука какви ги е вършил през войната. Мисля си за някои негови по-скорошни подвизи.

Гастли бавно пристъпи към детектива.

— Какви ги говориш? През последните сто години доктор Най е бил затворник и не е напускал лабораторията си.

Скълдъгъри се извърна, погледна приятеля си, но не каза нищо. Нямаше нищо за казване. Най беше прав. Всяко обвинение от тяхната страна щеше да повдигне въпроси и съмнения спрямо Валкирия, а историята с Даркесата не беше истина, която момичето и скелетът бяха готови да споделят с когото и да било.

— Скълдъгъри — продума Валкирия, като се плъзна встрани, стъпи на пода и се надигна от леглото, увивайки се с чаршафа. — Всичко е наред. Най ме излекува. Добре съм.

За момент самата тя се усъмни, че думите й ще подействат на скелета, но после Скълдъгъри свали пистолета и престана да натиска въздуха.

Най си възвърна равновесието и се изправи, извисявайки се над всички останали в стаята, а на лицето му беше изписана ярост.

— Това… Това е недопустимо. Лично мадам Мист ми обеща пълна амнистия за престъпленията ми и ми обеща, че няма да бъда държан отговорен за делата си, когато те са били в резултат от нечии чужди заповеди, които просто съм изпълнявал. Старейшина Биспоук, надявам се, че ще накажете детектив Плезънт за неприемливото му поведение.

— Млъквай, Най — отвърна Гастли. — На косъм съм от това сам да ти пусна един куршум в главата. Къде е асистентът ти? Предполагаше се да стои с теб през цялото време.

— Човекът беше пълен глупак — сковано отвърна Най. — Казах му да се разкара и никога повече да не се връща. Ако знаех, че е толкова важно за вас, нямаше да го гоня.

— Не е просто важно, докторе — отговори Гастли, — а е жизненоважно. Жизненоважно както за моето спокойствие, така и за твоята жалка кожа е, ти никога да не оставаш сам и асистентът да не се отделя от теб. Разбра ли ме? Разбра ли тази заповед?

— Да — изрече Най. — Напълно.

 

 

Докато пътуваха с Бентлито към дома на Скълдъгъри, Валкирия свали черния пръстен от ръката си и го заразглежда замислено.

— Искаш ли да отворя прозореца, та да го изхвърлиш? — попита скелетът.

Момичето се усмихна.

— Не, но благодаря за предложението. Знаеш ли, Меланхолия просто ми го взе. Изтръгна го от пръста ми и — бам! — вече не разполагах с никаква некромантска магия, на която да разчитам.

Скълдъгъри кимна.

— Това е проблемът с некромантията. Могъща магия е, няма две мнения, но е толкова нестабилна, че човек има нужда от конкретен предмет, в който да я съхранява. Иначе не може да я контролира. А мощ, толкова непостоянна… си е направо плашеща перспектива. Ако си от плашливите, имам предвид.

— Некромантията единствената магия ли е, която се нуждае от предмет-хранилище?

— Не единствената, но основната. Има и още някои, които изискват същото. Съхранението на подобна сила се нарича Въдворяване.

Валкирия кимна.

— Да, Соломон ми каза. Каза още, че идеалният пример за такъв предмет е бронята на лорд Вайл. Когато барон Венгос я сложи, придоби силата на Вайл, защото тя се криеше в бронята. Може би сега става същото. Може би не истинският Вайл се е върнал, а някой друг, който просто носи неговата броня, използва магията му и се преструва на него.

— Не, едва ли — отвърна Скълдъгъри. — Нали ми проговори онзи път, когато ме нападна. Той си беше, никой друг. Мислехме завръщането му за невъзможно, но… Той беше.

Валкирия отново си сложи пръстена.

— Откри ли вече някакви следи от него?

Скелетът леко обърна глава и я погледна.

— Откъде знаеш, че съм го търсил?

— Разни дреболии — отвърна момичето. — Напоследък ти се интересуваше силно от всякакви необичайни дребни престъпления, задаваше всякакви странни въпроси, които нямаха ни най-малка връзка със случаите, върху които работехме… Явно беше, че търсиш някого.

— Леле, леле — рече Скълдъгъри. — Що за блестящ ментор те е учил на детективската работа? А, да, забравих. Бях лично аз.

Валкирия се засмя.

— Е? Попадна ли на следи от лорда?

— Не — отвърна скелетът. — Първо уби Тесеракт. После аз го ударих, лордът избухна в кълбо от сенки и от тогава ни вест, ни кост от него.

— Може да е мъртъв — с надежда отбеляза момичето.

— Не го ударих чак толкова силно.

Валкирия сви рамене.

— Може би те е нападнал призракът на Вайл.

