Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (7)

6.
Тайната на Чайна

В понеделник сутринта Чайна Сороуз пресече тревясалото дворче, което водеше до църквата на Безликите. Влезе без да чука и завари отговорника на малкия параклис на колене, със затворени очи, потънал в молитва. Дребен мъж, силно напомнящ невестулка. Фамилията му беше Прейв. Магьосницата не знаеше малкото му име, а и то не я интересуваше. Беше идвала тук само още веднъж през живота си и когато си тръгна, имаше кръв по ръцете си и пистолет, от който трябваше да се отърве.

— Любопитството — произнесе Чайна, а жабешките очи на Прейв се отвориха и той скочи на крака. — Ето кое ме доведе тук. Зачудих се кой ли е достатъчно безочлив да повика мен да се явя в тази мизерна къщурка, където се изповядва някакъв безсмислен култ? Не е възможно, рекох си, да е бил Прейв, тази трепереща жаба със склонност към грозни костюми и от отблъскващи ризи?

— Какво… Какво й е на ризата ми? — избъбри Прейв с йоркширския си акцент, чието носово скимтене провокира у Чайна първичен порив да удари нещо.

— Оранжева е — обясни му тя. — Не може да ме е повикал той, рекох си. Човекът няма кураж за пет пари, въобще няма гръбнак, така да се каже. Кой тогава? Кой дърпа конците на този човек-жаба с лице на пор? Така че тук ме доведе чистото любопитство, господин Прейв. Разкрийте вашия стаен в сенките господар или рискувате да се отегча. А отегча ли се, върша ужасни неща.

Прейв загледа Чайна с кръглите си сълзящи очи и магьосницата дочу в съседната стая бавни, отмерени стъпки — високи токчета потрепваха върху дъските на пода. Чайна начаса ги разпозна.

Елиза Скорн влезе, облечена в черни панталони и сако. Беше оставила дългата си червена коса да пада свободно около лицето й, подчертавайки прекрасните й скули, прекрасните й устни. Много мъже се бяха влюбвали в Елиза Скорн и я бяха забравяли в същата секунда, в която зърваха Чайна Сороуз. Този факт беше само изходната точка на неприязънта, която двете таяха една към друга.

— Чайна — рече Скорн с усмивка.

— Елиза. Каква изненада.

— Моля те. Сигурна съм, че от месеци знаеш за завръщането ми.

— Подочух някои приказки.

— И не ми се обади? Можехме да се видим, да си побъбрим за доброто старо време, да обменим клюки. Сещаш се, кой е жив, кой — мъртъв, кой е на път да умре, такива ми ти работи.

— Моля да ме извиниш, Елиза. Бях много заета.

— Ама разбира се, разбира се, библиотеката. Трябва да се отбия, да я видя какво представлява. Как си? Красива, както винаги.

— Ти също си ослепителна, скъпа. Прекрасни обувки.

— Разкошни са, нали? В момента, в който ги видях, разбрах, че трябва да ги имам. Предишната им собственичка не искаше да се разделя с тях, но аз мога да бъда много убедителна, когато поискам.

— Това петно на лявата не е ли кръв?

— Да, никакво търкане не помага. Чувам, че си си все същата предателка-езичница. Продължаваш да живееш, обърнала гръб на Мрачните богове?

— Категорично и решително. Преди няколко години срещнах неколцина от тях лично. Отношението им е ужасно, както към езичниците, така и към най-верните им последователи.

Скорн сви рамене.

— Ако Безликите са преценили някои последователи за недостойни, трябва да уважим решението им. Просто ние, останалите, трябва да направим така, че да заслужим тяхната любов при следващото им завръщане.

— Следващото завръщане? О, мила ми Елиза, нали не смяташ да продължаваш с тия приказки? Безликите имаха своя шанс. Завърнаха се и веднага бяха прогонени обратно. Време е да продължиш напред. Подбери си някое друго хоби, например плетене на една кука или серийни убийства.

— Глупости. Завръщането им, макар и кратко, е сигнал за това, че порталът може да бъде отворен пред тях. Нужна ни е само по-добра организация.

— И ти ще се погрижиш да я осигуриш?

— Естествено. Разбира се. Църквата на Безликите трябва да се разшири. Не можем да допуснем паството ни да се събира в порутени параклисчета като това тук. Нужна ни е протекция от по-високо място. Тук вече идва твоята роля.

— Нямам търпение да я чуя.

