Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (5)

4.
Крейвън

Крейвън влезе в кабинета на Първосвещеника с ниско наведена глава.

— Пак закъснявате, духовник — рече Аурон Тенебре, Върховен Първосвещеник на Ордена, Патриарх на този Храм и човек с толкова усмъртителен поглед, че дори самото ясно слънце не смеело да се покаже, когато той изпаднел в някое от лошите си настроения. Поне такива легенди се носеха. — За трети път тази седмица. Ако нашите малки събирания представляват такова неудобство за вас, моля, чувствайте се свободен да споделите това на всеослушание и ние ще се постараем да организираме общата си програма така, че да бъде съобразена и с най-дребните ви капризи.

Крейвън отново се поклони.

— Най-покорно моля за прошка, Ваша светлост. Нямам друго извинение за мудността си, освен факта, че работя без почивка за доброто на Ордена.

— Оценяваме го, уверявам ви — отвърна Тенебре с отегчен тон.

Крейвън се поклони за трети път толкова ниско, че кръстът го заболя. Мразеше Първосвещеника, мразеше антипатията, която Негова светлост таеше към него и която се изливаше върху му ежедневно. В продължение на години тя се изразяваше в непрекъснат поток от подигравателни забележки, които се трупаха в резервоара на Крейвъновото съзнание; забележки, които духовникът никога нямаше да забрави и със сигурност никога нямаше да прости. Без значение колко енергично ласкаеше Първосвещеника, какви комплименти и четки правеше, в отговор получаваше водопад от едва прикрито презрение. Най-лошото беше, че Тенебре не си правеше труда да проявява презрението си само в моменти, когато беше на четири очи с Крейвън. До рамото на Първосвещеника се беше изправил Натаниъл Куивър, духовник първи ранг от некромантския Орден, строг последовател на буквата на Закона и човек, очевидно напълно лишен от лицеви мускули, които да му позволяват да се усмихне. Вероятно, по мнението на Куивър, всички мускули със сходно предназначение можеха да бъдат вкарани в действие за постигането на едно внушително смръщване.

— Духовник Рийт — рече Тенебре, — моля, продължете.

Ето го и последният сред предполагаемите му другари, последният, който би трябвало да става свидетел на унижението на Крейвън — Соломон Рийт. Духовник първи ранг от некромантския Орден, скандално известен теренен агент и добре познат генератор на проблеми, застанал насред кабинета в ръчно ушития си черен костюм, докато всички останали в стаята носеха задължителните некромантски роби.

Дълбоко в сърцето си Крейвън къташе една яма, пълна с черна омраза, предназначена специално за Соломон Рийт.

— Уверен съм, че Валкирия е на прага на пробив — изрече Рийт и очите на Крейвън се разтвориха тревожно. — Некромантските й умения нарастват буквално с всеки следващ урок. Стъпките й напред са гигантски, развива се все по-бързо и по-бързо. Ако продължава с тези темпове, аз съм напълно сигурен, че когато настъпи Приливът й, тя ще избере некромантията пред елементалната магия.

— Разбирам — рече Тенебре. — А как се отнася Плезънт към всичко това?

Рийт си позволи една усмивка.

— Двамата с Валкирия непрекъснато спорят по този въпрос, но към момента той не възразява. Скелетът напълно й се доверява и я е оставил сама да избере пътя си, а аз от своя страна постъпвам по същия начин. Само дето съм уверен, че нейният път ще бъде нашият път.

— И смятате, че момичето е в безопасност навън, при положение че лорд Вайл е жив и на свобода?

Рийт се поколеба.

— Мисля, че със Скълдъгъри Плезънт Валкирия е в безопасност толкова, колкото би била навсякъде другаде. Освен това, от Вайл няма ни вест, ни кост след нощта, в която нападна Плезънт в Убежището. Може и да се е заклел да убие Вестителя на смъртта, но, доколкото ни е известно в момента, няма намерение да се връща, за да изпълни клетвата си.

Крейвън се прокашля леко и изчака, докато всички погледи се обърнаха към него.

— Простете — рече, — но някак си не виждам как който и да било от отбелязаните факти спомага за нашия напредък. Не всички от нас вярват, че Валкирия Каин ще се превърне във Вестителя на смъртта, духовник Рийт. Някои от тук присъстващите смятаме, че тя ще се окаже просто поредното средностатистическо момиченце.

— Средностатистическо? — отекна невярващо Рийт. — Валкирия ще навърши седемнайсет години след няколко месеца, а вече спаси света веднъж и уби един бог. Ти какво си свършил напоследък?

Тенебре се изкикоти и Крейвън се поколеба, но продължи.

