Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (41)

40.
Краят на Вестителя

След като Ърскин Ревъл с огромна неохота му обеща пълна амнистия, Рийт заведе Скълдъгъри и Валкирия при изоставения старчески дом и кимна към главното крило на сградата.

— Вътре са — рече. — Надявам се, че телепортаторът е все още с вас, защото единственият начин да ги хванете неподготвени, е да успеете да избегнете всички защити и капани, пръснати наоколо.

Валкирия се смръщи.

— И те се крият тук?

— След гробищата и болниците, старческите домове са третото подред най-подходящо място, в което човек може да попие силата на достатъчно много смърт. Този конкретно старчески дом е необитаем от поне двайсет години. Пълна дупка, в интерес на истината. Но отчаяните хора нямат право на избор, а в настоящата ситуация Крейвън е именно отчаян.

— Колко души има вътре? — попита Скълдъгъри.

— Ако не броим Крейвън, Меланхолия и Белия секач, трийсет и трима. Но са неопитни. Прекарали са по-голямата част от съзнателния си живот в един или друг Храм. Не биха се поколебали да влязат в схватка, но не са достойни противници, затова ще го сметна за лична услуга, ако не ги избиете всичките.

Скълдъгъри го изгледа.

— Какво точно те кара да мислиш, че сме склонни да ти правим услуги?

— Не знам. Наивността ми?

— Защо не искаш смъртта им? — обади се Валкирия.

Рийт сви рамене.

— Защото са просто уплашени и объркани, а и, честно казано, са си донякъде тъпи. Но съвсем не всички от тях заслужават да умрат, особено ако не се налага. Крейвън сто процента заслужава да бъде ликвидиран. За всички ни ще бъде далеч по-безопасно, ако и Меланхолия се прости с живота. Но останалите…

— Безобидни са, така ли?

— Е — подсмихна се Рейт, — не са точно безобидни, но определено са подведени. Те са мои братя и сестри. Разбира се, по-скоро са от оня тип братя и сестри, които човек не харесва, но въпреки това не бих искал да ги видя как умират за нищо.

— Ще го имаме предвид — отвърна Скълдъгъри. — Колко дълго смятат да се крият тук?

— О, никъде няма да мърдат засега. Ако оставим настрани факта, че не разполагат с друго скривалище, точно тук е и мястото, където Меланхолия ще се опита да осъществи Прохода.

Гласът на Скълдъгъри стана стоманен:

— Тази нощ?

— Точно тази нощ. Не знам какво точно си въобразява Крейвън, защото Меланхолия ще бъде два пъти по-силна утре вечер, а не днес. Може би допуска, че ще се намесите и иска да приключи с всичко възможно най-скоро.

Валкирия рязко се наведе.

— На един от прозорците мернах човек. Вътре са, сигурно е.

— Значи работата ми тук приключи — заключи Рийт. — Пожелавам и на двама ви късмет, вярвам искрено, че ще провалите злите планове на Крейвън и ще спасите света за пореден път. Скълдъгъри, както винаги, за мен беше удоволствие да се видим. Валкирия, когато Меланхолия отпадне от уравнението, в отдела на Вестителя ще се освободи едно място, така че ако имаш желание да продължиш да бъдеш моя ученичка…

— Не се надявай много — кисело отвърна момичето.

Рийт се усмихна, сенките се завихриха около него и в следващия момент от некроманта нямаше и следа.

Валкирия погледна скелета.

— Поредният удар срещу некромантската твърдина, а?

— Така изглежда — отвърна детективът. — Само дето това не е твърдина, а старчески дом, но като цяло си права. Струва ми се, че тази атака ще трае много по-кратко от обсадата на Храма, стига…

— Стига Флетчър да е с нас.

— Да. Съжалявам, Валкирия, но имаме нужда от помощта му.

— Не се извинявай — отвърна момичето. — Само не ме карай аз да му се обаждам. Съмнявам се, че ще ми вдигне.

