Дерек Ланди
Вестителят на смъртта (42)

41.
Дом, свиден дом

Неделната утрин изгря и отмина. Валкирия я проспа почти цялата. Когато се събуди, просто остана да си лежи, загледана в тавана. Мислеше за Меланхолия, за Рийт и Мур, за Флетчър и Сийлън. Отношенията й с всички тях се бях оплели през изминалата седмица, бяха се объркали и прецакали, при това страшно бързо. Толкова бързо, че не й беше останало време дори да размисли както трябва върху случилото се. И по-добре.

После изпълзя от леглото, изкъпа се, облече се и слезе долу. Родителите й се канеха да излизат този следобед, но когато влезе в дневната, завари баща си да побутва с пръст Алис, наведен над кошчето й.

— Здрасти, мъничка личност — рече й.

— Дезмънд — обади се майката на Валкирия от дивана, — не ръчкай бебето.

Таткото на Валкирия застина на място и придоби виновно изражение, после се наведе ниско над детето.

— Ти спечели този рунд, признавам ти го — прошепна на момиченцето, — но и моят час ще…

— И не заплашвай бебето, ако обичаш.

— Няма такова нещо — отвърна таткото и бързо се изправи.

— Остави я. Дразниш я.

— Не я дразня. Тя дори не разбира достатъчно, че да се дразни. На колко стана, на една седмица?

— На три месеца е.

— На три месеца е по нашето летоброене, но ако сметнем в бебешки години?

— Просто се махни от нея. Стеф, моля те, донеси ми Алис. Време й е да яде.

Валкирия приближи до бебето, а баща й направи недоволна физиономия.

— Защо не ми поръча на мен да ти я донеса? Бях много по-близо. Нямаш ли ми доверие? Нямаш ми доверие, нали? Просто ми нямаш доверие.

— Имам ти доверие — отвърна майката на Валкирия. — Просто то не е безкрайно. Стефани има много сигурни ръце.

— Искаш да видиш сигурни ръце, така ли? — рече таткото. Посегна към купата с плодове на масата, взе две ябълки и започна да жонглира. — Ето! По-сигурно няма накъде.

Майката на Валкирия го изгледа втренчено.

— Предлагаш ми да жонглираш с новородената ни дъщеря?

— Разбира се, че не — отвърна таткото. — Това щеше да бъде възможно единствено в случай че имахме близнаци. При настоящото положение на нещата просто бих я подхвърлял нагоре-надолу.

— Стеф — каза майката, — подай ми сестра си и за нищо на света не допускай баща си да се доближава повече до нея.

— Готово — отвърна Валкирия и подаде Алис на майка си. Татко й остави ябълките обратно в купата.

— Всички тук присъстващи изглежда забравят, че аз не съм пълен новак в боравенето с бебета. Нима вече не съм горд баща на една голяма прекрасна дъщеря, която израсна безпроблемно? Не съм я изпускал нито веднъж.

— Изпусна я онзи път, когато бяхме в зоологическата градина — отвърна майката.

Валкирия рязко се извърна към баща си.

— Изпускал си ме?!

— А! — рече той. — Бях забравил, да. В моя защита ще кажа, че ти беше ужасно неспокойно бебе. Все се въртеше. В един момент си беше при мен, а в следващия някак си се оказа на дъното на ограждението на пингвините.

Момичето примигна.

— Изпуснал си ме вътре при пингвините?

— Ами бях се навел над перилата и ти просто изскочи от прегръдката ми. Изобщо не се нарани, нищо ти нямаше. А дори и да се беше наранила, сигурен съм, че пингвините щяха да те приберат, да те осиновят и да те отгледат като своя. Разбира се, животът ти щеше да е различен от сегашния, но щеше да е все така хубав, не се съмнявам.

— Не мога да повярвам, че си ме изпуснал.

— Хората край нас тогава също не можаха да повярват. Някаква луда жена ме връхлетя и цели пет минути ми крещя как съм нямал бил право да застрашавам живота на детето си.

— Това бях аз — промърмори майката на Валкирия.