— Именно — съгласи се Скълдъгъри. — И аз си мислех точно същото.

— Какво? Сериозно?

— Да, сериозно. Да погледнем фактите. Броня, която прелива от собствена магическа сила. Необходима й е единствено воля, която да я накара да се надигне и да почне да обикаля. Необходима й е само цел.

— Значи мислиш, че призракът на Вайл е намерил старата си броня и сега живее в нея?

— Това е едното възможно обяснение. Призракът му или… Де да знам и аз.

— Значи, вътре в бронята на практика няма нищо, така ли, празна е?

Скълдъгъри се поколеба.

— Това е само теория. Една от многото. Точно в момента обаче е единствената, която пасва на случилото се.

— Какво правеше призракът на Вайл в Убежището обаче?

— Нашият обичен Върховен маг Гилд държеше бронята в сандък, който тъкмо беше транспортиран в Роърхейвън. Схватката ми се Тесеракт онази нощ може да е нарушила спокойствието й по някакъв начин или…

Скелетът млъкна и момичето го изгледа напрегнато.

— Забелязал си нещо у Вайл или пък той ти е казал нещо, или… Или има нещо, което ти не ми казваш?

Скълдъгъри се разсмя.

— О, Валкирия, достойна и вярна моя съратнице в битките! Разбира се, че има нещо, което не ти казвам. Иначе нямаше да е весело.

Валкирия се изправи насред пълната с шапки гардеробна на Скълдъгъри и загледа ръката си. Тя не трепереше. Момичето я обърна и огледа със свъсени вежди, мъчейки се да види следи от скрито напрежение. Нищо. Явно беше права. Бяха я нападнали и смъртта й се беше разминала на косъм, беше преживяла болка и агония, немислими за повечето хора по света, и въпреки това по всичко личеше, че те не й бяха причинили абсолютно никакви посттравматични психологически вреди.

Ясно си спомняше нападението. Случката беше като жигосана в паметта й. Не потискаше никакви части от спомена, поне доколкото можеше да прецени сама. Не беше изпаднала в апатия. Не се чувстваше травматизирана. Какво й ставаше? Защо не беше в шок? Или може би това беше вид шок? Не, вече беше изпадала в шок и познаваше симптомите. В момента се чувстваше… нормално.

Миналата нощ тялото й беше буквално накъсано на ленти, а днес тази мисъл не я тревожеше ни най-малко. Сякаш в центъра на съществото й стоеше нещо хладнокръвно и разумно, което държеше паниката под контрол и бавно превеждаше личността на Валкирия встрани покрай преживения ужас. На момичето дори й се стори, че чува глас в главата си.

Спокойно, казваше гласът. Бъди спокойна. Жива си, нали?

Момичето се обърна към огромното огледало, което Скълдъгъри държеше в гардеробната си, за да проследява отблизо пълния ефект от всяка шапка, която избереше да си сложи. Безспорно суетна и нарцистична вещ, но пък толкова подкупваща. Дрехите на Валкирия — изпрани и чисти — бяха така разкъсани, че едва се крепяха на тялото й. Момичето прокара пръст по една дълга цепнатина върху тениската си. Все още жива. Приведе се и огледа отблизо лицето си.

— Белезите са почти напълно изчезнали — изрече високо.

— Супер — обади се Скълдъгъри от съседната стая.

Толкова много шапки! Момичето взе една — черна — и си я сложи. Нямаше как да отрече, че много й отиваше. Харесваше й и начинът, по който ръбът се спускаше над едното й око. Придаваше й декадентско елегантен вид. Спокойна. Момичето остави шапката на място и влезе в гостната. Скълдъгъри стърчеше насред останките от нещо, което явно някога е било диван. Момичето повдигна едната си вежда.

— Опитах се да разгъна дивана, който се превръща в легло, за да можеш да си починеш — обясни скелетът и посочи към втория диван в противоположния ъгъл на стаята. — За съжаление, става ясно, че диванът, който се превръща в легло, е ей онзи там, а този тук — както е видно — си е просто диван.

— Вече и това не е.

— Ами, да, права си, вече е мъртъв диван. Но се бори храбро.

— Сигурна съм, че семейството му ще се гордее с него през поколенията — Валкирия се уви в одеяло и се тръшна на най-близкото кресло.

— Заради теб убих цял диван, а ти ще седиш в креслото? — възкликна Скълдъгъри. — Май не оценяваш жертвите, които хората правят, за да ти угодят.

— Не ми трябва легло. Искам само да дремна няколко часа, докато белезите напълно изчезнат, след това ще се прибера и ще рухна в собствения си креват.

— Значи няма да имаш проблем с това да постоиш тук сама?