— За да започнем, имаме нужда от твоите възможности. Не говоря само за пари — макар че и тях ще използваме — а за контактите ти. Хората, които познаваш, Чайна. Те ни трябват. Те могат да ни осигурят онова, от което имаме нужда. Ще бъде славно завръщане, помни ми думата.

— Елиза, не искам да бъда груба, но… Всъщност, не ми пука дали съм груба или не. Елиза, дойдох днес тук от чисто любопитство, само за да разбера кой е имал наглостта да вика мен където и да било. Ако се беше оказало, че поканата е дошла от подобния на невестулка господин, който се свива в ъгъла, в момента той щеше да пищи и да ме умолява да му простя. Но тъй като се оказва, че си ме повикала ти, а двете с теб сме толкова добри приятелки, сега аз просто ще си тръгна. Страшно се радвам, че се видяхме.

— Прейв — рече Скорн, — защо сега не дойдеш тук като един послушен пор и не кажеш на Чайна онова, което каза на мен?

Прейв пристъпи напред, прокашля се и изтупа прахта от коленете си.

— Преди година и половина — рече нервно, — ти отново беше тук, дойде и си тръгна. Аз те наблюдавах на излизане оттук.

Част от Чайна се стегна на секундата, но външно тя просто прибра кичурче коса зад ухото си и зачака търпеливо продължението.

— Отвън срещна Рем Крукс — говореше Прейв. — Поговорихте. Той изглеждаше… Изглеждаше раздразнен и аз… Излязох и се скрих зад зида. Чух го какво ти каза, преди да го застреляш.

— Помниш ли какво ти е казал Крукс? — обърна се Скорн към Чайна. — Бас държа, че помниш. Казал ти е, че знае, че ти си предала жената и детето на Скълдъгъри Плезънт в ръцете на Нефариан Серпин. Казал ти е, че ти си подписала смъртните им присъди.

Чайна огледа мъжа и жената пред себе си и бавно кимна.

— Разбирам — рече.

Скорн отново се усмихна.

— Виж какво лице, Прейв. Не е ли красавица? Не е ли това най-красивото лице, което си виждал през целия си живот? Красотата й е толкова измамна. Така като я гледаш сега, никога не би допуснал, че всъщност в момента обмисля най-ефективния начин да ни убие, нали? Няма и намек за това в тези стряскащо светли сини очи. Ако не я познавахме, щяхме да чезнем по нея, да не можем да откъснем очи, да се влюбим в нея наново, а тя щеше просто да ни прободе в сърцето и ние нямаше и да разберем откъде ни е дошло. Само заради това красиво лице. Но ние я познаваме, нали, Прейв? Познаваме Чайна и внимаваме. Аз лично я познавам от много, много отдавна. Някога бяхме неразделни. Всичко правехме заедно. Бяхме толкова близки, че можехме да четем взаимно мислите си.

— Можеш ли да прочетеш мислите ми в момента? — попита Чайна.

Скорн се разсмя.

— Няма нужда да ги чета, скъпа Чайна, както и ти няма нужда да четеш моите. „Изнудване“ е грозна и противна дума, но ние живеем в грозни и противни времена. Ще направиш онова, което ти заповядам, ясно ли е, точно онова, което ти заповядам, иначе ще издам на скелета твоята ужасна, ужасна малка тайничка. Приемаш условията ми?

— Наистина ми се струва, че нямам избор, нали?

— Не, никакъв избор нямаш.

— Приемам условията ти тогава — отвърна Чайна. — Обикновено аз съм тази, която изнудва, така че ще ми е най-малкото интересно да пробвам какво е да съм от другата страна на барикадата.

— Радвам се, че гледаш на нещата толкова леко.

— О, скъпа Елиза, ние сме професионалисти, нали? Да позволим нещо подобно да се превърне в личен въпрос би означавало непростима липса на твърдост на характера. Между другото, преди малко те излъгах. Тези обувки ти стоят ужасно.

Скорн се засмя и поклати глава.

— О, Чайна. Толкова ми липсваше.

— И ти ми липсваше, Елиза. Но не се тревожи. Следващият път ще се целя по-точно.

Скорн плесна с ръце.

— Прекрасно! Прекрасно! — сключила ръце на гърдите си, червенокосата магьосница закрачи из параклиса. — Ще държим връзка, мила! Ще си спомниш старите времена — Скорн и Сороуз, отново заедно! Светът ще затрепери!

