Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (6)

5.
Трепкащите момиченца

Валкирия и Скълдъгъри отстъпиха от прозореца.

Първото Трепкащо момиченце приближи, движейки се по своя извратен, напълно сбъркан начин. Стената на къщата, изчезна и в следващата секунда се оказа вътре в стаята при детектива и момичето.

Пръстите на Скълдъгъри стиснаха китката на Валкирия.

— Не мърдай — прошепна той. — Не я гледай.

Борейки се отчаяно с порива си да побегне, Валкирия остана на място и сведе очи към пода. Трепкащото момиченце се замярка в периферното й зрение. Сърцето на момичето блъскаше в гърдите й като препускащ жребец. Трепкащото момиченце спря и сякаш заразглежда порцелановите фигурки на една лавица. Косата на Валкирия вече беше мокра от пот. Дънките й също бяха влажни, блузата лепнеше по тялото й. Въпреки това тя остана напълно неподвижна. Втората Трепкаща сестричка-тризначка застана до прозореца.

Трепкащото момиченце в стаята мина зад гърба на Валкирия и излезе от полезрението й. Никога през живота си Валкирия не беше изпитвала толкова силно желание да се обърне. Ледени тръпки пропълзяха по кожата й.

На стената имаше огледало. Валкирия виждаше себе си и Скълдъгъри, отразени в единия му край. Устата й беше пресъхнала. В огледалото видя как една бледа ръчичка бавно посяга към собствената й ръка.

В следващия момент Скълдъгъри рязко я дръпна встрани, въздухът изсвистя край двамата, когато едновременно изхвърчаха вън през счупения прозорец без капка грация. Приземиха се в калта и се изправиха мъчително на крака. От двете им страни имаше по едно Трепкащо момиченце. Създанията нападнаха едновременно, с приближаването към жертвите телцата им започнаха да растат. С всяко следващо зловещо неравномерно движение те ставаха по-големи, по-възрастни, косите им ставаха все по-бели и буйни. Лицата им се изменяха — от сладки и безизразни се изкривяваха в деформираните гримаси на изтезаван човек. По гладката им кожа се вдълбаха бръчки. Устите им се отвориха, устните им се напукаха, белите им зъбки пожълтяха, след това станаха кафяви, а на края — черни, а създанията все пристъпваха напред.

Скълдъгъри стреля в тях, отново и отново, куршумите просто преминаваха през трепкащите същества, без да им нанасят каквато и да било вреда. Валкирия хвърли срещу тях огнени кълба, прониза ги със сенките от пръстена, но Трепкащите момиченца — вече и трите накуп — напредваха невъзмутимо.

Изведнъж нещо дръпна Скълдъгъри и го събори. Едно от момиченцата го беше докопало, пръстчетата й пронизаха дрехите му, потънаха в него и се плъзнаха между ребрата му. Детективът закрещя.

Валкирия го викна по име, втурна се към него, но се хлъзна и цопна в калта, косата влезе в очите й. А в следващия миг едно от момиченцата се оказа надвесено над нея, ръчичката му се долепи до челото й, потъна в кожата й. Момичето запищя, когато малките бледи пръстчета се стопиха и бръкнаха през костта вътре в черепа й, започнаха да човъркат в мозъка й. Бели кинжали от ослепителна светлина пронизаха съзнанието й. Тялото й се схвана, челюстта й се скова. Не можеше да мръдне, не можеше да продума, не можеше да мисли. Момиченцето-чудовище размърда пръстчета и образи изплуваха от мрака пред очите на Валкирия. Образи и спомени, чувства и усещания, смесваха се, сглобяваха се и се разглобяваха, скачаха се и се разделяха, а малкото момиченце-чудовище продължаваше да си играе, изпълнено с любопитство, продължаваше да ровичка из съзнанието на Валкирия, сякаш диреше нещо, сякаш търсеше някого, търсеше го. А после го откри. Този някой наблюдаваше и чакаше. Този някой беше готов.

Валкирия си отиде и Даркесата обви длан около китката на момиченцето-чудовище, смаза я и изтръгна ръчичката му от съзнанието си.

Даркесата се изправи, все така здраво хванала тъпичката бледа китка. Трепкащото момиченце пищеше, гърчеше се и трепкаше, но ръката й остана в хватката на Даркесата. Даркесата наблюдаваше очарована създанието. През пръстите й потече магия и момиченцето-чудовище се върна към нормалния си размер, като не спираше да пищи кански. Писъците й не бяха човешки. По-скоро приличаха на врясъка на животно, което го дерат живо. Бяха писъци на същество, на което никога преди не му се е налагало да пищи. Новороден, суров, пресен пример за тотална агония и внезапен, всепоглъщащ страх.

