Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (50)

49.
Самоинициатива

Клечеше в храсталаците с останалите, с всичките четиринайсет, облечени в черни роби и уплашени до смърт, и наблюдаваше как гостите на Прощалния бал идват и си отиват. Крейвън отказваше да позволи на собствения си страх да проличи. В края на краищата, великите водачи не се боят от нищо. Освен това той имаше едно предимство, с което никой друг не разполагаше — имаше си Белия секач, който щеше да го защити, ако нещо се объркаше.

Това е много опасно — прошепна духовник Солус. — Трябва да се махаме. Ако ни открият…

Този въпрос вече го обсъдихме — сопна се Крейвън. — Аз реших, Солус. А ти ще ми се подчиниш.

Ти не си Първосвещеник, че да ти се подчинявам — отвърна Солус.

— Искаш ли да ме пробваш, а? Да изпиташ решителността ми? Казваш, че сме заобиколени от врага. Аз пък казвам, че врагът е точно там, където ние искаме да бъде.

— И как смяташ да влезем в имението? — попита Солус. — Може би си накарал зомбитата да откраднат някой друг диск, който ще накара изкормвачите да напуснат постовете си?

— Разбира се, че не — отвърна Крейвън. — Планът ми е много по-първичен.

От вътрешността на имението се чу изстрел. Всички изкормвачи се втурнаха по посока на звука му. Теренът се разчисти, Белият секач поведе групата некроманти до една от страничните врати на имението. Крейвън изтича до близките дървета и я завари да го чака. Приближи я в гръб.

— Време е — каза й тихо.

Тя бавно се обърна, смъкна качулката на робата си, русата й коса се посипа по раменете, лунната светлина огря белезите й. Меланхолия. Момичето остави Крейвън да я хване за ръка и да я отведе до къщата и прислонилите се там некроманти.

Когато влязоха, чуха как музиката в далечните зали отново засвири, по пътя Белият секач уби двама изкормвачи и четирима гости — единственият шум беше тихото съскане на плискащата по стените кръв. Скриха телата и продължиха напред, а Крейвън не пускаше Меланхолия да се отделя и на крачка от него.

Завариха избата празна. Крейвън остави на пост трима некроманти, облечени в твърде големи за тях смокинги, а другите поведе надолу по стълбите. Останалите на пост бяха родени в Храма и лесно се изнервяха от външния свят, но единствената им задача беше да не допуснат никой друг да влиза в избата. Дори такива като тях щяха да се справят.

Избата беше изпълнена с великолепен мрак. Пещерите бяха точно под краката им — последен отчаян изход, в случай че нещо катастрофално се обърка, но това едва ли щеше да стане. Крейвън знаеше, че някъде тук има тайна врата, но тя беше толкова добре замаскирана, че на някой не толкова интелигентен човек щеше да му коства седмици търсене, за да я открие. Но Крейвън не оставяше нищо на случайността. Измъкна от джоба на робата си камък и го подаде на Адриена Шейд.

— Обиколи наоколо и дръж това близо до земята — нареди. — Ако започне да свети в синьо, повикай ме.

— Да, Ваша светлост — отвърна некромантката и се зае да изпълни заповедта.

Сред струпаните в избата боклуци имаше и една стара маса. Меланхолия седна отгоре й. Затвори очи и задиша равномерно, приготвяйки се за онова, което предстоеше. Крейвън реши, че е най-добре да не я закача. Обърна се и се озова очи в очи със Солус.

— Ваша светлост? — подигра го отговорникът по специалните доставки. — Така ли се обръщаме вече към теб? Ти си духовник, Вандамиър. Точно като мен, без разлика.

— Внимавайте, духовник Солус — отвърна Крейвън. — Последният, който си позволи да прави такива коментари, беше Соломон Рийт, който скоро след това се опита да ме убие. Ако продължавате да се държите като него, аз може да се уплаша за живота си. А тогава Белият секач ще бъде принуден да действа.

При споменаването на секача лицето на Солус се изопна. За да прикрие страха си, той кимна към Шейд.

— Какво я караш да прави? Обикаля наоколо с камък в ръка?

— Под нас — търпеливо обясни Крейвън, — зомбитата стоят и чакат от другата страна на тайната врата. Минали са през пещерите. Този камък има близнак, него съм го дал на тях. Когато този в ръката на Шейд усети близостта на близнака си, ще започне да свети в синьо. Така ще разберем къде е вратата и в случай на провал ще знаем откъде да избягаме.

— Струва ми се все така безразсъдно — изкоментира Солус, но без предишната настоятелност. — Ако ни открият тук, плановете ти отиват на кино.

— Където и да се намира Вестителят на смъртта в момента, в който осъществи Прохода — отвърна Крейвън, — агентите на Убежището ще я следят. Може дори да й попречат и да я спрат, преди Проходът да е завършил. Не можем да рискуваме това да се случи. Всичките ми планове са плод единствено на необходимостта. Трябваше ни някой, който да издаде на скелета къде сме, затова накарах Меланхолия да подшушне на Рийт, че животът му е в опасност. Трябваше да ги накараме да мислят, че Меланхолия е мъртва, затова убих отражението й пред всички, но преди някой от агентите с достатъчно набито око да успее да я разгледа внимателно и да познае подмяната. Трябва да ликвидираме враговете си преди Проходът да започне, затова не ги чакаме да ни открият, а ние идваме при тях и сега ще оставим Вестителят на смъртта да отнеме животите им с помощта на прекрасните си нови таланти. Без битки. Без насилие. Без възможност да се защитят. Помислил съм за всичко, духовник Солус. Единственото, което се иска от теб, е да ми се довериш. Затова сега те питам: вярваш ли ми?

Белият секач пристъпи плътно зад гърба на Крейвън и Солус преглътна тежко.

— Вярвам ти — рече.

— Вярваш ми…?

Солус се прокашля.

— Вярвам ви, Ваша светлост.

Крейвън се усмихна.

— Знаех си, че така ще решиш.