Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (18)

17.
Кралят на Зомбитата&CO

Вориен Скейпгрейс, Върховният убиец, Кралят на зомбитата, лежеше във фризера, свит в ембрионална поза. Чувстваше лекото поклащане и движение на возилото и си мърмореше под нос черни слова. Хладилният камион, който доскоро ползваха за база, се беше повредил, и Вориен беше заръчал на Бияча да набави нов. Онова, което Бияча докара, не беше точно хладилен камион. Единственото, което му беше попаднало под ръка и което приблизително вършеше работа, беше камионетка за сладолед с пингвинчето Пърси отгоре.

При завръщането си с находката, Бияча се изправи пред гнева на Вориен и се опита да го убеди, че сладоледената камионетка е просто идеален избор — напълно невинна на вид, никой никога нямаше да заподозре, че в нея се крие кошмарно зомби. Скейпгрейс бесня дълго. „Невинна“ не беше същото като „ненабиваща се на очи“. В момента на покрива на мобилната му щабквартира се поклащаше ухилен пластмасов пингвин, а двигателят й развиваше максимум четирийсет километра в час. Не можаха и да открият как да спрат веселата песничка на моряка Попай, която свиреше непрекъснато по време на движение и буквално влудяваше Скейпгрейс. Но най-лошото беше, че всеки път, когато спираха, Вориен чуваше от фризера как хората се втурват към камионетката и започват да тропат по прозорците с желание да си купят сладолед.

Минаваха през поредното малко градче. Скейпгрейс ненавиждаше малките градчета. Усети как камионетката намали ход и чу виковете на децата, които на секундата се струпаха, стиснали пари и устремени към сладоледа. Скейпгрейс остана напълно неподвижен, скрит в пълна безопасност в мразовитата утроба на фризера, стараейки се да мисли само за неща, които да потискат досадата и съклета му. Мислеше за огледално тихи езера, за пеещи птичета, за това как изважда очите на Бияча с голи ръце и постепенно достигна до състояние на относително емоционално равновесие.

После долови гласа на Бияча — звук, способен да наруши дзен-покоя и на най-овладяния будистки монах — и леко открехна капака на фризера. Чу как хората тропат по прозореца на камионетката.

— Какво викаш? — обади се Вориен.

— Ами чудя се — отвърна Бияча от шофьорското място. — Май няма да е зле, ако почнем да продаваме по малко сладолед.

— Има ли на тоя свят причина, която да ни накара да сторим подобно нещо?

— Да не предизвикваме подозрение. Наобиколил ни е един народ, не ти е работа. Ако им дадем сладолед, ще си идат и няма да се усъмнят в нас.

Скейпгрейс положи кански усилия да овладее избухването си. Огледални езера. Птички пеят. Вадя очи. Спокойствие.

— Бияч — почна, — нямаме сладолед. Във фризера стоя аз, Бияч. Забрави ли?

— Ами машината?

— Машината за крем-сладолед?

— Да.

— Знаеш ли как се работи с нея?

— Ами просто, просто, просто слагаш фунийката отдолу, дърпаш нещото отгоре, сладоледът изцвърква и му забучваш шоколадова пуричка, и това е.

— Толкоз лесно значи?

— Ми да.

— Може би и аз да изляза от фризера и да започна да продавам?

— Ами ако искате.

— Ти си пълен идиот, Бияч. От мен падат парчета и главата ми е овъглена. Със сигурност ще повдигна някои въпроси, не смяташ ли?

— О… добре. Хубаво, мога аз да продавам, а вие да карате. Винаги съм искал да продавам сладолед, още от малък.

— Ама така ли било?

— О, да! Мама ме водеше на плажа и аз обожавах онова зън-зън на камионетката за сладолед, докато тя си проправяше път до…

— Млъкни!

Бияча млъкна.

— Няма да продаваме никакъв сладолед, ясно ли ти е? Никакъв! Кажи на тия хора да се махат! Затворено е!

— Опитах, господарю. Не слушат.

Скейпгрейс почерня.

— Има ли дечица вънка?

— Ъм, да, господарю, всичките са дечица.