Час по-късно Валкирия стоеше в празното хале на една изоставена фабрика на около петнайсет километра от старческия дом. Кимна на две магьосници, които отскоро познаваше — Калиста Пендрагон и Розела Ембър. И двете бяха нови в Убежището, бяха ги взели на работа в отчаяния опит да запълнят множеството овакантени позиции. Като се замисли, Валкирия осъзна, че наоколо е пълно все с нови лица. През последните години текучеството при агентите на Убежището беше доста голямо.

После видя Флетчър, който си говореше със Скълдъгъри. Момчето вдигна очи, погледите им се срещнаха, сърцето на Валкирия подскочи, след това телепортаторът извърна глава, а момичето се почувства ужасно зле. Стоеше настрани, беше оставила Скълдъгъри да обясни на Флетчър какъв е планът. Първоначален етап — скелетът и Флетчър щяха да се промъкнат в старческия дом, за да разузнаят точното разположение на силите. Видеха ли къде точно се намира Меланхолия, Флетчър щеше да върне и двамата във фабриката, после цялата група агенти щеше да се хване за ръце и момчето да ги телепортира обратно в некромантската квартира за една — както всички се надяваха — изненадваща атака.

Когато Скълдъгъри я осведоми, че на разузнаване ще отидат само той и Флетчър, Валкирия се съгласи веднага. Стомахът й се свиваше всеки път, когато се сетеше за изражението на Флетчър, когато се разделяха и сега последното, което искаше, беше да причинява още болка на бившия си приятел.

Когато всичко беше уговорено, скелетът и телепортаторът изчезнаха, а Валкирия зачака заедно с останалите. Мразеше да чака. Чакането я дразнеше. Раздразнението пък влошаваше безпокойството преди битката. Гастли бавно се приближи, застана до нея и й кимна. Постояха няколко минути неподвижно, преди който и да било от двамата да заговори.

— Е — почна шивачът, — разбрах, че вие двамата сте скъсали.

— Има нещо такова.

Гастли кимна отново. Физиономията му говореше, че иска да попита нещо, но не гори от желание да изрече точните думи.

Момичето се смръщи.

— Флетчър е дошъл да ти плаче на рамото?

— Момчето си няма никого, с когото да поговори — призна Гастли. — Разстроен е.

— Знам.

— Ти си му много мила.

— Той също ми е мил — отвърна Валкирия и сама се изненада колко рязко прозвуча гласът й. — Защо никой не иска да разбере, че може някой да ти е мил и в същото време да не желаеш въобще да го виждаш? Не е като да ми е опротивял или нещо такова.

— Защо тогава скъса с него?

— Защото не исках повече да бъда в такъв тип връзка. Трудно е за обяснение.

— Той смята, че решението ти има нещо общо с един вампир.

Валкирия се поколеба.

— Какво точно ти каза?

— Ами каза ми, че ти в момента имаш за гадже вампир.

Момичето простена.

— Окей, първо на първо, въобще не е имал право да ти разказва тия неща. Второ на второ, това не е вярно, не и изцяло. Трето, ти и аз? Представи си ни само как водим разговор по тия въпроси!

— Вампирите са опасни, Валкирия. Те са чудовища, чисто й просто чудовища. Изненадан съм, че Скълдъгъри позволява да продължаваш отношенията си с това същество.

Валкирия повдигна вежда.

— Скълдъгъри няма думата по този въпрос, нито пък ти, а още по-малко Флетчър. Това си е моя работа.

— Просто се грижа да бъдеш в безопасност.

— Знам. Оценявам го. Донякъде.

Гастли кимна.

— Мога ли все пак да те попитам нещо? Последен въпрос, обещавам.

— Давай.

— Ти приемаше ли Флетчър за даденост?

Валкирия замълча за миг.

— Струва ми се, че да. Знаех, че винаги е на мое разположение, така че… Къде е предизвикателството в такива отношения?

Гастли кимна пак.

— И той така е разбрал нещата.

— Смяташ ли, че ще му мине?