— Никакъв. Отивай да изискаш заповедта за арест. Само не убивай никого. Имам силното желание да смачкам Меланхолия от бой заради това, което ми стори, така че не я искам мъртва. Поне още не. Нали ще пазиш поведение и ще се държиш овладяно?

— Изключително овладян ще бъда.

— Обещаваш ли?

— Кълна се в живота си, който отдавна приключи, да пукна на място, ако това изобщо е възможно.

— Добре, бива — Валкирия отклони за миг поглед. — Защо Даркесата не се появи?

— Моля?

Момичето сви рамене.

— Меланхолия за малко не ме уби. Някак си очаквах Даркесата да се яви и да вземе нещата в свои ръце, но…

— Струва ми се, че това да разчиташ на Даркесата да те спасява всеки път, е един, меко казано, лош навик — отбеляза Скълдъгъри.

— Знам — бързо отвърна момичето. — Не съм разчитала на нея. Щеше да е по-добре, ако… знаех правилата. Дали ще се превръщам в чудовище всеки път, когато съм в опасност или трябва да се случи нещо конкретно, както когато Трепкащото момиченце бръкна с пръсти в мозъка ми, или как…?

— Не знам, Валкирия. Може би подсъзнателно си доловила, че Меланхолия няма истинско намерение да те убие. Може би Даркесата се появява само в изключителни случаи, когато е ясно, че нейната намеса е единственият шанс да оцелееш физически. Или пък идва, само когато й скимне. Не знам.

Валкирия кимна.

— За момент тя изгуби силата си, казах ли ти?

Скълдъгъри рязко наклони глава:

— Кой, Меланхолия?

— Тъкмо преди да ме нарани наистина сериозно, тя напълно отслабна. Малко остана да припадне. Нещо не е наред с нея. Когато силата й се върна, нямах никакъв шанс, но ако я бях нападнала миг по-рано, когато беше слаба, можех да я счупя от бой, знам, че можех.

— Интересно — процеди Скълдъгъри.

— Какво ли означава това? Ще ни помогне ли да се справим с нея?

— Сигурен съм, че ще помогне — отвърна скелетът. — Сега си почини, става ли? Може би е добре да звъннеш и на Флетчър. Все пак току-що премина през много травматично преживяване.

— Свикнала съм с травматичните преживявания.

— Мисля, че Флетчър се тревожи за теб.

— И откога започна да ти пука дали Флетчър е разтревожен? Обадих му се още от Убежището, казах му, че съм добре. Ти си единственият, който се тревожи.

— Винаги съм си бил прекалено грижовен, това ми е проблемът в тоя живот. Е, ако си толкова уверена, че не ти трябва компания и ако не искаш да ти разкажа приказка преди да заспиш…

— Всъщност — рече момичето, — може да ми разкажеш някоя. Някоя мъничка.

— О?

— Малката Алис дойде у дома и ме накара да се замисля за някои неща. Ти например така и никога не си ми казвал защо си се отказал от семейния си герб.

Скелетът наклони глава.

— Нима? Не съм ли ти казвал? Сигурен съм, че съм споменавал причината. Може би съм подхвърлил нещо по въпроса, докато сме се сражавали с нещо гигантско и отвратително. Мисля, че ти го изкрещях веднъж, но ти, изглежда, си била твърде ангажирана с това да те размятат наляво-надясно. Но това няма значение, важното е, че съм ти казвал защо съм изоставил герба си, така че нека се насладим на спокойствието тази вечер и да не се връщаме към въпроса.

— Можеш да ми кажеш още веднъж.

— О, Валкирия, много добре знаеш колко мразя да се повтарям.

— Да, ама историята за оня път, когато си спасил цяло сиропиталище сирачета от сигурна смърт, си ми я разказвал поне сто пъти.

— Така е, защото историята за сирачетата е вълнуваща, изпълнена с неочаквани обрати и ме описва във впечатляващо положителна светлина.

— Значи историята за това защо си се отрекъл от семейния ти герб те описва в отрицателна светлина?

— Малко или много.

— Ей, ако не искаш да ми кажеш, няма проблем, разбирам те.

— Супер — скелетът се завъртя кръгом и пое към вратата. Момичето се навъси:

— Е?

Детективът спря на място.

— Какво „е“?

— Е, разказвай.

— Ти… Току-що каза, че няма проблем, ако…

— Ама че си и ти! Излъгах! Когато някой ти каже, че не си длъжен да му разказваш нещо, това значи, че си сто процента длъжен да му го разкажеш. Такива са правилата. Така действа общуването между хората.

— Прилича ми на система със сериозни дефекти.

— Разкажи ми защо си изоставил семейния си герб и в замяна аз ще ти кажа една моя тайна.

— Ти нямаш тайни.

