Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (32)

31.
Гориво

Бизон Драгънклоу заизважда инструментите си за изтезание върху масата. Ножове, триончета, клещи, чудновати чукове — методично се зае да ги реди един до друг. Валкирия не сваляше поглед от него.

Бизон постави последния инструмент до другите, после сграбчи Скълдъгъри, вдигна го на крака и го блъсна до стената, след това пристъпи към Валкирия и направи същото и с нея.

— Вече не сте толкова корави, а? — рече, усмихна се и сред проскубаната му брада се мернаха ситните му зъби. — Бас ловя, че в момента горчиво съжалявате за начина, по който се отнесохте с мен. Сега е мой ред да ви причиня болка.

Валкирия не отговори. Всъщност думите му минаха покрай ушите й.

— Ама ние въобще не сме приключили с лошото отношение към тебе — обади се Скълдъгъри. — Само да се измъкнем от тия белезници и пак ти ще си ни на мушката.

— Дори и бягството ви да беше възможно — парира Драгънклоу, — вече е твърде късно. Вестителят на смъртта ще осъществи промяната на света съвсем скоро.

— Мечтай си.

— Промяната е факт, неизбежен от научна гледна точка.

— Е, такова животно няма.

Драгънклоу прекъсна заниманието си около масата и се извърна към скелета.

— Твърдиш, че понятие „факт, неизбежен от научна гледна точка“ не съществува?

— Именно.

— А какво ще кажеш за гравитацията? Ако пусна към пода една ябълка, тя няма да падне, така ли?

— Не е задължително да падне.

— Ставаш смешен.

— Фактът, че ако пуснеш ябълка към пода сто пъти поред и тя сто пъти падне, изобщо не означава, че ще падне и на сто и първия път.

— Аз те мислех за разумен човек.

— Аз съм си разумен, но ти какво, не си ли чул? Също така съм и луд. Лудостта ми помага да виждам нещата в специфична перспектива.

— Сега ще ти кажа какво смятам да направя — рече Драгънклоу. — Смятам да те разчленя.

— Първосвещеникът ви ме иска здрав.

— Първосвещеникът те иска жив. Нямаше нищо против да те наранявам, колкото преценя.

— Ако отделиш костите ми една от друга, съзнанието ми ще се разтвори в небитието и ще изчезне.

— Не се тревожи, ще оставя по-голямата част от тялото ти непокътната. Тялото и главата например. Може само да ти откача челюстта. Така няма да бръщолевиш толкова.

— Не възлагай големи надежди.

— Ще те доведа до безпомощно състояние и после ще се заема с разчленяването на помощничката ти.

— Аз не съм му помощничка — промърмори Валкирия.

— Тя ми е съратничка в битките — кимна Скълдъгъри. — Боя се обаче, че няма да имаш възможност да изпълниш нито една от заплахите си. Двамата с Валкирия ще сме свободни само след няколко минути и тогава ще ти се прииска тука да имаше още неколцина магьосници да те пазят.

— Така значи — рече Драгънклоу. — А дали би бил така добър да ме светнеш как точно възнамерявате да се освободите?

— Точно в момента отварям ключалката на белезниците ми.

— Тия ключалки не се отварят без ключ.

— Така се твърди.

— Ти обаче си по-добре осведомен, може би?

— Аз винаги съм по-добре осведомен.

— И с какво отваряш ключалката, ако смея да попитам? С клечка за зъби? С фиба?

— С капачката на химикалката ти.

Драгънклоу се засмя.

— Аз нямам химикалка.

— Вече нямаш, да. Но допреди малко имаше една в джоба на робата си, не помниш ли?

Смехът на некроманта заглъхна. Ръцете му трескаво запретърсваха джобовете му.

— Лъжеш. Никаква химикалка не съм имал.

— Металната щипка на капачето е с идеален размер — продължи Скълдъгъри, а изразът на лицето на Драгънклоу явно страшно го забавляваше. Скритите зад гърба му ръце леко помръдваха. — Ще се освободя след около четирийсет секунди и после ще ти се стъжни.

— Лъжеш — повтори Драгънклоу. — Дори и да съм имал химикалка в джоба, ти няма как да си ми я взел.

— Е, това не е съвсем вярно, не мислиш ли? Когато преди малко ме блъсна до стената, застана достатъчно близо до мен.

— Не може да си я взел. Няма начин…

— Би ли млъкнал за малко? Стигнал съм до едно трудно място.