Даркесата пусна момиченцето. Втора тризначка приближи към нея, трепкайки през калта, нетърпелива да си поиграе, а във вените на Даркесата течеше толкова много магия, гънеше се, вреше и кипеше в нея, че тя просто трябваше да я прелее в някого. Силата изхвърча от ръката й на усукан поток, пресече късото разстояние, заля Трепкащото момиченце и го събори. Безсилно да се измъкне от капана му, малкото чудовище се загърчи, зарита и се замята в калта, а Даркесата усили магическия натиск до момента, в който острите писъци на създанието й дотегнаха.

Тя се обърна към третото Трепкащо момиченце, което я погледа в очите само миг, а след това пусна Скълдъгъри. Той рухна, борейки се да си поеме въздух. Третото Трепкащо момиченце доброволно възвърна нормалния си размер и вид и, без да сваля от Даркесата очарователно пустите си очи, пое към сандъчето. Сестричките му се повлякоха подире му, все така трепкайки, и една по една бавно пропълзяха обратно в дървения си дом и се скриха. Когато и трите се прибраха, капакът на сандъчето се затвори рязко от само себе си.

Даркесата се извърна. Скълдъгъри Плезънт се изправи на крака, великолепният му костюм беше оплескан с кал. Шапката му беше паднала някъде и дъждът плющеше върху блестящия му череп.

— Здравей — рече скелетът. — Чаках те.

Даркесата се усмихна и закрачи към него.

— Страшно впечатляваща си — продължи Скълдъгъри. — Това е магия, каквато не съм виждал през живота си, а съм виждал всякакви магии. Ти си жива забележителност, това известно ли ти е?

Без да мърда от мястото си, Даркесата можеше да превърне всяка костичка в тялото на детектива на ситни тресчици.

— Тя там ли е? — попита Скълдъгъри. — Валкирия? Чува ли ме?

Даркесата не отговори.

По обичая си, Скълдъгъри наклони глава на една страна.

— Ще й позволиш ли да се върне? Защото си се настанила в нейното тяло. Използваш нейното лице. Не можеш да я държиш заспала вечно. Твоето време още не е дошло. Все още е времето на Валкирия. Тя трябва да ходи и говори с мен. Тя трябва да живее. Не ти.

Даркесата виждаше съзнанието на скелета. То образуваше нещо като обвивка около целия скелет, черупка от пъстроцветна светлина. Проблясваше красиво. Чрез тази обвивка детективът мислеше. Чрез нея чувстваше. Когато преди стотици години се събрал отново от пръснатите си части и се върнал от мъртвите, Скълдъгъри беше възстановил себе си във форма, която само Даркесата можеше да види. Тя посегна и нежно впи пръсти в обвивката от светлина. Скълдъгъри ахна и застина. Тя завъртя ръка, усуквайки съзнанието му, като в същото време чувстваше как е напълно в състояние да го разкъса или да го изхлузи от скелета, да го надроби на парченца или да го превърне в пара. Онова жужащо нещо, което държеше между пръстите си, беше самият живот. И беше прекрасен, беше великолепен. Даркесата пусна детектива, той дойде на себе си и залитна, но великата магьосница вече беше забравила за присъствието му.

Тя се издигна над земята в изпълнения с дъждовна вода въздух и се понесе над къщата. Отвисоко виждаше над полята разположения в далечината град. Зачуди се дали би могла да го превърне в прах. Надали щеше да е особено трудно. Ако се съсредоточеше.

Някой долетя и се изправи пред нея във въздуха.

— Искам Валкирия обратно — заяви Скълдъгъри. — Върни я веднага. Няма да повтарям.

Даркесата му се усмихна. Харесваше скелета, наистина го харесваше. Той беше уникален. Не искаше да го убива. Още не. Не и след като той продължаваше да я забавлява така добре.

И Даркесата си отиде, а Валкирия примигва под мократа, полепнала по лицето й коса, и се стрелна като камък към земята.

— Мамка му! — изкрещя, докато падаше.

Скълдъгъри се гмурна надолу, улови я, притисна я до гърдите си и внимателно се заспуска.

— Нямаше нужда от крясъци — рече й.

Момичето го прегърна здраво и се притисна в него с всички сили.

— Какво стана? Как се озовахме тук?

— Не помниш ли?

— Как така се оказах литнала в небето? Не, мътните го взели, не пом… — Тя сякаш се отнесе. — О, да. Помня. Тя беше.

— Тя беше.

Валкирия се отпусна в ръцете на скелета.

— Страхотно — промърмори.

Леко докоснаха земята. Валкирия стъпи на крака и се олюля, после се окопити, кимна и двамата закрачиха към сандъчето.