— Разбира се. Само му дай малко време.

— Колко време? Искам пак да сме приятели с него. Не може да си прекарвал толкова дълго време с един човек и после да не ти пука, ако изобщо не го виждаш. Да ти кажа, той вече ми липсва. Не искам да се събираме пак, просто ми липсва.

— Можеш само да чакаш, Валкирия, нищо друго не ти остава.

— Мразя да чакам.

— Забелязах.

Десет минути по-късно Скълдъгъри и Флетчър се върнаха.

— Окей — рече скелетът. — Повечето от некромантите в дома са събрани в една обширна зала, така че всички ние ще се телепортираме точно там. Мебели почти няма, значи не разполагаме с никакво прикритие. Ще си имаме работа с трийсет и петима некроманти, плюс Меланхолия, която е сложена на малък подиум право напред от мястото, на което ще се появим при телепортацията. Оставете я на мен и Валкирия. Стойте настрани от Белия секач. Вашата задача е да държите останалите некроманти заети, за да не ни се пречкат. Целта ни е да озаптим Меланхолия и да я телепортираме тук.

— Да я озаптим? — обади се Калиста.

— Трябва ни жива.

По лицата на всички присъстващи се изписа изненада.

— Не че искам да задавам излишни въпроси — повиши глас Розела, — но няма ли да е по-лесно, ако просто я убием?

Калиста кимна.

— А и ще бъде по-весело.

— И дотам може да се стигне — отвърна Скълдъгъри, — но ние с вас не сме наказателен отряд. Издали сме заповед за ареста на момичето, хайде тогава поне да се опитаме да я арестуваме. Проста работа. Наясно ли са всички? Хванете се за ръце.

Магьосниците застанаха в три редици и сключиха ръце. Скълдъгъри застана между Валкирия и Флетчър. При дадения от скелета знак халето на фабриката се превърна в трапезарията на старческия дом. Грамадни прозорци, потоци слънчева светлина, простор, подове, на които някога се е танцувал валс. Един от некромантите ги забеляза, останалите също ги зърнаха, нададоха викове, ругатни, полетяха сенки. Валкирия видя как Крейвън, с разширени от ужас очи, сграбчи Белия секач и го дръпна пред себе си като щит. Зад Крейвън, на издигнат подиум, стоеше Меланхолия, облечена в черна наметка, с качулка, спусната върху лицето и скриваща белезите й.

Скълдъгъри прегърна Валкирия през кръста и двамата се издигнаха над мелето, в което останалите агенти на Убежището бързо оплетоха некромантите. Все пак трима магьосници в черни роби запратиха сенки по двамата детективи, за да спрат полета им — късовете мрак се понесоха напред като противовъздушни ракети, изстреляни срещу вражески самолет. Скълдъгъри изпсува и хвърли Валкирия напред буквално част от секундата преди едната от сенките да се блъсне в него и да го събори. Момичето измести въздуха и полетя по инерция още по-бързо над главите на биещите се. Меланхолия вдигна очи, видя я, изръмжа и в този момент Валкирия падна отгоре й и двете се изтъркаляха по пода.

Валкирия скочи първа на крака, сграбчи некромантката и я блъсна в стената. Меланхолия замахна, но Валкирия парира удара, пристъпи напред и заби лакът в брадичката на по-голямото момиче. Меланхолия залитна, очите й бяха широко отворени, но погледът й блуждаеше. Валкирия я притисна още повече. Всяко колебание би означавало да позволи на противничката да завихри сенките наоколо в буря и да й нанесе такива рани, каквито й беше причинила на скалите над Хагард. Валкирия удари още веднъж и Меланхолия зави от болка.

— Остави я!

Валкирия се обърна, видя зад себе си биещите си, видя схватка между Скълдъгъри и Белия секач, видя Крейвън с разбит кървав нос да залита към тях двете с Меланхолия.

— Остави я! — кресна той отново и хвърли напред остри като ятагани сенки.