Скълдъгъри наклони глава на една страна. Валкирия долови тихото подрънкване на метал в метал.

Драгънклоу грабна един нож от масата и пристъпи до момичето.

— Спри — нареди на детектива. — Спри веднага или тя умира.

— Няма да я убиеш — отвърна Скълдъгъри, — защото, ако я убиеш, само след трийсет секунди аз ще убия теб. А ти не искаш да умираш, не и сега, когато Проходът е толкова близо.

Драгънклоу притисна острието до шията на Валкирия. Тя усети студенината му върху кожата си.

— Спри. Спри!

— Двайсет секунди, Драгънклоу — продължи Скълдъгъри. — И що за смешно име е Драгънклоу? Смешно почти колкото брадата ти.

Острието потъна милиметри надолу, после застина, а в следващия миг Драгънклоу блъсна момичето настрани и се нахвърли върху скелета. Валкирия обаче също направи крачка, изрита здраво некроманта в глезените и го препъна. Драгънклоу изквича и падна, като при това тресна брадичката си право в коляното на Скълдъгъри, който ловко беше пристъпил напред. Некромантът буквално отскочи от крака на скелета и се срина безжизнен на пода.

Скълдъгъри клекна гърбом до него и започна да рови из робата му.

— Никаква химикалка не си вземал — обади се Валкирия.

— Не — призна скелетът. — Той въобще нямаше химикалка. Добре се справи, между другото.

Момичето кимна, но не отговори.

Скелетът напипа ключовете и докато се изправи на крака, белезниците вече бяха паднали от китките му. Той побърза да освободи и Валкирия и тя усети как магията се връща при нея и изпълва тялото й. Прекрасно усещане.

Детективът отвори вратата, надникна навън, после направи знак на момичето да не мърда, докато той се увери, че е безопасно да излязат. Валкирия загледа Скълдъгъри, своя най-добър приятел, докато той се промъкваше до ъгъла на коридора, и се опита да отнесе към него всички кошмарни истории, които беше слушала за делата на Вайл. Скелетът беше спасявал живота й, тя беше спасявала неговия живот, чувстваше се по-близка с него, отколкото с когото и да било на света. Ако на земята съществуваше човек, който винаги я разбираше, това беше Скълдъгъри и тя никога не се беше съмнявала в него. Но сега…

Двама некроманти завиха иззад ъгъла на коридора и скелетът се разправи с тях. Нападна ги хищно и грозно, двамата магьосници в черни роби не успяха да издадат и звук. Валкирия притича до него, прекрачвайки двете тела на пода, и двамата продължиха напред. Скълдъгъри беше в страшно лошо настроение. Момичето отлично го разбираше.

Изведнъж, преди да успеят да реагират, пред тях се разтвори двойна врата и шестима некроманти пристъпиха в коридора. Не изглеждаха особено изненадани от факта, че тийнейджърка и скелет се мотаят необезпокоявани из Храма. Шестимата се наредиха в права линия, рамо до рамо, черните им роби прошумоляха едновременно и полите им легнаха на пода така, че магьосниците заприличаха на едно-единствено черно същество с шест глави.

— Мислехте си, че ще ви пуснем да излезете от тук живи? — попита един от тях.

Валкирия и Скълдъгъри останаха напълно неподвижни в очакване некромантите да направят първия ход. Момичето се съсредоточи върху пръстена на ръката си, готова да издигне срещу некромантите стена от сенки и да поеме с нея ударите, които без съмнение щяха да последват.

И тогава некромантите като един бръкнаха под робите си и измъкнаха автомати.

— Проклятие — успя да каже Скълдъгъри, преди шестимата да открият огън.

Валкирия покри главата си с ръце, когато първите куршуми се забиха в тялото й. Тя заотстъпва под напора на картеча, магическите дрехи на Гастли я пазеха като броня. Още и още куршуми я удряха по ръцете, но тя не ги свали от главата си, плътно ги притисна пред лицето си, за да не допусне нито едно попадение. Скълдъгъри й говореше нещо, но тя не го чуваше от трясъка на стрелбата, после почувства как ръката му я сграбчва и я дръпва далеч от огъня зад поредния ъгъл. Притисна я до стената.

— Добре ли си? — попита я бързо, а ръцете му трескаво проверяваха тялото й за рани. — Улучиха ли те?

