Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (27)

26.
Терминал две

Телефонът на Скълдъгъри звънна и Валкирия се дръпна настрани, за да го остави да говори спокойно. Секачи и магьосници бяха пръснати на групички из гробището, най-много бяха струпани около криптата, приютила портата към Храма. За момент се замисли дали Рийт е долу с останалите некроманти и я бодна остра вина, че двамата се бяха оказали от двете враждуващи страни на барикадата. После си спомни за Меланхолия и вината й се изпари безследно.

Скълдъгъри прибра телефона.

— Мъж, отговарящ на описанието на Бизон Драгънклоу, е забелязан преди няколко минути на терминал две на летището.

Валкирия се облещи.

— Малкото му име е Бизон?

— Сигурно е отишъл там, за да посрещне некромантските подкрепления — продължи скелетът. — Близко е до ума да се предположи, че други Храмове са изпратили свои хора тук, за да помогнат на Вестителя на смъртта. Трябва да се погрижим за тях лично.

— Трябва ли?

— Остани тук, ако искаш. Чувствам се длъжен обаче да те предупредя, че едва ли ще успеем да пробием барикадите им през следващите няколко часа.

— Отегчен си, нали?

— Необходимо ми е непрекъснато разнообразие. Тръгваме ли?

— Ъм, няма ли да предадеш командването на някого или нещо от сорта? Ако теб те няма, кой ще отговаря за операцията?

Скълдъгъри се огледа и посочи един магьосник, застанал в най-далечния ъгъл на гробището.

— Той.

— И кой е той?

— Нямам представа. Изглежда замесен от лидерско тесто обаче, нали?

— Така ли изглежда?

— Ами носи шапка.

— И това трябва да значи, че е роден лидер?

— Лидерите носят шапки. За да не ги вали дъждът, докато вземат отговорни решения. Тоя тип ще се справи.

— Дали не трябва да му кажеш, че сега той носи пълната отговорност за всичко тук?

— И да му разваля изненадата? — рече Скълдъгъри и без дума повече закрачи към Бентлито.

Валкирия въздъхна и пое подире му.

Оставиха колата на втория етаж на паркинга на терминал две и влязоха в зала „Пристигащи“. Фасадната татуировка на Скълдъгъри беше украсена с малка козя брадичка. Отиваше му.

Видяха Драгънклоу почти веднага. Облечен в черно, мършав, плешив, с нелепа брада. Беше с гръб към тях, наредил се сред другите посрещачи и загледан в потока от пристигащи пътници. Детективите се присламчиха незабелязано към гърба му, изчакаха накъде встрани да се вдигне врява от радостни възгласи и атакуваха.

— Бизон — продума Скълдъгъри и стисна некроманта за лакътя. — Глупаво име за такъв кльощав мъж.

Свободната ръка на Драгънклоу се стрелна към колана му, но Валкирия го сграбчи за китката с две ръце и пристъпи плътно зад гърба му.

— Без използване на магии на публично място — рече му с усмивка.

Скълдъгъри също се приведе напред към убиеца.

— Ако се опиташ да привлечеш вниманието на някого към себе си, ще стане лошо. Не за нас, за теб ще стане лошо. В живота ти рязко ще нахлуят силна болка, хленч, пищене и ужасните звуци от чупещи се кости. Не обичаш болката, нали, Бизон? Разбира се, че не я обичаш. В края на краищата, ти си разумен човек. Хайде да се разходим, какво ще кажеш? Далеч от тези мили хора наоколо.

С ръце, стиснати здраво от скелета и момичето, некромантът се заотдалечава от тълпата посрещачи. Тримата изглеждаха като едно изключително странно семейство, събрало се отново при някакви невероятно конфузни обстоятелства.

— Ще съжалявате — изръмжа Драгънклоу. — Ще съжалявате, че се изправяте срещу нас. Аз ще ви накарам да съжалявате.

— В лошо настроение си — рече му Скълдъгъри. — Разбирам. Наистина. Казваш разни лоши неща, но не ги мислиш наистина. Няма проблем, това е напълно нормално.

— Ще убия и двама ви.

— Тежки думи, изречени в моментен афект. Няма да ти ги пишем на сметката, Бизон. Тук сме все свои хора.