— Прегази едно-две.

— Господарю?

— Сгази с колата няколко от разглезените пишлемета. Това ще ги стресне.

— Не… Не мисля, че мога да направя подобно нещо, господарю.

— Съвест ли си почнал да развиваш, Бияч?

— Не, господарю!

— Ти си все още едно зло зомби, нали така?

— О, да, господарю, зло в червата!

— Защо тогава да не можеш да прегазиш няколко дечица?

— Просто не мисля, че колата може да се движи достатъчно бързо, господарю. Трафикът е сериозен, а и децата ми се виждат един такива пъргави…

— Хубаво — мрачно се съгласи Скейпгрейс. — Аз ще се погрижа.

После отвори капака на фризера и се изправи, протегна се и свали прозореца на камионетката. Порой от гласове нахлу в купето, ръце, размахали банкноти, се пъхаха и блъскаха през процепа на стъклото. Скейпгрейс си придаде сериозна физиономия и подаде глава навън. Малките дечица до едно се разпищяха от ужас и побягнаха презглава. Скейпгрейс също не издържа и се разхили истерично, после побърза да се навре обратно във фризера и прихлупи капака.

Бияча хвърли поглед назад и Вориен го чу как се насили да се засмее.

— Браво, господарю, много смешно беше.

Час по-късно Скейпгрейс усети как камионетката отново намали ход, докато постепенно спря. Минаха няколко мига, после Бияча се надвеси над фризера.

— Стигнахме — рече и леко повдигна капака. — Тук сме вече, мисля. Във всеки случай, определено сме някъде.

Скейпгрейс се занадига и перна Бияча през ръцете, когато той посегна да му помогне да се изправи. Върховният убиец пропълзя напред и седна на мястото до шофьора.

Бяха на пристанището на Дъблин пред един грамаден склад. До вратата на склада стоеше момиче със синя коса. То, също както Вориен, се взираше в складовата постройка и дори за миг не се обърна, за да погледне чудноватата кола с гигантски пингвин на покрива. Седнал до господаря си, Бияча също се зазяпа в склада.

— Коя е тя? — попита.

— Откъде да знам? — сряза го Скейпгрейс. — Виждам само един син тил.

— Мислите ли, че е луда?

— Защо трябва да е луда?

Бияча сви рамене.

Скейпгрейс излезе от камионетката. Бияча го последва по петите. Двамата пристъпиха към лудото момиче със синята коса.

— Докторът го няма — проговори то, без да се обърне да ги погледне. — Празно е, никого няма. Мирише на дезинфектант и на портокали.

— Най? За него ли говориш? За доктор Най?

Лудото момиче кимна утвърдително и най-сетне се обърна към двамата мъже зад гърба си. Лицето на Вориен беше обгорено от пламъка на Валкирия Каин, а фактът, че Скейпгрейс беше зомби, отменяше възможността раните изобщо някога да заздравеят. При вида му на лудото момиче дори не му мигна окото.

— Името ми е Кларабел — рече то. А вие как се казвате?

— Няма нужда да знаеш името му — изръмжа Бияча. — Няма нужда да знаеш каквото и да било за нас!

— Бива — лудото момиче ни най-малко не се впечатли.

— Къде се е дянал? — попита Скейпгрейс.

— Кой къде се е дянал?

— Доктор Най.

— Доктор Най не е „той“, а „то“. Намерих бележка, пише, че отива да работи в Убежището. Представяте ли си? Доктор Най да работи за Убежището. Е, и по-странни работи са ставали, предполагам. Белгия например.

Скейпгрейс смръщи вежди.

— Как така Белгия?

— Ами шантава е тая Белгия, не мислите ли? Щом на тоя свят му се е случила Белгия, защо да не е възможно доктор Най да работи за Убежището? Всичко е относително, нали? Зависи от това къде си застанал. Както и това къде си стоял преди.

Където и да беше застанал Вориен спрямо лудото момиче, вече беше напълно сигурен, че тотално му е изпуснал края.