— Значи така ще бъде и занапред, а? — попита момичето, чувствайки как главоболието започва да пулсира зад очните й ябълки. — Тя може да си идва и да си отива, когато й скимне? Всеки път, когато стане много опасно, ще се превръщам в някакъв Хълк и от мен ще изплува личност, която може да унищожи света?

— Не смятам, че нещата стоят толкова просто — отговори Скълдъгъри. — Доколкото видях, едно от Трепкащите момиченца буквално бръкна в главата ти. Подобно магическо действие би предизвикало освобождаването на един Господ знае какво у теб. А и знам, че ще ти е неприятно да го чуеш, но Даркесата ни спаси.

Валкирия скръсти ръце. Цялата трепереше.

— Прав си. Неприятно ми е да го чуя.

— Добре тогава, ти ни спаси. По-добре ли звучи?

Валкирия се вторачи в него през дъжда.

— Нямам нищо общо с това чудовище.

— Напротив. Ти си Даркесата, Валкирия. Тя не е някаква отделна личност, без значение колко пъти говорим за нея като за непозната. Най-просто казано, Даркесата е състояние на ума.

— Моля?

— Тя си ти, но й липсват твоята съвест и твоите чувства. Тя си ти, но без капка човечност.

— Твърдиш, че Даркесата е някакво мое настроение?

Скелетът сви рамене.

— А може би ти си някакво нейно настроение.

— Не казвай това дори на шега.

Скълдъгъри вдигна сандъчето и двамата поеха обратно към къщата.

— Не се шегувам. Факт е, че никой от нас няма как да знае със сигурност дали човекът, за когото сами се смятаме, реално представлява ядрото на нашата истинска същност. Какво точно си ти? Благоприлично мило момиче, таящо в себе си потенциал един ден да се превърне в зло чудовище или зло чудовище, което се има за благоприлично мило момиче?

— Не смяташ ли, че аз знам кое от двете в действителност съм?

— Не, за Бога! Лъжите, които говорим на другите, са нищо в сравнение с лъжите, които сервираме на самите себе си.

— Притежаваш забележителната способност да ме депресираш ужасно понякога, това известно ли ти е?

— Старая се — Скълдъгъри махна с ръка и подгизналата от кал шапка кацна в дланта му. Той я изгледа безстрастно.

— Как се чувстваш?

— Боли ме главата. Но съм добре. Лошият обаче избяга.

— Много си права.

— Убил е първо Пол Линч, а сега и възрастната дама, на която Линч е доверил тайната си. Някой иска да скрие от нас всичко относно Прохода. Мислиш ли, че некромант?

— Дори и да не беше облечен в издайническата черна роба ли? Да, почти съм сигурен, че е точно некромант.

Момичето кимна.

— Аз също. Освен това имаше смешна брада. Трябва да го опиша на Соломон, може да го познава.

— Ще дойда да ти помогна.

— Няма да го удряш.

— Съвсем мъничко.

Флетчър изникна от въздуха пред тях с широко разтворени очи и свити юмруци, готов за бой. Погледна ги, после рязко се завъртя първо на едната, после на другата страна.

— Къде са? — попита.

— Обратно в сандъчето — отговори му Валкирия. — Откри ли нещо повече за тях?

— Чайна не беше в библиотеката — отвърна момчето, а дъждът плискаше върху косата му. — Никой там не можа да ми помогне. Как ги победихте?

— Посредством невъобразимите си бойни умения — отвърна Скълдъгъри. — Валкирия, имам двучасов преход с колата до Дъблин, където ме чакат сухите дрехи.

Момичето кимна.

— Ще бъдем готови.

Скелетът закрачи към Бентлито. Флетчър се обърна към Валкирия и леко я прихвана за раменете.

— Не исках да те оставям — рече тихо.

Тя му се усмихна.

— Знам.

— Трябваше да дойдеш с мен.

— Нека не разваляме хубавия момент със спорове, става ли?

И тя го целуна.

Той само въздъхна и в следващия миг вместо дъжд слънчеви лъчи обляха лицето на момичето, а зад гърба й вместо изоставена къщичка със счупен прозорец се издигна голямото дърво в задния двор на собствената й къща.

— Така е много по-добре — промърмори тя. Подгизнала и кална, тя стисна Флетчър за ръката и двамата излязоха иззад дървото.

Родителите й, братовчедите, лелите и чичовците, приятели и съседи, хора, които беше познавала целия си живот, и хора, които виждаше за пръв път, събрани около барбекюто на двора, се бяха извърнали като един и се бяха вторачили в нея и Флетчър, а оживените разговори бавно заглъхваха.

— Ох — рече Валкирия.