Валкирия кимна.

— Обичаме те, Бизон.

— Много те обичаме — повтори Скълдъгъри. — Ти си нашият любим некромант. Искаме да те нагушкаме.

— Млъкнете — изсъска Драгънклоу. — Млъкнете веднага.

Тримата замълчаха, докато се разминат с голяма група дебели туристи, зад които изневиделица се мерна сигналножълто полицейско яке.

— Извинете — високо произнесе Драгънклоу.

Ченгето спря и ги погледна.

— Мога ли да ви помогна? — рече то.

Валкирия рязко изви китката на некроманта, усещайки как Скълдъгъри прави същото с другата му ръка. Драгънклоу изквича от болка, преви се одве, а очите на полицая се разшириха от изненада.

— Търсим тоалетните — обясни бързо Скълдъгъри. — Приятелят ни не може да стиска дълго и понякога има нужда от малко помощ.

Полицаят кимна разбиращо.

— Да, разбира се. Тоалетните са ей там. Виждате ли ги?

— Ама ето къде били! — възкликна бодро Валкирия. — Много сме ви благодарни! Щеше да стане една цапаница!

Тримата забързаха напред, а Драгънклоу съскаше от болка.

— Само пробвай още веднъж да направиш нещо подобно тихо му каза Скълдъгъри, — и ще ти счупим и двете ръце. Ще ти пречат, докато си говориш с нас. Почни да скимтиш, ако ме разбра добре.

Драгънклоу заскимтя.

Стигнаха до тоалетните. Пътем Валкирия грабна една табела с надпис „Не работи“ и я сложи на входа. Вътре Скълдъгъри блъсна некроманта до стената и се зае да го обискира, докато Валкирия проверяваше една по една кабинките за нежелани свидетели. Скелетът измъкна ножа на Драгънклоу от колана му, после едно листче от джоба му и подаде и двете на Валкирия. На листчето беше записан един час, под него — едно число.

— Полетът, който е чакал, вече е кацнал — каза скелетът. Двамата детективи се втренчиха в убиеца. — Колко души пристигат?

Драгънклоу разтри натъртената си китка и се усмихна презрително.

— Не знам за какво говорите.

Скълдъгъри поклати глава.

— Много бих искал да се изправя срещу теб в един двубой с остроумни реплики, Драгънклоу, но се опасявам, че битката едва ли ще бъде равностойна.

— Затваряй си устата.

— Видя ли, точно това имах предвид. Така че ако смяташ, че тука възнамеряваме да разтягаме локуми или да се надприказваме, жестоко се лъжеш. Ще бъдем много директни и ще говорим с думи прости, защото, както сам разбираш, не разполагаме с много време. Колко души пристигат? И преди да се опиташ да ми вкарваш още изтъркани лафове, имай предвид, че ще ти причиня болка в момента, в който не се справиш с отговора на този въпрос.

— Спести си усилията — допълни Валкирия. — И на тебе самия ти е кристално ясно, че бездруго ще ни кажеш всичко. Защо трябва да се оставяш да те нараняваме? Прескочи направо към финала на разпита.

Драгънклоу загледа детективите напрегнато и мълча дълго, преди да отговори.

— Не. Не съм предател.

— Напротив — отвърна Валкирия. — Предател си. Просто още не го знаеш.

Драгънклоу се изправи, изопна рамене, а брадичката му щръкна предизвикателно към Скълдъгъри.

— Ако ще ме удряте, удряйте. Нямам цял ден на…

Валкирия го фрасна право в брадата. Очите на некроманта буквално изскочиха от орбитите си, коленете му омекнаха, той залитна, подпря се на стената и се свлече бавно към пода. Скълдъгъри се вторачи в момичето и тя повдигна рамене.

— Ти щеше да му избиеш зъбите или нещо по-лошо — рече. — Аз само го поразтърсих — тя сведе очи надолу. — Бизон? Бизон, чуваш ли ме? Колко души пристигат?

— Никога няма да ви кажа…

— Самолетът е кацнал преди десет минути — обърна се скелетът към Валкирия. — Ако имаме късмет, пътниците тъкмо са почнали да слизат. Трябва да ги пресрещнеш преди да са минали митническата проверка.