Чайна я наблюдава няколко мига, после се обърна и напусна църквата, без дори да погледне Прейв. В момента, в който излезе на светло, очите й се свиха до цепки и челюстта й се стегна.

Следващите няколко часа Чайна прекара седнала неподвижно в апартамента си, прехвърляйки през главата си най-различни сценарии. По всичко изглеждаше, че единственият изход беше да убие Елиза Скорн, но дори и тази възможност криеше проблеми. Първо, изобретателна жена като Скорн със сигурност си беше подсигурила начин, по който инкриминиращата информация да стигне по предназначението си в случай на ненавременната й кончина. Второ, самото физическо убийство едва ли щеше да бъде лесно за изпълнение. Скорн беше достоен съперник и Чайна не беше убедена, че ще може да я отстрани със собствени сили. В общи линии, най-противният аспект в цялата ситуация беше фактът, че Чайна имаше много за губене, а Елиза на практика не губеше нищо. Това автоматично поставяше Чайна в слаба позиция. А ако съществуваше на света нещо, което Чайна искрено мразеше, това беше слабата позиция.

Някой почука на вратата, Чайна вдигна очи и махна с ръка към един от символите, издълбани на рамката. Част от вратата стана прозрачна само откъм страната на магьосницата и Чайна видя Валкирия, която тъкмо разменяше няколко последни думи със Скълдъгъри. После скелетът се обърна и влезе в библиотеката, а момичето продължи да чака Чайна да й отвори. Нито един от двамата не изглеждаше бесен, така че магьосницата реши, че е безопасно да отключи.

— Здравей, мила — поздрави Чайна с най-топлата усмивка, на която беше способна. — Влез, влез. Да си поговорим за важните неща, преди Скълдъгъри да се е върнал и да ни е попречил. Изглеждаш красива както винаги.

Валкирия се усмихна в отговор и пристъпи прага, облечена в обичайните си черни дрехи.

— Трябваше да ме видиш вчера — рече. — Аз и Флетчър се появихме на кръщенето на сестра ми подгизнали и окаляни до ушите.

— Ирландският климат не е много подходящ за телепортиране. Как обяснихте ситуацията?

— Градинска пръскачка, лехи с цветя, изгубено куче — не беше лесно, но в края на краищата бомбардирахме всички с толкова много противоречиви подробности, че те решиха, че е по-лесно да престанат да ни разпитват.

— А, проклятието на тайната самоличност — рече Чайна.

Валкирия седна до пищно резбованата маса от осемнайсети век — хората мислеха за тази мебел като за антика, макар че всъщност Чайна беше по-стара от нея.

— Изправихме се срещу Трепкащите момиченца — рече момичето.

Веждите на Чайна мръднаха с милиметър нагоре.

— Как се спасихте?

— Двамата със Скълдъгъри успяхме да ги върнем обратно в сандъчето им.

— Божичко, това си е впечатляващо постижение.

— Опитваме се да разберем кой е мъжът, който ги пусна на свобода.

— Съжалявам, Валкирия, не мога да ти помогна. Последния път, когато чух за Трепкащите момиченца, беше някакъв слух, че ги били видели в Нова Зеландия, но това беше преди поне десет години. Нямам представа кой е имал достъп до тях междувременно. Разбира се, когато казах, че искам да си поговорим за важни неща, нямах точно това предвид.

Валкирия тихо се засмя и кръстоса крака.

— Искаш да чуеш за Флетчър.

— Ама разбира се. Някои хора гледат телевизия, за да се наслаждават на чуждите вълнения. На мен ми е достатъчно да си поговоря с теб. Как е Флетчър напоследък? Освен че се е окалял здраво?

— Отлично.

— Все така ли те дразни?

— От време на време.

— А как е тайнственият друг?

Валкирия отпусна глава назад.

— Ще ми се да не ти бях казвала за това.

— О, моля те, ти не си ми казала почти нищо. Днес обаче ще ми разкриеш подробностите. Чувствам го. Познавам ли го? Момче или момиче?

— Момче — Валкирия се смръщи. — Всъщност, не знам дали „момче“ е точната дума. Мъжки е, във всеки случай. Определено е мъжкар. Не знам какво трябва да… Като казвам, че има друг, това не означава, че заради него ще зарежа Флетчър, но… Нали дори самият факт, че има друг, вече означава нещо? Не означава ли, че чувствата ми към Флетчър не са толкова силни, колкото…

— Колкото са чувствата на Флетчър към теб?