— Дойдох при доктора да си търся работа — рече момичето, макар никой да не я беше питал нищо. — Трябваше да напусна старото си място. Убих шефа си. Не исках да го убивам, а и дори аз не бях аз в момента, в който го убих, но това е положението — фактът си остава. Трябва ми нова работа. Боядисах си косата. Харесва ли ви?

— Аз те познавам — каза внезапно Скейпгрейс.

— Така ли?

— Работеше за оня старец. За професор Граус.

— Да, работех преди. Вече не. Не искам да говоря за това. Той се грижеше за мен. Мислеше, че имам нужда от това някой да се грижи за мен. Аз му позволявах да си го мисли. Смятам, че имаше нужда да си мисли така. Просто той самият изпитваше необходимост да се грижи за някого, затова аз го оставях да се грижи за мен. Не искам да говоря за това. Ти си зомби.

— Той е Кралят на зомбитата! — обяви Бияча с прекален ентусиазъм.

— Яко — рече Кларабел с лудата синя коса. А ти кой си?

Бияча се запъна.

— Аз ли?

— Ако той е Кралят на зомбитата, ти кой си? Кралицата?

— Не е никаква кралица той — побърза да се обади Вориен.

— Принцът на зомбитата значи?

— Това е Бияча. Толкова. Просто Бияча. А аз съм Вориен Скейпгрейс.

Кларабел кимна.

— Върховният убиец.

Скейпгрейс се вторачи изумено в нея.

— Чувала си за мен?

— Разбира се, че съм чувала. Харесва ли ти косата ми?

— Твърде е синя — рече Бияча.

— Боядисах я и я подстригах. Мисля, че беше резултат от опита ми да оставя миналото зад гърба си и да започна на чисто. Да, точно така. Не е заради модата. Модерна ли е синята коса тази година?

Скейпгрейс се смръщи.

— Че коя година изобщо е била модерна?

— Така ли? — искрено се разтревожи Кларабел.

— Не знам — честно си призна Скейпгрейс. — Не разбирам много от мода. Значи си чувала за мен? Чувала си за Върховния убиец?

— Да. Ти си наемник, от когото всички се боят.

— Всъщност, той никога не е убивал никого — обади се Бияча.

— Убих теб — озъби се Скейпгрейс. — Не ти ли стига? Убих и други, а после ги превърнах в зомбита.

— Да, но всички ние се върнахме към живота под някаква форма — парира Бияча. — Така че не се броим.

Скейпгрейс се надвеси над него в пълния си ръст.

— Броите се и още как!

— Простете, господарю — изскимтя Бияча.

— За какво ви е притрябвал доктор Най? — попита Кларабел.

— Мисля, че може да ме върне към същинския живот — отвърна Скейпгрейс — и да сложи край на този проклет недъг.

— Кой проклет недъг?

— Ами този. Да бъда зомби.

— О. Срамота. На мен зомбитата ми се виждат сладки.

— Сериозно?

— Или може би имам предвид зайчетата. Кое от двете има малка пухкавка опашка — зайчето или зомбито?

— Зайчето.

— Е, значи имам предвид зайчетата. Искате ли да дойдете с мен и заедно да потърсим доктор Най? Аз ще го помоля да ми даде работа, ти ще го помолиш да ти даде живот, а приятелят ти може да го помоли да му даде мозък.

— Аз си имам мозък — обяви Бияча в своя защита.

— Ще ти даде по-добър мозък.

— Моят си ми харесва.

— Млъквай — рече Скейпгрейс. После се обърна към Кларабел. — Знаеш ли къде е Убежището сега? Чух, че са го преместили.

— Така е — отвърна момичето. — В отдалечено градче, далеч от любопитните очи на смъртните. В Уиклоу, струва ми се.

— Да вървим в Уиклоу тогава — обобщи Скейпгрейс. — Имаш ли кола?

— Не мога да шофирам.

— Не се тревожи, Кларабел. Ще се возиш с нас в камионетката.

Момичето хвърли поглед през рамо.

— Върху нея има гигантски пингвин.

— Да, така е.

— Можем да я наречем пингвиномобил.

— Окей.

— Или пък Фред.

— Пингвиномобил е идеално.

Кларабел кимна.

— Бива.