Валкирия повдигна рязко вежди.

— Какво? Аз? Съвсем сама?

— Трябва да задам на Бизон няколко въпроса относно начините, по които може да се проникне в Храма. Ще се справиш.

— Как се предполага да мина през охраната? Нямам билет.

Скълдъгъри вирна глава.

— Валкирия, нямаш билет, но имаш магически сили. Ако не можеш да преминеш през една нищо и никаква летищна охрана, значи аз напълно съм се провалил като учител.

Момичето се навъси.

— Хубаво. Какво да правя като намеря некромантите?

— Трябва да ги забавиш най-малко с няколко часа.

— А това как пък ще стане, ако смея да попитам?

— Както се сещаш, некромантите сами по себе си ще представляват група от облечени изцяло в черно хора с изключително сериозни физиономии. Полицията много бързо ще прояви интерес към тях и ще ги спре за проверка. Тръгвай, хайде.

Все така намръщена, Валкирия излезе от тоалетната и тръгна към зала „Заминаващи“. Опашката от чакащи пътници не беше много голяма. Валкирия се нареди зад една възрастна двойка, следвана от сериозен бизнесмен. Бизнесменът очевидно бързаше, а и според него възрастните съпрузи не се придвижваха достатъчно бързо напред. Мъжът мърмореше, сумтеше и псуваше под нос, но достатъчно високо, та всички да чуват. Валкирия не го хареса. Паспортът и билетът му бяха в страничния джоб на сакото. Момичето стисна въздуха и дръпна бавно. Билетът се измъкна и полека легна в ръката й.

Възрастната двойка показа билетите си на проверяващата служителка и премина нататък. Валкирия се възползва от възможността и размаха високо билета на бизнесмена, докато самият той ровеше по джобовете, ругаейки вече на висок глас. Момичето на проверката й кимна, Валкирия се усмихна, остави нервния мъж на раздразнението и объркването му, подмина го и приближи до детекторите за метал. Дори и да беше препасала десет пистолета, магическите дрехи щяха да ги прикрият. Мина необезпокоявана през детектора и продължи нататък.

Подмина безмитните магазини и устоя на внезапния порив да спре и да пробва едни слънчеви очила на промоция. От противоположната страна на голямо стъкло в обратната посока течеше потокът от пътници, които току-що бяха пристигнали и чакаха да напуснат летището. Някак си Валкирия трябваше да стигне при тях. Подмина врата с надпис „Само за персонал“ и се зачуди дали не може да я използва, за да премине в зона „Пристигащи“, но се отказа — не беше сигурна къде точно води вратата, а нямаше време за проби и грешки. Единственият сигурен път беше да напусне сградата, да излезе на пистата и след това да влезе отново, само че през вратата за пристигащи.

Стигна до гейтовете. Течеше бординг на три различни полета. Приближи до големите прозорци и надникна навън. Само на един от трите полета гейтът не беше свързан с ръкав директно със самолета и пътниците трябваше да преминат направо по пистата. Валкирия се нареди на опашката за този полет и бавно запристъпя напред, докато хората един по един си показваха билетите и излизаха през гейта. Усмихна се мило на един млад мъж, той галантно й отстъпи реда си. Момичето направи крачка, махна незабелязано с ръка и в миг всички листа и документи от бюрото на летищния служител на последната проверка се разхвърчаха във въздуха. Служителят се втурна да ги събира, Валкирия се възползва от суетнята и се измъкна незабелязано навън. Слезе по няколко стъпала, следвайки потока от пътници. Поредната летищна служителка насочваше хората към пешеходната пътека, която водеше към самолета им. Носеше хубава шапка. Валкирия отново махна с ръка, само че по-рязко и поривът на вятъра отнесе шапката от главата на момичето. Тя се втурна да я гони, а младата магьосница решително закрачи към съседната врата, за да влезе обратно в терминала, само че през зоната за пристигащи.

Почти веднага един мъж в униформа я спря.

— Разрешено ли ти е да минаваш от тук?

— Да — усмихна се Валкирия. — Току-що кацнах, просто се забавих малко.