— Напротив, имам купища тайни.

— Никакви тайни нямаш. Да видим, човешкото ти име е Стефани Еджли. Истинското ти име е Даркесата и по всичко личи, че си родена, за да заличиш живота на тази планета. А, да, и излизаш с един вампир зад гърба на гаджето си.

Валкирия се опули.

— Ти… Знаеш за това, така ли?

— Разбира се, че знам.

— И не си ми сърдит?

— Смятам, че това е огромна грешка, която ще завърши трагично с ужасни последици, но ако това е единственият начин да се научиш и после да си го имаш като обица на ухото, просто смятам да оставя нещата на самотек.

— Не мога да повярвам, че не си сърдит.

— Успокоявам се с мисълта, че на някакъв етап може да ми се наложи да убия Сийлън.

— О. Ами тогава разкажи ми защо, за Бога, си се отрекъл от семейния си герб? А оттук нататък всеки път, когато се сдобия с тайна, която по принцип не бих ти казала, веднага ще ти я казвам. Става ли?

Скълдъгъри въздъхна дълбоко, върна се при останките от дивана и приседна на една от тях.

— Изоставих семейния си герб, защото в живота си така и не успях да се издигна до високите морални стандарти, зададени от родителите ми и от братята и сестрите ми.

— Имал си братя и сестри?

— Разбира се.

— Как се казваха?

— Има ли значение? Те всички вече са мъртви. Аз съм единственият останал жив от семейството, единственият, който може да пренесе герба напред през годините. Близките ми до един бяха добри, достойни хора, хора на честта. Гербът означаваше нещо, докато те бяха живи.

— Но ти също си добър и достоен, също си човек на честта.

Скелетът свали шапката от главата си и махна невидима прашинка от ръба й.

— За съжаление, по време на войната допуснах някои от тези мои качества да ми се изплъзнат. Когато почувствам, че отново имам право да нося герба ни, ще го нося.

— Не знам, мисля, че малко преиграваш.

— А, не думай.

— Виж, ясно ми е, че хората на война вършат ужасни работи, но просто не мога да си представя, че точно ти си извършил нещо толкова страшно, че да промени собственото ти мнение за това що за човек си. Може би се самоосъждаш твърде строго.

— Да, това е другият ми проблем в тоя живот.

— Ти ли беше най-големият син?

— Втори поред съм. Имах по-голям брат.

— Леле… Великият Скълдъгъри Плезънт е имал по-голям брат. Какъв човек беше брат ти?

Скелетът леко вирна брадичка.

— Беше по-възрастен от мен, по-силен от мен и му харесваше да мисли, че е и по-умен от мен. Той ни защитаваше, грижеше се за нас. Беше точно такъв, какъвто трябва да бъде един голям брат. Беше всичко, което ти трябва да бъдеш за малката ти сестричка.

— Надявам се да се справя. Ама странна работа, а? Обикновено в живота срещаш някого, ставате приятели, после постепенно го обикваш и вече сте близки. Това са правилата. Но когато се роди едно бебе, нямаш никакъв гратисен период, в който да го опознаеш постепенно, да разбереш дали изобщо го харесваш… Не. Просто го заобичваш. На секундата. Гушкаш го, държиш го в прегръдката си и изведнъж започваш да чувстваш такава всепоглъщаща обич, че осъзнаваш как си готов да влезеш в огъня, за да го защитиш. Бам, просто ей така, отведнъж, целият живот се променя. Бебето, този малък човек, когото изобщо не познаваш, внезапно става по-важен от всичко на света.

— Да, усещането е доста изненадващо — промърмори тихо Скълдъгъри и се изправи.

— О — рече Валкирия. — Извинявай. Говорех за сестричката ми, не за… твоето дете. Прощавай, не знам какви ги дрънкам.

Скълдъгъри поклати глава.

— Глупости. Описа нещата идеално. Чиста, безусловна обич. Прекрасно чувство. Ще я усетиш отново, когато имаш собствени деца.

— Опаа! — подскочи Валкирия, стана и одеялото падна в краката й. — По-леко само! Спри се! И дума да не става! Няма дори да споменаваме някакви си мои деца!

— Мисълта май те изнерви?

— Направо ме побърква от ужас! Май-май имам още някоя и друга годинка да се повеселя, преди да реша, че искам да се обвържа трайно с някого. Имам предвид век-два…

— Значи не планираш да прибързваш, както усещам?

— Никакво прибързване, поне доколкото зависи от мен.

— Флетчър наясно ли е, че мислиш така?

Момичето се засмя.

— Дано да е наясно!

— А Сийлън?

— Казвам му го всеки път, когато се видим.

Скълдъгъри нахлупи шапката си.

— Браво, моето момиче.