Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (35)

34.
Валкирия и Флетчър

Сутринта настъпи и Валкирия се събуди. Наметна халата си и слезе на долния етаж. Мобилния си остави на нощното шкафче. Не искаше никой да й звъни. Майка й закусваше. Алис лежеше в столчето си, сложено върху кухненската маса.

— Как се чувстваш? — попита Валкирия.

Майка й се усмихна.

— Добре съм. Всички вече можете да спрете да се притеснявате за мен. Преди малко ми се наложи буквално да изтикам баща ти през вратата, та да иде на работа. Той може да бъде наистина мил, стига да поиска — усмивката й помръкна. — Какво ти се е случило?

Валкирия примигна насреща й.

— Моля?

— Това синина ли е?

Валкирия се измъкна набързо в антрето и се погледна в огледалото. Ясна овална синина се беше появила на мястото, където челото й беше срещнало лицето на Мур. Момичето се взря напрегнато в самата себе си, после се върна в кухнята.

— Снощи си ударих главата — рече.

— Как си я удари?

Валкирия сви рамене.

— Ами знаеш как става. Събудих се внезапно, обърнах се бързо на грешната страна и…

— Кошмар ли сънува?

— Не помня. Ти как спа?

— Не много добре — призна майка й. — Но откакто се появи малката госпожичка, вече свикнах на режим само с по няколко часа сън на нощ — тя остави препечената филийка и гушна Алис. — Ти вчера беше страхотна — обърна се към Валкирия. — Точно за това си говорехме с Дез одеве. Колко беше спокойна и овладяна само, как се погрижи за Алис, докато ние с баща ти се щурахме насам-натам като мухи без глави… Благодаря ти, мила.

Валкирия се усмихна неуверено. Отражението й е било до семейството й вчера, то е помагало, когато са имали нужда от нея. Истинската Валкирия обаче беше твърде заета да се оправя с другия си живот, в който най-добрият й приятел се беше оказал масов убиец.

Качи се обратно горе, избра малък лечебен камък от запасите, с които я беше снабдил още Кенспекъл, съблече се и влезе да си вземе душ. Внимателно попи с гъбата разтварящия се порест камък и после я притисна до челото си. Синината съвсем скоро щеше да изчезне, точно като толкова много други наранявания, които беше получавала. Погледна дланта на дясната си ръка, където Били Рей Сангуайн я беше порязал с магическия си бръснач. Все още носеше белега. Той никога нямаше да изчезне. Помисли си за Танит и се зачуди как ли е. Много й липсваше. Липсваше й усещането, че на света има някой, с когото може да си поговори истински.

Водата беше гореща и галеше приятно тялото й. Момичето затвори очи и подложи лице под водната струя. Стоя дълго така, напълно неподвижна. После се доизкъпа, излезе изпод душа, грабна една хавлия и прецапа боса през площадката. Влезе в стаята си, подсуши се и облече чифт развлечени дънки и тениска. Мобилният й зазвъня. Беше Флетчър. Отново. Валкирия дори не пипна телефона.

В следващата секунда момчето се материализира пред нея.

Валкирия направо подскочи, после направи рязко крачка напред и побърза да затвори вратата на стаята.

— Какви ги вършиш, да му се не види? — прошепна. — Някой от нашите можеше да е при мен!

— Не отговаряш на обажданията ми — отвърна Флетчър.

— Бях под душа!

— Звъня ти от дни. Вал, последния път, когато те видях, ти лежеше полумъртва в Убежището, покрита със собствената си кръв от главата до петите. Поболях се от тревога.

— Знаеш, че всичко се оправи — сопна му се момичето.

— А дали не заслужавам малко повече от това да знам, че всичко се е оправило, а? Не заслужавам ли да те видя?

— Флетчър, сериозно, моментът не е подходящ за тоя разговор.

— Гастли ми каза, че Меланхолия е избягала. Ще я хванат, знаеш, че ще я хванат. В момента всеки един жив магьосник извън Ордена е ангажиран в издирването й.

— Не в това е проблемът.

— Какво не е наред тогава?

Валкирия се разсмя.

— Всичко не е наред! Нищо не е наред! Просто искам да ме оставите на мира.