После понечи да подмине охраната, но мъжът й препречи пътя.

— Сигурна ли си? С кой полет пристигна?

— С този от Хийтроу — отвърна момичето. — Не помня номера на полета във всеки случай, съжалявам. Но беше доста голям. Самолетът, имам предвид, не номера на полета. Но и номерът беше дългичък.

Охранителят вдигна ръка.

— Изчакай тук. Трябва да позвъня и да проверя.

— Разбира се — усмивката на Валкирия грейна отново, докато мъжът измъкваше радиостанцията от колана си. — Бас ловя, че имате най-забавната работа на света.

— Моля?

— Ами все сте около самолетите, срещате разни ексцентрични хора. Имате си радиостанция в кобур на колана. Бас ловя, че е весело. Минавате ли специално обучение?

— Ъм, да. Извинявай, трябва да се обадя.

— Ама разбира се. Между другото, казвам се Валъри.

— Сега ще се обадя да повикам шефа ми.

— Защо? Нещо сте сбъркали ли?

— Какво? Не, не, ще го повикам заради теб.

Лицето на Валкирия се отпусна тъжно.

— Какво съм направила?

— Не трябва да си тук.

— Ами самолетът ми тук кацна.

— Искам да кажа, че не трябва да си тук, на вратата до пистата. Отдавна трябваше да си навътре в летището.

— О — отвърна момичето и се позасмя. — Съжалявам. Божичко, колко към глупава.

— Не се тревожи, сега ще оправим нещата — радиото в ръката на мъжа припука и той заговори. — Антъни, аз съм, Шон. Тук при мене е… Ей! — Валкирия го беше подминала и крачеше напред. Охранителят я настигна. — Накъде тръгна?

Момичето примигва престорено объркано.

— Нали казахте, че не трябва да съм тук.

— Да, но…

— Ами просто отивам там, където трябва да бъда.

— Почакай малко.

— Загазила ли съм?

— Не, не си загазила, но…

— Ще ме арестувате ли?

— Да те арестувам? Не.

— Просто се изгубих. Слязох от самолета и наоколо имаше толкова много хора. Моля ви, не ме арестувайте!

— Слушай сега, няма да те арестувам, ясно? Аз не съм полицай.

— Сигурен ли сте?

— Дали съм сигурен, че не съм полицай? Да, сигурен съм.

— Може да сте под прикритие.

— Дори и да бях под прикритие, щях да знам дали съм полицай или не. Аз работя за летището. Не съм полицай! Просто работя тук.

— Окей — издиша Валкирия. — Извинявайте. Понякога се паникьосвам малко.

— Няма проблем. Сама ли пътуваше?

— Не, на самолета имаше и други хора.

— Искам да кажа, някой придружаваше ли те? Приятел или роднина?

— О. Не. Сама си бях. Откъде мога да си прибера куфара?

— От багажните ленти. Знаеш ли къде са?

— Нагоре по тези стълби?

— Точно така. Първо ще минеш през паспортната проверка, след това си вземаш багажа и излизаш в зала „Пристигащи“.

Валкирия му се усмихна.

— Благодаря ви. Много ми помогнахте.

Мъжът кимна.

— Няма проблем. Само… внимавай да не се губиш така друг път.

— Ще се постарая! — засмя се момичето и изтича нагоре по стълбите.

Продължи напред без други излишни срещи. На гишетата за паспортен контрол беше спокойно. От другата им страна, зад поредната стъклена стена, се виждаше тълпа хора, които току-що бяха преминали. Сред ярките ризи, пъстрите рокли и сините джинси Валкирия зърна и хора в черно — някои с черни сака, други — с черни палта, някои носеха чанти, други — не. Вървяха разпръснато, не в група, за да не привличат внимание. Некроманти. Момичето погледна надясно, където двама полицаи седяха зад две от остъклените гишета за паспортна проверка и си приказваха в очакване на следващия прилив от пътници. Валкирия се стрелна към най-близкото до нея празно гише и използва въздуха, за да прескочи турникета. Приземи се леко от другата страна, наведе се и притича напред. Промъкна се зад гишетата, в които седяха полицаите, и се измъкна в коридора към багажните ленти. Изправи се и хукна с всички сили след отминаващите пътници.