Валкирия поклати глава. Не й стигаше въздух да проговори. Нещо прелетя и отскочи от пода точно до краката им. Момичето нямаше време дори да разбере какво е, но Скълдъгъри светкавично протегна ръка. Гранатата избухна, но скелетът улови експлозията и я изолира в плътен балон от въздух. Опасността отмина, той премахна магията и в коридора се разнесе само безвреден облак пушек.

Двамата се обърнаха и побягнаха в обратната посока.

Драгънклоу също беше изпълзял в коридора и вървеше бавно, подпирайки се на стената. Видя ги да приближават и очите му се разшириха. Ръката му бръкна в джоба на робата.

Валкирия се втурна към него. Още двама некроманти се появиха от някакъв съседен коридор, чийто вход тя току-що беше подминала. Те също вдигнаха оръжията си, но момичето ги остави на Скълдъгъри. Чу зад гърба си охкания и викове от болка, но не спря да тича към Драгънклоу. Той извади от джоба си пистолет, пистолетът на Скълдъгъри, вдигна го с трепереща ръка срещу нея и стреля. Куршумът прелетя далеч, момичето замахна, измести въздуха и изби оръжието от дланта на некроманта. Пистолетът падна, а Валкирия се блъсна с всичка сила в Драгънклоу, лакътят й с хрущене се заби в лицето му. Той с хъхрене отскочи назад, но момичето се беше впило в него и продължи да го удря и удря, докато тялото му не падна на пода, а ръцете му се отпуснаха безсилно.

В следващия миг Скълдъгъри я стисна с една ръка и я повлече подире си, пистолетът се вдигна от пода и литна към дланта му — без да спира движението си, той се обърна и стреля зад гърба си. Автоматите на шестимата буквално сееха куршуми в коридора зад тях, от стените хвърчеше мазилка, вдигаха се облачета прах. Детективите стигнаха до следващия коридор, свърнаха по него и бягаха, докато не установиха, че той е без изход. Обърнаха се, но беше твърде късно. В отсрещния край пристъпиха некромантите.

И тогава онзи от шестимата, който беше застанал най-далеч, изведнъж се изпъна като струна и тялото му се скова. Автоматът се изплъзна и падна от пръстите му. Валкирия се смръщи, когато с втория некромант от редицата се случи същото, после и с третия, докато накрая и най-близкият до тях рязко издиша и лицето му стана бяло като платно. Шестимата останаха прави и неподвижни, пребледнели като стената зад тях. После започнаха да падат, един по един, сякаш през телата им премина някаква вълна.

Скълдъгъри внимателно пристъпи и потърси пулса на един от падналите.

— Мъртъв е — рече с лека изненада.

Вдигна един автомат, прекрачи първия мъртъв некромант и продължи напред, докато стигна изхода на коридора, по който преди малко бяха дошли. Пръстенът на ръката на Валкирия беше студен като лед.

В Храма цареше пълна тишина. Крачеха напред, а зад всеки ъгъл намираха още и още мъртви тела в черни роби. Бизон Драгънклоу лежеше проснат, вперил в тавана невиждащи очи.

Една двойна врата пред тях се разтвори и на пътя им пристъпи Меланхолия. Усмихваше се.

— Нали е забавно?

Скълдъгъри вдигна автомата и пръстът му легна на спусъка.

— Ти ли стори всичко това?

— Трябваше ми малко сила — сви рамене Вестителят. — Малко тоник, да ме вдигне на крака. Валкирия знае за какво говоря, нали, Валкирия? Пръстенчето ти буквално гори от студ, усещаш ли? Е, аз цялата горя така. Опияняващо е. Но не се тревожете, не съм ги избила всичките. Оставих си достатъчно, които да треперят над мен.

— Арестувана си — изрече Скълдъгъри.

— Не ставай глупав. Сега ще ви убия, а после ще спася света.

— Като отнемеш живота на половината хора на планетата.

— Приказката за омлета и яйцата помниш ли я, скелете? — Откажи се. Предупреждавам те за последен път.

Меланхолия се разсмя, поклати глава и отвори уста да отговори, но Скълдъгъри натисна спусъка. Меланхолия рязко потъна назад в облак от мрак, когато гърмът от откоса огласи коридора, а гилзите се посипаха с трясък на пода. Скелетът изпразни пълнителя, хвърли оръжието в краката си и щракна с пръсти. В дланите му лумнаха пламъци. Валкирия се подготви да използва сенките на пръстена.