Телепортаторът се вгледа напрегнато в нея, после отиде до бюрото й и пусна музика на компютъра. Увеличи звука докрай.

— Сега можем да говорим спокойно — рече.

— Намали го веднага — озъби се Вал кирия. — Нямам намерение да докарвам и главоболие на майка ми, и без това й се събра достатъчно.

— Какво имаш предвид?

— Вчера са я нападнали на улицата. Тя е добре, добре е, всички сме добре. Някакъв опитал да й вземе чантата и я ударил, полицаите го хванали, някой си Мур. Снощи го навестих в килията му.

Флетчър я зяпна.

— Какво си направила?

— Той е нападнал майка ми. Какво се предполагаше да направя? Да оставя да му се размине?

— Но на него не му се е разминало, Валкирия. Заловили са го. Бил е арестуван. Затворен в килия. Какво му стори?

Момичето го погледна в очите и не отговори нищо.

— Какво му стори? — повтори Флетчър и пристъпи напред.

— Нараних го — отвърна Валкирия. — За малко да го убия. Извади късмет, че го пощадих.

Флетчър поклати глава.

— Не е за вярване.

— Повтарям, ако не си схванал от първия път. Той е нападнал майка ми.

— И ти за малко не си го убила?

— Той си го заслужаваше.

— Какво? Я повтори? Заслужавал си го е? Ти сериозно ли? Отишла си при смъртен с магическата си сила и бойната си подготовка, смазала си го от бой почти до смърт и си спокойна? И би го направила отново, така ли?

— Никой не може да посяга на семейството ми.

— Прекарваш твърде много време със Скълдъгъри. За него подобно поведение е нормално — да гази наред, да минава през трупове. Но ти? Това не си ти. Ти не си такава!

— Не ме познаваш достатъчно.

— Очевидно не те познавам, да! Онази Валкирия, която си мислех, че познавам, щеше да почне да спори, само ако намекнех, че проявява излишно насилие. Тя със сигурност никога не би сторила онова, което ти си направила.

— Ако ще ми четеш конско, отсега ти казвам да си го спестиш.

— О, не бих и мечтал за подобно нещо! Никога не бих си въобразил, че мога да ти казвам какво да правиш! Защото ти всичко знаеш, нали? Знаеш точно какво да правиш, а останалите наоколо са направо щастливи да ти позволяват да си я караш по твоему!

— Какви ги приказваш?

— Скълдъгъри укори ли те, задето си влязла с взлом в полицейския участък? Накара ли ти се, задето си пребила беззащитен смъртен затворник? Не? Не съм изненадан. Защото той би направил абсолютно същото!

— О, разбирам — възкликна Валкирия. — Кенспекъл вече го няма и сега ти си се нагърбил със задачата да ми обясняваш кога съм минала границата, така ли?

— Все някой трябва да ти го обяснява. Няма да е Скълдъгъри, това е ясно. Гастли е твърде зает. Надявах се на Танит, но и на нея вече не мога да разчитам. Нужен ти е някой, който да те озаптява.

— И този някой си ти, така ли? — засмя се момичето. — Ти си моята съвест, а, моят морален компас? Господи, положението е по-лошо, отколкото си мислех. Въобще не съм казала на Скълдъгъри какво направих с Мур. Не желая да говоря с него. Не желая да говоря с никого.

— Е, бъди сигурна, че няма да стоя и да бездействам, докато ти вършиш неща, за които после ще съжаляваш.

— Я си направи една услуга. Не се бъркай. Мислиш си, че и двамата заедно сме на пангара? Е, не е така. Само аз съм на пангара. Това е положението.

— Аз съм обвързан с тебе, Валкирия. Не е толкова просто, колкото го представяш.

— Ами да го опростим тогава.

Флетчър се вторачи в нея.

— Искаш да скъсаме?

— Не знам — отвърна момичето и в гласа й се надигна предизвикателна нотка. — Може и да искам, особено ако не престанеш да ми мрънкаш и да се оплакваш непрекъснато.

— Внимавай.

— Какво да внимавам? Да не нараня деликатните ти чувства? Защото ти си една ранима душа?