Настигна най-изостаналите, за които цялото това обикаляне след края на полета се беше оказало твърде дълго. Те пуфтяха и дишаха тежко с поаленели лица, тежки капки пот се стичаха по бузите им, а куфарите им се влачеха с раздразнен трясък подире им, подобно на капризни дечица. Валкирия подмина табелата с надпис „Получаване на багаж“. Съмняваше се, че некромантите имат куфари, за които да чакат край лентите. В края на краищата, не бяха дошли на почивка.

Разблъска група хора, стигна до поредното стълбище, което вече водеше надолу, и скочи. Пътниците край нея извикаха тревожно, но Валкирия нямаше време за губене. Забави се само миг, за да омекоти падането си, тупна на пода и се претърколи напред. Без да обръща внимание на неодобрителното клатене на глава, с което я изпращаха хората наоколо, момичето вдигна очи и видя некромантите в най-далечния край на залата с багажните ленти. Хукна отново, използвайки въздуха, за да разблъсква хората пред себе си. Скочи върху най-високата точка на една неподвижна багажна лента, плъзна се до най-ниската и отново стъпи на пода. Служител на летището се появи отнякъде и момичето го блъсна с длан в гърдите. Той се опули и отхвръкна назад, а Валкирия скочи на следващата багажна лента. Тази вече се движеше, натоварена с куфари. Момичето за малко не се препъна, но успя да се добере до далечния й край и скочи сред поредната група стреснати пътници. Никой от некромантите не беше забелязал суетнята. Валкирия спринтира, за да ги пресрещне, преди да са излезли в залата за пристигащи, изпревари ги и застана точно пред магьосника, който водеше групата.

Некромантите спряха, преизпълнени с подозрение. Валкирия вдигна ръка и се преви одве след тичането.

— Извинявайте — изпъхтя. — Само да… си поема… дъх.

Магьосниците не мръднаха. Очите им бяха приковани върху пръстена на ръката й.

— Носиш ли инструкции? — попита водачът.

Валкирия пое дълбоко въздух през носа си, издиша през устата и се изправи.

— Да — рече. — Няма нужда от… помощта ви. Трябва да… си вървите, откъдето сте дошли.

— Първосвещеник Тенебре е изпратил една ученичка да ни предаде това съобщение?

Момичето кимна и сви рамене.

— Какво става? Всичко наред ли е с Вестителя на смъртта?

— Фалшива тревога — отвърна Валкирия. — Вестителят на смъртта е добре. Проблемите създаде едно момиче, жадно за внимание… Сега можете да си вървите у дома и… извинете за причинените неудобства. Естествено, ще ви покрием пътните разходи.

Една жена некромант свъси вежди.

— Кой е наставникът ти в Храма?

— Аз много-много не се привъртам в Храма — отвърна Валкирия, вече възстановила дишането си. — Соломон Рийт е мой наставник.

— О — рече жената. — Е, това обяснява защо не спазваш протокола.

— Дори и така да е — заговори водачът на групата. — Духовник Рийт трябваше да помисли по-добре, преди да праща ученичка да ни предаде такава важна информация. Ако Първосвещеникът иска да се върнем в Лондон, трябва да излъчи служител е по-висок ранг, който да ни го нареди.

Магьосниците понечиха да подминат момичето, но тя скочи и отново се изпречи на пътя им.

— Не, не — каза. — Негова светлост беше категоричен, когато ме прати. Всички в Храма са много заети. Агентите на Убежището ни оказват ужасен натиск и духовниците нямат и една свободна минутка…

Некромантът водач се втренчи в нея.

— Дръпни се, момиче.

С ъгълчето на окото си Валкирия мерна летищния служител, когото беше блъснала. Той тичаше към нея, следван по петите от двама истински полицаи.

— Добре — отвърна остро. — Аз не съм некромант. Името ми е Валкирия Каин. Работя със Скълдъгъри Плезънт. Тук съм да ви осведомя, че възнамеряваме да арестуваме Вестителя на смъртта и вие не можете да направите нищичко, за да ни попречите.