— Искам да кажа, че Каин може и да се окаже великолепна магьосница, но аз все още съвсем не съм убеден, че силите й ще нараснат дотолкова, че да се превърне във Вестителя и да инициира Прехода. А дори и да притежава подобен потенциал, тя още не е, както уместно отбелязахте, дори седемнайсетгодишна. Приливът няма да дойде при нея още поне три или четири години. Искате от нас да чакаме четири години, само за да разберем, че момичето може и да се окаже достатъчно могъща?

— Някаква алтернатива ли предлагаш? — попита Рийт. — Някой междувременно да е изобретил машина на времето, а аз да не съм разбрал?

— Разбирам сарказма ви, духовник, но все така смятам, че е грешка да се възлагат всички надежди на едно момиче, което се намира под непрекъснатото плътно влияние на Скълдъгъри Плезънт. Освен това разполагаме с достатъчно кандидати и в собствените ни редици. Например моето протеже. Смятам, че Меланхолия Сен Клер още от раждането си показва знаци за сериозна…

— Меланхолия? — прекъсна го Тенебре. — Продължаваш да настояваш на нея, така ли? Духовник, това момиче никога не е проявявало никакви специални заложби. Единственото по-особено качество, което тя, по всичко личи, притежава, е способността й да изглежда изключително кисела всеки път, когато я зърна. Което ми напомня, че през последните няколко месеца тя напълно ми се е изгубила от полезрението.

— Моля за извинение, Ваша светлост, но аз прекарвам много време с нея като личен наставник и смятам, че може би тя е избраната.

Тенебре се отпусна назад на стола си.

— Обучаваш я отделно?

— Да, Първосвещеник.

— Но аз все си мислех, че искаш тя да се развива в положителна посока — рече Тенебре през смях, а Рийт се усмихна подигравателно. Страните на Крейвън пламнаха, но той успя да изпише на лицето си усмивка на благодарност.

— Пилей си времето както намериш за добре — продължи Тенебре и махна с ръка. — В момента момичето Каин изглежда единствената реална кандидатка, с която разполагаме. Засега няма друг Храм по света, който да предлага млади магьосници, които изобщо да си заслужават вниманието. Всички гледат нас. Духовник Рийт, надявам се, че няма да ни разочаровате.

— Аз се надявам на същото, Ваша светлост — отвърна Рийт и кимна, вместо да се поклони. Тенебре изглежда нямаше нищо против нарушението на протокола.

Крейвън крачеше из дълбините на Храма, черен като буреносен облак, прехвърляйки целия разговор в главата си, замествайки нещата, които реално беше казал, с нещата, които му се искаше да беше казал. Всички отровни остроумия, които му хрумваха постфактум, бяха винаги толкова добри. Караха го да се чувства силен, умен, владеещ положението. Във въображението си духовник Крейвън никога не се изчервяваше.

Стигна до тежката дървена врата и спря. Даде си няколко мига, за да се поуспокои. Дните на Тенебре бяха преброени, да не говорим за тези на Рийт. Не беше още съвсем сигурен как ще постъпи с Куивър. Куивър никога не му се подиграваше. Той никога не се подиграваше на никого.

Бутна вратата, влезе в стаята и Меланхолия вдигна очи към него.

— Уморена съм — рече. През половината време беше все уморена. През другата половина крачеше неистово напред-назад из помещението и на практика пращеше от енергия. Нямаше средно положение — или смайващо могъща, или слаба като новородено. На Крейвън му се искаше да си даде още някой и друг ден, за да проведе допълнителни изследвания, да открие причината за тази нестабилност на магическата й сила и да я отстрани, но търпението му вече беше напълно изчерпано.

— Време е — рече той. — Ще те представя на Първосвещеника. Изтрий тая пот от лицето си и ме последвай.

— Не се чувствам добре — почти изскимтя момичето.

— Не ми пука! — ревна Крейвън, стисна Меланхолия за лакътя и я изправи рязко на крака. — Повече никой няма да ми се присмива! Никой никога вече няма да ми се присмива, ясно ли е! Двамата с тебе ще изтрием самодоволните им усмивки веднъж завинаги и те ще започнат да те боготворят, а на мен ще се подчиняват!

Меланхолия го гледаше уплашено с очи, пълни със сълзи. Крейвън овладя гнева си и го насочи в правилната посока. Не можеше да си позволи да я изгуби. Не можеше да си позволи да загуби доверието й, което беше градил толкова дълго, през всички дни, в които дълбаеше символите в плътта й и я слушаше как пищи от болка.

— Не се страхувай — рече й кротко. — Няма да те оставя. Никой няма да ти стори зло, докато съм с тебе. Ти си едно много специално момиче и аз те обичам като родна дъщеря.

Меланхолия кимна храбро, Крейвън я дари с нежна усмивка и я поведе към вратата. Думите му бяха чистата истина — наистина я обичаше така, сякаш му беше дъщеря. Някъде вън от Храма живееше истинската му, кръвна дъщеря и чувството, което Крейвън питаеше към нея, беше чувство единствено на пълно и безусловно презрение.