— Внимавай да не кажеш нещо, което после няма да можеш да си вземеш назад. Ядосана си. Не мислиш трезво.

— Чудесно си мисля, Флетчър. Може би действително трябва да скъсаме. Може би ни е нужна промяна. И без това твърде дълго бяхме заедно. Трябваше да сме скъсали много отдавна.

Момчето поклати глава.

— Ядосана си. Не го мислиш наистина.

— Напротив.

— Не, не го мислиш. Престани да се държиш като последната глупачка.

— Глупачка? — изсъска момичето. — Глупачка значи? Не ми говори така. Не смей да ми говориш така! С теб късаме, Флетчър. Дотук бяхме.

— Чакай малко. Успокой се. Помисли си пак. Много си ядосана и приказваш каквото ти дойде на езика в момента.

— Ядосана ли? Въобще не е въпросът в момента, нещата назряват от сума ти време. От доста отдавна искам да скъсаме, просто досега не го бях осъзнала толкова ясно. Мислиш си, че ни е добре заедно, нали? Че сме влюбени млади гаджета, от ония, най-сладникавите? Е, аз не съм от типа приятелки, които те гледат в очите с обожание.

— Вал, поеми си дъх, брой до десет и…

— Изневерявам ти със Сийлън.

Флетчър замръзна, а Валкирия на секундата съжали. Не просто съжали. Отврати се от онова, което каза. Отврати се от думите, които изрече. Изстина, като видя какъв израз придоби лицето на момчето. Отврати се от самата себе си. Прииска й се насила да върне времето назад, да изтрие казаното, но нямаше как, думите бяха излезли от нея, беше се разкрила и сега продължаваше да говори, да приказва някакви неща, които дори не чуваше, но после отново погледна Флетчър в лицето и млъкна.

— Какво? — изрече момчето, а гласът му беше глух, съвсем глух.

В гърдите на Валкирия се надигна нещо, което й попречи да заговори отново. Усети как от очите й потекоха сълзи. Плачеше. Кога за последно беше плакала? Флетчър я погледна още веднъж и сам узна отговорите на всичките си въпроси. Лицето му се изопна.

— Мислех, че ме обичаш — каза.

— Флетчър, съжалявам.

— Но защо?

— Не знам… Не съм сигурна…

— Трябва да знаеш. Трябва. Ти винаги знаеш какво правиш. Винаги знаеш и защо точно го правиш. Затова и винаги се оказваш права. А цялата ти самоувереност се крепи на факта, че винаги се оказваш права. Така че кажи ми защо си постъпила така?

— Не знам.

— Лъжеш. Много добре знаеш.

— Флетчър, това няма значение.

Той се изсмя с ужасен смях.

— За теб може и да няма, Вал, но за мен има огромно значение. Пука ли ти изобщо? Искам да кажа, да, в момента плачеш, виждам сълзите ти, но това не са сълзи за мен. Плачеш, защото се чувстваш зле. Плачеш за себе си, защото и мислиш само за себе си. За себе си и за никой друг. Винаги е било така, нали? Светът се върти единствено около теб, защото ти просто си една абсолютна егоистка.

— Не исках да те нараня.

— Дори не ти е минало през ума, че ще бъда наранен, когато разбера. Въобще не си се и сетила за мен. Защото си погълната напълно от мисълта за себе си, това известно ли ти е? Винаги си си била такава, но досега аз нямах проблем с това, защото аз самият бях напълно погълнат от мисълта за теб. Какъв глупак съм бил само, а? И сега, фрас, разкарваш ме и аз вече ясно виждам истинската картинка. Ти никога не правиш нищо за другите, нали? Никога не си причиняваш дори най-малкото неудобство заради някой друг. Ние, останалите, си причиняваме такива неудобства. Това ни прави добри хора. А ти? Ти спасяваш света, но не си добър човек. Въобще не знам каква си.

— Флетч, моля те…

— Какво ме молиш? Моля те, спри да ме караш да се чувствам виновна? Леле, прощавай. Извинявай. Не разбрах, че ти съсипвам деня. Може би трябва да изприпкаш при Сийлън… Той ще те успокои.

Валкирия поклати глава.