Некромантите се втрещиха за миг, после като един посегнаха към нея. На лицата им беше изписан несъмнен гняв. В следващата секунда между Валкирия и магьосниците се изпречиха полицаите.

— Ето я! — рече летищният служител. — Това е момичето, което ме удари!

— Съжалявам — обърна се Валкирия към полицаите, като си придаде възможно най-уплашен вид. — Бях изостанала. Те не обичат, когато изоставам.

Полицаите се навъсиха и очите им се преместиха върху некромантите.

— Момичето с вас ли е? — попита единият.

Водачът на некромантската група изсумтя презрително.

— Не. Никога досега не сме я виждали. Можете да си я задържите.

После понечи да продължи, но полицаят му препречи пътя.

— Я почакайте, тая работа трябва да се разнищи. Тя е облечена със същите дрехи като вас.

— Е, и?

— Това не ви ли се струва странно?

— Не.

— Това е униформата — обади се Валкирия с треперещ гласец. — Карат ни да се обличаме в черно. Заради църквата.

Второто ченге я фиксира с поглед.

— Всички тук са членове на някаква църква?

Момичето кимна.

— Да, ние я наричаме църква. Другите хора я наричат секта. Не трябва да говоря с вас. Те не обичат, когато говоря с външни хора. Боят се да не разкажа за плановете им.

Полицаите се обърнаха пак към некромантите, а летищният служител направо отстъпи назад.

— Трябва да ви помоля да ни придружите — каза на магьосниците първото ченге. — Ще се наложи да отговорите на няколко въпроса.

— Невъзможно — отвърна водачът. — Чакат ни другаде.

— Боя се, че нямате избор. Задължително е да дойдете с нас.

Водачът на некромантите не му обърна никакво внимание и обърна поглед към Валкирия.

— Сигурна ли си, че наистина си готова да сториш това, което се опитваш? Пред всичките тези хора? Пред охранителните камери? Защото ние сме готови. Светът е на прага на велика промяна и нищо не ни пречи да поставим началото й — тук и сега.

— Това прозвуча като заплаха — обади се второто ченге.

— Не говорех на теб.

— Да — отвърна ченгето. — Аз обаче говорех на теб.

Валкирия не беше забелязала никакво раздвижване наоколо, но в следващия миг от тълпата изникнаха още четирима полицаи с автоматично оръжие в ръцете и наобиколиха некромантите. Облечените в черно магьосници застинаха на място. За разлика от елементалите и адептите, некромантите съхраняват по-голямата част от магическата си сила в различни предмети. Точно в момента обаче оръжията на некромантите от групичката се намираха опаковани в саковете им или напъхани по джобовете им, но те не можеха да ги достигнат, защото и при най-малкото движение полицаите щяха да открият огън.

Валкирия заотстъпва, докато единият полицаи раздаваше заповеди. Некромантите не откъсваха очи от нея, а тя им отвърна с усмивка и полека се плъзна в тълпата, която вече се беше струпала наоколо. После се втурна към изхода и излезе в зала „Пристигащи“, точно за да види как още полицаи тичат на помощ на колегите си. Момичето се върна при Скълдъгъри и окования в белезници Драгънклоу и тримата забързано се отправиха към изхода на летището.

— Справи ли се? — попита скелетът.

— Справих се. Макар че малко помощ нямаше да е излишна.

— Глупости. Напълно способна си сама да изпълняваш подобни задачи. Много ли бяха некромантите?

— Около дузина. Ако още веднага не ги качат на някой самолет за Лондон, сигурна съм, че още поне няколко часа ще ги държат далеч от оръжията им.

— А дотогава вече трябва да сме проникнали в Храма. Браво, Валкирия. Много си добра.

— Така си е. Ами Бизон? Каза ли нещо интересно?

— И още как — отвърна Скълдъгъри и фалшивата му уста се разтегна в усмивка. — Оказа се, че знае местонахождението на супертаен тунел за специални доставки, който води право в сърцето на Храма, и сега ще ни заведе да ни го покаже. Нали така, Бизон?

Раменете на Драгънклоу увиснаха безпомощно.

— О, колко мило — рече Валкирия. — Вече си имаш нов приятел!