— Ами… да.

— Но проблемът винаги се състои именно в това, нали? Че той те обича повече, отколкото ти него? — Чайна се отпусна назад. — Забавлявам се страшно, да ти кажа.

Валкирия я изгледа объркано.

— С кое се забавляваш?

— Нямам деца — отвърна магьосницата, — а приятелка не съм имала от векове. За мен подобни разговори са великолепно развлечение. Кажи ми истината сега — извърши ли най-големия грях?

— Ъм, зависи — предпазливо отвърна Валкирия. — Кой е най-големият грях?

— Каза ли на Флетчър, че го обичаш?

— О — раменете на Валкирия увиснаха. — Да.

— Божичко.

— Беше преди сума ти време, но… Нямах предвид „любов“. Не и в пълния смисъл. Но го казах и той прие, че съм влюбена в него. Оттогава не съм го повтаряла. Просто… Не знам.

— Играеш ли си със сърцето на Флетчър, мила?

— Опитвам се да не го правя.

— А другият мъж?

— И с него не искам да имам връзка — отвърна Валкирия.

— И с него, така ли?

— Моля?

— Каза, че не искаш да имаш връзка и с него. Това означава ли, че не искаш да имаш връзка нито с него, нито с Флетчър?

Валкирия я изгледа стреснато.

— Аз… нямах това предвид.

— Връзката ти с Флетчър отива ли към края си?

Настъпи мълчание, после момичето каза:

— Не исках да кажа това. Имах предвид… Божичко, не знам. Харесва ми Флетчър да е мой. Той е топъл и мил, и безопасен.

— Все добри качества — увери я Чайна — за малко кученце. Ти имаш нужда от мъж, който е умен и силен, и способен. Самоуверен. Имаш нужда от някого, който да те предизвиква. Да бъде по-добър от теб. Това е любовта, нали знаеш. Да намериш някой, който е по-добър от теб, да се вкопчиш в него със зъби и нокти и никога да не го пускаш да си иде.

— Звучи трудно.

— Всички хубави неща в живота са трудни. Но ти не търсиш любов, нали? Разбира се, че не. Кое момиче на твоята възраст я търси? Ти искаш да ти е весело. Искаш някой… смайващ. Нали?

— Да.

— От колко време излизаш с Флетчър?

— Май от около година и половина.

— Ако те е грижа за него — а аз знам, че те е грижа — няма да искаш да го нараниш. Но времето минава, чувствата се задълбочават. Тогава в картинката влиза истинската болка. Ще го заведеш ли на Бала?

Валкирия примигна.

— На кое?

— На Прощалния бал, мила.

— О. Ъм, не знам. Не знам дори аз самата дали ще ходя. Скълдъгъри нищо не е споменавал.

— Разбира се, че ще отидеш. Ти спаси света, нали така?

— Ами да, но Прощалният бал отбелязва годишнината от края на войната с Меволент, а аз нямам нищо общо с това събитие.

— Наистина ли смяташ, че ти е позволено да пропуснеш Бала заради някакви си подробности? Ако не отидеш тази година, ще трябва да чакаш десет години до следващия Бал, а това е неприемливо. О, толкова ще ти хареса! Жените обличат великолепни рокли, мъжете са в смокинги и танцуваме цял нощ. Балът е светското събитие на десетилетието.

— Като казваш „танцуваме“ — рече Валкирия, — нямаш предвид танци като в нощен клуб, нали? Защото аз само тях умея.

— Нищо екстравагантно — увери я Чайна. — Валс или два. Танго, менует. Понякога дори по някой кадрил, ако наистина сме му отпуснали края. Ще те облечем в някоя великолепна упадъчна рокля, ще я комбинираме с едни великолепни упадъчни обувки, с които ще изглеждаш още по-висока, отколкото си сега.

Скълдъгъри почука на вратата и Чайна го пусна да влезе. Както винаги, костюмът му беше безупречен.

— Тъкмо си приказваме за Прощалния бал — рече магьосницата. — Приемам, че вие двамата ще присъствате, нали?

— Естествено — отвърна Скълдъгъри и свали шапката си.

— Така ли? — обади се Валкирия с искрена изненада. — Не си ми казал нищо.