— Нещата въобще не стоят така.

— О, значи не ме зарязваш заради него?

— Не те зарязвам заради никого.

— На него това известно ли му е?

— Малко ме интересува какво му е известно.

— Въобще не съм изненадан, че малко те интересува.

— Слушай, можеш да си стоиш тука и да ме обиждаш колкото си искаш, но истината е, че нещата между нас с тебе не вървят от известно време.

— Е, аз за първи път чувам, че не вървят.

— Разбира се, че за първи път чуваш. Просто никога не си искал да слушаш какво имам да ти казвам.

— А, да, бе. Окей. Схванах. Всъщност, аз сам е трябвало да се досетя, че нещата отиват към раздяла. Може би е трябвало да разчета знаците и да предвидя, че ще скъсаш с мен всеки момент?

— Точно така — отвърна момичето.

— Значи от твоята гледна точка излиза, че за всичко съм виновен аз.

Валкирия отклони поглед настрани и въздъхна.

— Виж сега колко естествено се получава — продължи момчето. — Ти никога не грешиш. Никога не изглеждаш като себична егоистка, защото вината за ситуацията винаги е у някой друг, но никога у теб. Какъв съм глупак, Валкирия, как не се сетих! Моля да ме извиниш.

— Не бъди такъв.

— Какъв?

— Не се дръж като първокласник. Стига си се цупил и самосъжалявал. Приятелката ти скъса с теб. Хубаво. Такива неща стават всеки ден. Порасни и карай нататък.

— С други думи, да се държа като теб. Защото ти си една истински зряла личност, контролираш нещата и поемаш пълната отговорност за всичките си действия. Такава си си ти, нали? Малката госпожица Съвършена.

— Никога не съм казвала, че съм съвършена.

— Но тази мисъл не те напуска, абсолютно сигурен съм, ей Богу!

— Не ставай смешен.

— Всъщност, защо да не си въобразяваш, че си съвършена? Нима през последните две години аз не ти повтарях всеки Божи ден колко красива и умна си, как си най-изключителното момиче, което съм срещал? Нима Скълдъгъри не ти набива непрекъснато в главата колко си велика, каква могъща магьосница си, какви смайващи дарби имаш? Всеки, който те зърне, остава страшно впечатлен от теб, защото си самоуверена и способна. Можеш да направиш всичко, което поискаш. За една нощ си се превърнала от гимназистка в магьосница. Наследница си на Древните. Некромантите още не са разбрали как се казваш, но вече те номинират за позицията на невероятно могъщия месия, когото чакат от векове. При положение че всички на света са буквално луди по теб, Валкирия, аз съм направо изненадан, че толкова дълго време остана с нещастник като мен.

— Е, тук си напълно прав — гневно отвърна момичето. — Изненаданите ставаме двама.

Очите на Флетчър бяха пълни със сълзи, но той не заплака.

— Какво сега? Ако очакваш просто да се телепортирам, жестоко се лъжеш. Ти си тази, която ме напуска, така че ти трябва да си излезеш от тук първа. Давай, Вал. Махай се.

Настъпи дълго мълчание и Валкирия се замисли за всички други неща, които искаше да му каже. Но не ги каза. Вместо това кимна, обърна се, закрачи и само миг по-късно вече стоеше на вратата на стаята. Тогава осъзна, че все пак трябва да добави още нещо. Не можеше да остави всичко да свърши така, в гняв, с усещането за изгарящия му поглед, впит в тила й. Тя отново се обърна.

— Все още си ми мил — каза.

— Да не ти пука — отвърна момчето, навлякло отново маската на обичайния си нагъл непукизъм. — Скоро ще ти мине. Гледай Скълдъгъри и се учи от него, както винаги си правила. Той е смел и ти си смела. Той е безчувствен и ти си безчувствена. Той е безмилостен и ти си безмилостна. Браво, Валкирия, у теб има толкова емоции, колкото у един мъртвец.

Флетчър скръсти ръце и се ухили по обичайния си предизвикателен начин, само че този път усмивката му изглеждаше зла. Валкирия излезе от стаята. Когато от вратата погледна още веднъж зад гърба си, телепортаторът вече беше изчезнал.