Облакът се разсея. Меланхолия стоеше на мястото си невредима.

— Играеш мръсно — рече. — Харесваш ми.

Скълдъгъри хвърли огнено кълбо към нея, но мракът от ръката й погълна пламъка. Скелетът измести въздуха и я блъсна, а тя в отговор запрати срещу него копие от мрак. Той се извъртя и копието го пропусна на косъм. Валкирия запрати сенките срещу Вестителя, но под краката на Меланхолия се надигна вълна от катранена чернота. Потоци от мрак се изстреляха от вълната, движеха се толкова бързо, че не беше възможно да бъдат избегнати. Единият се стовари върху Валкирия и я събори. Вторият блъсна скелета право в гърдите, удряйки го още два пъти, докато Скълдъгъри се мъчеше да се изправи.

Вълната се сниши и остави Меланхолия на пода. С едно махване на ръката Вестителят запрати потопа от мрак срещу скелета. Черната вълна се разплиска по пода, превърна се в пипала, които сграбчиха детектива и го запратиха надалеч по коридора.

Валкирия измести въздуха, използва го като опора, надигна се и се хвърли срещу Меланхолия. Малко остана да я достигне, когато между двете се издигна стена от мрак. Валкирия не успя да спре навреме, удари се в стената и тя я всмука. Момичето се замята, опита се да се отскубне, но сянката беше гъста и страшна като плаващи пясъци. Ръцете и краката на Валкирия се оплетоха неспасяемо, тя се изпъна назад, за да държи главата си по-далеч от мрака. Изведнъж коридорът цял се освети от лумнали пламъци и момичето усети, че отново е свободна. Падна на земята и зърна Меланхолия, която отбиваше поредната атака на Скълдъгъри. Скелетът я беше доближил плътно и се стараеше да я въвлече в ръкопашна схватка.

Меланхолия продължаваше да запраща сенки и срещу двама им, но оръжията й вече не бяха наситеночерни, а сивкави и прозирни. Некромантката очевидно изпадаше в паника, опитваше се да си освободи място за действие. Ако успееше, щеше да ги атакува така, че детективите нямаше да могат да се защитят. Скълдъгъри се бореше да ограничи максимално обхвата й, влагайки в усилията си всичките си способности, решимост и късмет. Да, способностите на скелета никога не му изневеряваха, а решимостта му беше несломима. Над късмета си обаче той нямаше власт.

Поредното трескаво движение на Меланхолия запрати сенчесто пипало право срещу детектива. Той го видя и се наведе да го избегне, но пипалото не се разтегна до максималната си дължина, сви се рязко и малко преди да се отдръпне, перна скелета отстрани по главата. Той залитна, Меланхолия удари пак и го запрати надалеч.

Нещо тежко се стовари върху Валкирия и я притисна към пода. Тя се помъчи да го отхвърли, но безуспешно. Огромна маса сенки я държаха прикована. Момичето ругаеше и се напрягаше, но не можеше да помръдне.

Скълдъгъри простена. Меланхолия му причиняваше нещо. Мрак като дим се заизвива от маншетите на ръкавите му, изпод яката му, между копчетата на ризата. Но тогава Валкирия зърна изражението на лицето на Меланхолия. Вестителят се мръщеше, но не от напрежение, а от любопитство. Каквото и да се случваше със Скълдъгъри, то нямаше нищо общо с Меланхолия.

Изведнъж скелетът рязко се надигна, гръбнакът му се изви като дъга и от гърдите му блъвна тежък, плътен поток от мрак, който се усука и подобно на водовъртеж се отля в отсрещния ъгъл. Мракът образува фигура, после мрачната опашка се откъсна напълно от скелета, фигурата се уплътни и се изправи напълно самостоятелна. Висок строен мъж, облечен от главата до петите в черна броня, която пълзеше и се извиваше на вълнички по тялото му. Валкирия зяпна.

Лорд Вайл не се беше крил в пещера или в някоя своя стара бърлога. Беше се крил вътре в самия Скълдъгъри.

Меланхолия отстъпи назад, а очите й се разшириха от страх. Лорд Вайл протегна ръка, ръката му се удължи безкрайно в черно острие, което полетя към Вестителя. Тя изпищя, отбивайки удара с последни сили. Вайл я нападна отново и отново, при всеки негов удар тя отстъпваше и залиташе, косата беше паднала върху очите й. Мракът, който притискаше Валкирия към пода, изведнъж изчезна и момичето се изправи и загледа как Меланхолия бяга от лорда като уплашена сърничка.