— Не съм ли? Колко нетипично за мен. За нищо на света не мога да те лиша от възможността да ме видиш в смокинг. Стои ми добре, както се досещаш. Освен това ще бъде крайно грубо да не те поканя. Ти притежаваш имота, в края на краищата.

— Аз какво?

— Преди Балът се провеждаше в имението на покойния Коривъл Двойни — намеси се Чайна, — но скъпият ти чичо Гордън ни предложи да използваме неговата къща. Твоята къща. Чиято и да е, всъщност.

— А! — рече Валкирия. — Е, със сигурност там има достатъчно място. Искам да кажа, в много от стаите никога не влизам. Трябва ли да правя нещо специално? Да стоя на вратата да посрещам хората или…?

— Не — отвърна Скълдъгъри. — Към теб ще се отнасят като към поредната много важна гостенка. Няма за какво да се тревожиш. А ако безкрайните усмивки и светските приказки ти дотегнат, можеш да се скриеш в кабинета на Гордън и да почетеш книжка, докато хората си отидат.

Валкирия най-сетне се усмихна.

— Окей. Добре, мисля, че ще се справя, ако така стоят нещата.

Скелетът се обърна към Чайна.

— Да си дойдем на думата. Валкирия разправи ли ти какво търсим в момента?

— Човекът, който е пуснал срещу ви Трепкащите момиченца? Боя се, че не мога да ви помогна. От друга страна, имам за вас новини, които може и да не сте чули още. Чаках ти да дойдеш, преди да изплюя камъчето.

— Моля те — каза Скълдъгъри. — Изплюй камъчето.

Чайна замълча ефектно.

— Некромантите вече си имат своя Вестител на смъртта.

Валкирия рязко вдигна глава.

— Какво?!

— Кой е? — попита Скълдъгъри.

— Още нищо не е официално обявено — рече Чайна и вдигна ръце, — така че и нищо не е официално потвърдено, но очевидно един от най-младите некроманти е преживял Прилива си, като при това у него са се отключили неподозирани сили и възможности, защото всеки един некромантски Храм по света в момента празнува по характерния некромантски маниер: тихо и без почти никакви усмивки.

Скълдъгъри погледна Валкирия.

— Имаш ли представа кой би могъл да бъде Вестителят на смъртта?

— Единствената от младите, за която знам, че очакваше Прилива, беше Меланхолия, но…

— Точно за нея става дума — обади се Чайна. — Това е името, което споменаха. Меланхолия Сен Клер.

Валкирия поклати глава.

— Тя да е Вестителят? Леле. Искам да кажа… леле. Доста неочаквано. Страхотно е да се окажеш по-способен, отколкото хората са си представяли, но… Сигурна ли си?

— Такива са слуховете.

— Кога разбра за това? — обади се Скълдъгъри.

— Тази сутрин. Щях да ви се обадя да ви кажа веднага, но бях малко… заета.

— Трябва да вървим — рече детективът. — Да докладваме на Старейшините.

Чайна се усмихна.

— Сигурно се чувстваш по-спокоен сега, когато двама от най-добрите ти приятели са в Съвета?

— Отлична промяна — призна Скълдъгъри, — но през повечето време само се подигравам на протоколните роби, които се налага да обличат. Чайна, много ти благодаря. Валкирия?

Момичето кимна, Скълдъгъри нахлупи шапката си и двамата излязоха, като затвориха вратата зад себе си.

В апартамента отново се възцари тишина и Чайна се навъси. Обикновено тишината й допадаше, допадаше й усамотението, което мълчанието предполагаше. Напоследък обаче усамотението започваше твърде много да й прилича на самота, а с това чувство Чайна не беше свикнала.

Пристъпи до прозореца и проследи с поглед как скелетът и Валкирия вървят към бентлито. Усети ирационален порив да се втурне след тях, да ги настигне, за да продължат разговора, да им помогне да формулират плановете си за действие, стратегията си. Но не го стори. Не беше в природата й. Не Чайна търсеше хората, хората търсеха Чайна. Това беше простичката, непроменима формула на съществуването й, а магьосницата твърде дълго се беше придържала към нея, за да я променя сега. Не можеше да си даде ясна сметка до каква степен този внезапен страх от самотата се дължеше на заплахата на Елиза Скорн. Фактът обаче си оставаше: ако Чайна позволеше ситуацията да се влоши, щеше да изгуби приятелството на двама от най-важните хора в живота си.

Същите тези двама обаче можеха да се окажат нейни преследвачи, готови да я убият, без да им трепне окото.