Валкирия се хвърли на пода, мрачните остриета я пропуснаха и продължиха летежа си. Меланхолия обаче не беше достатъчно бърза, за да ги избегне. Те се забиха в плътта й и я прерязаха от лявото рамо до дясното бедро.

Вестителят на смъртта тихо ахна, когато тялото й се раздели на две.

Валкирия проследи с невярващ поглед как двете половини на Меланхолия паднаха на подиума. Чуваше звуците на битката, охканията, ръмженето и виковете, чу и писъка на Крейвън. Лицето на Меланхолия беше обърнато настрани и гледаше право в нея. Всички тези мънички белези върху бледата кожа, леко раздалечените устни, които толкова пъти се бяха разтегляли в подигравателна усмивка, очите, които така нагло се взираха в света, а сега лъщяха незрящи.

Крейвън се втурна към мъртвото момиче, напълно забравил за съществуването на Валкирия. Падна на колене, ридаещ и беснеещ, бълващ ругатни, виещ като ранено животно.

Тогава звуците на битката заглъхнаха. Некромантите останаха неподвижни по местата си, на лицата им се беше изписал ужас.

Белият секач скочи на подиума, сенки потекоха от един амулет на врата на Крейвън, завихриха се, обвиха некроманта, секача и останките на Меланхолия и след миг тримата вече ги нямаше. Некромантите в залата също започнаха да изчезват един по един с помощта на сенките, останаха само онези в безсъзнание и всички, които колегите на Валкирия вече бяха заловили и закопчали с белезници.

Костеливи ръце сграбчиха момичето, Скълдъгъри я вдигна на крака и я отведе встрани от подиума. Никой не продума.

Валкирия седеше на циментовите стъпала пред главния вход на старческия дом и наблюдаваше как магьосниците и секачите си заминават. Скълдъгъри седна до нея.

— Добре ли си?

Момичето издиша тежко.

— Не знам. Струва ми се, че да. Все пак не мен разсякоха на две. А и тя щеше да ме убие, ако й се беше отворила възможност и съзнанието за това някак си ми пречи да, един вид, тъжа много за случилото се.

— Но все пак не искаше тя да умира.

— Не. Разбира се, че не. Тя не беше като Венгос или Серпин. Беше като…

— Като теб.

Валкирия направи гримаса.

— Ама ни най-малко не беше като мен. Тя беше една идиотка. Самодоволна идиотка. Боже, колко самодоволна и снизходителна беше през цялото време! Но все пак… Беше само с няколко години по-голяма от мен. Дори не си поживя достатъчно, че да загрее каква досадна малка тъпанарка беше.

— Животът е несправедлив — отвърна Скълдъгъри. — А доколкото мога да споделя от личен опит — смъртта също.

— Как смяташ, какво ще прави Крейвън сега?

— Ще изпадне в тотална паника, предполагам. Момичето беше единственият му коз в тая игра на власт. Тя беше неговите петнайсет минути слава. Съмнявам се, че си е подготвил план Б. Избяга заедно със седемнайсет други некроманти. Може би са се пръснали, може би са останали заедно, кой знае. Няма значение. Ще ги изловим до последния, преди да са успели да се измъкнат от страната.

Валкирия въздъхна.

— Не може ли да оставим тая задачка на някой друг? Какъв е смисълът да сме част от екипа на Убежището, ако не можем да оставим черната работа на други?

— Взе ми думите от устата.

— Значи това е? Приключихме с въпроса „Меланхолия“?

— Вестителят на смъртта е мъртъв, кризата е предотвратена… по всичко личи, че май отново триумфирахме.

— Браво на нас — промърмори Валкирия и се протегна. — Уморена съм.

— Флетчър се мотае някъде наоколо. Може да те прибере вкъщи за нула време.

— Предпочитам да ме закараш.

— Заради бляскавия диалог, който обикновено умело водя в колата?

— Позна.

— Това не беше финалът, който искахме — каза Скълдъгъри.

— Не — отвърна Валкирия. — Това е финалът, който получихме.

— Така си е.