— Помогни ми! — извика Вестителят. — Не му позволявай да ме убие! Моля те!

Вестителят на смъртта молеше за помощ. Единственият човек на света, който имаше силата и намерението да убие три милиарда души, молеше някой да застане на нейна страна и да я спаси. Валкирия нямаше да й помогне. Не можеше да го стори. Щеше да остави Вайл да я убие. Това беше единственият начин да спаси всичките обречени от Прохода човешки животи.

— Валкирия! — проплака Меланхолия. — Помогни ми!

И изведнъж Валкирия установи, че тича, тича право срещу лорд Вайл, макар че всяка частичка от здравия й разум й крещеше да спре. Тялото й обаче не слушаше, а продължаваше напред. Вайл само махна с ръка и Валкирия полетя обратно назад. Тялото й се преметна във въздуха, тя видя как изпод робата на Меланхолия се надигат нови сенки, после изведнъж усети как въздухът се измества под нея, променя посоката на тялото й и осъзна, че лети към Скълдъгъри, който я улови в прегръдката си и залитна леко.

Десетки сенки се понесоха от Меланхолия към лорда. От неговата броня изведнъж изникнаха десетки сенчести пипала, готови да прихванат всяка атака. Меланхолия пристъпваше напред, изправена в пълния си ръст, и сега беше застанала на една ръка разстояние от Вайл. Оръжията-сенки, остри и закривени, натискаха, замахваха, удряха и отблъскваха. Още сенки израстваха от ръцете им, от краката, от телата и още, и още, докато двамата заприличаха на странни уродливи насекоми, нападащи се на живот и смърт с непрекъснато увеличаващ се арсенал от нови оръжия.

Меланхолия се усмихваше. Косата все така скриваше лицето й, но тя определено се усмихваше и Валкирия вече виждаше причината за усмивката й. Сенките на Вестителя ставаха все по-плътни и големи, полека избутваха лорд Вайл назад крачка по крачка. В края на краищата, лордът не беше завършено същество. Това пред Меланхолия беше просто бронята на лорд Вайл — старата некромантска сила на Скълдъгъри, придобила самостоятелно съзнание. Ако самият жив Скълдъгъри беше облечен в бронята, Меланхолия щеше да срещне достоен противник. Но бронята беше празна, а Вестителят на смъртта за първи път осъзнаваше колко е могъща всъщност.

Сенките зад гърба на Меланхолия се събраха в тялото й като във фокус и блъвнаха от гърдите й, удариха се във Вайл и го отнесоха в противоположния ъгъл на коридора. Лордът беше захвърлен с такава сила, че когато се блъсна в двойните врати по пътя си, те се разхвърчаха на трески, изтръгнати от пантите. Сенките се дръпнаха и потънаха в Меланхолия, тя се обърна към Валкирия и Скълдъгъри и им се усмихна.

— Вие ми спасихте живота — рече през смях. Мракът я обви и тя изчезна точно в момента, в който Вайл, вече на крака, се хвърли отново към нея. Ръцете му уловиха само пуст въздух.

Скълдъгъри направи крачка и закри Валкирия с тялото си.

— Спри — рече.

Лорд Вайл, бронята, спря и се обърна към него.

— Искам да си вървиш — каза Скълдъгъри. — Ти си част от мен, а аз искам да си вървиш. Преди векове ти обърнах гръб завинаги и нямам никакво намерение да те оставям да продължиш да съществуваш. Твоето време отдавна изтече.

Вайл запрати сянка, която удари скелета.

— Ей! — изкрещя Валкирия. — Ей! Какво правиш, мътните те взели?

Четири копия от мрак щръкнаха от главата на Вайл, Валкирия се обърна и побягна. Копия полетяха след нея, тя затича на зигзаг, мъчейки се да ги избегне. Три я пропуснаха, но четвъртото се заби в гърба й. Черното палто отрази силата му, но ударът събори момичето на пода.

Чуха се викове и тропот. Барикадите на некромантите бяха паднали. Агентите на Убежището нахлуваха в Храма. Вайл наклони глава на една страна точно по маниера на Скълдъгъри. После водовъртежът на сенките го обви и той изчезна.