— Сега вече разбирам — рече Валкирия и се тръшна на дивана. — Всичко си идва на мястото. Страхът ми от зоологически градини. Страхът ми от пингвини. Страхът ми да не бъда изпусната в ограждението на пингвините в зоологическата градина. А то за всичко бил виновен баща ми.

— Ами то за повечето неща в живота на човека все бащите са виновни — призна тъжно татко й и пристъпи към жена си. — Никога повече няма да допускам същите грешки, обещавам. От този момент нататък ставам най-добрият баща, който светът някога е виждал. Жено, моля те, мога ли да подържа детето ни?

— В момента я храня.

— Дай ми и детето, и шишето. Аз ще го нахраня.

Майката на Валкирия го изгледа с подозрение.

— Кое е най-важното нещо, което трябва да помним, когато държим бебе?

— Да не го изпускаме — гордо отвърна таткото.

— Ами, да, прекрасен отговор, скъпи, но имах предвид нещо във връзка с това как трябва да се държи бебето. Помниш ли?

— А! — отговори таткото. — Ама разбира се. Тайната на правилното държане на бебе е да го хванеш за козината на врата.

— Това е за котенца.

— Значи го хващаш за ушите и вдигаш.

— Въобще не знам какво имаш предвид.

— Моля те, може ли да я погушкам?

— Не мисля, че е разумно.

— Много неща на тоя свят са неразумни, Мелиса. Нима да пресичаш улицата със затворени очи е разумно? Не, не е разумно, но аз въпреки това го правя.

Жена му кимна.

— Стефани, твоя задача ще бъде да научиш Алис да пресича улиците.

— Готово.

Таткото протегна ръце и майката на Валкирия въздъхна.

— Внимавай — предупреди го.

— Не се тревожи — отвърна съпругът й.

Майката му подаде бебето. Таткото на Валкирия вдигна Алис пред очите си, загледа я и й се усмихна.

— Не си ли сладка? — попита я. — Не си ли сладка ти? Не си ли ти най-сладката?

После я гушна, притисна лицето си в нея и запреплита крака из стаята.

— Помощ! — викна. — Фейсхъгърът ме докопа! — Валкирия и майка й го наблюдаваха мълчаливо, докато той дръпна отново бебето от лицето си и се изкикоти. — Сещате ли се? — рече. — От „Пришълеца“. Фейсхъгър — после отново притисна Алис до лицето си. — Помощ, Сигърни Уийвър! Помощ!

Цялото представление явно доста веселеше Алис.

Час по-късно бебето вече спеше в кошчето си, а родителите на Валкирия излязоха. Момичето набра номера на Скълдъгъри и го изчака да вдигне.

— Здрасти — каза му кротко. — Аз съм.

Скълдъгъри замълча за момент, после почна:

— Не, не съм аз. Ако бях аз, това щеше да означава, че си говоря сам със себе си, а този етап от живота ми вече приключи. Най-малкото със сигурност вече не си звъня сам на себе си по телефона. Това е един от първите знаци на настъпващата лудост, а ако медицината още не го е забелязала, е крайно време да поправи тая грешка.

Момичето въздъхна.

— Приключи ли с глупостите?

— Цяла сутрин не съм говорил глупости. Зажаднял съм. Защо говориш толкова тихо?

— Бебето спи.

— То проходи ли вече?

— Не.

— Знаеш ли, аз проходих на много ранна възраст. Бях много будно дете.

— Сигурно се гордееш със себе си.

— Определено.

— Странно. Никога не съм се замисляла какъв си бил като малък. Е, кажи ми, какъв беше като малък?

— По-нисък.

— Бас ловя, че не са можели да ти затворят устата.

— Всъщност, проговорих много трудно. Заеквах.

— Ти?

— Не е за вярване, нали? Разбира се, това не попречи на развитието на моя ум бръснач, макар че съгражданите ми все пак подозираха, че съм обладан от дявола. Преди четиристотин години никой не разбираше защо всъщност хората заекват. Времената бяха по-простички.

— А защо всъщност заекват хората?

— Не знам. Вероятно са обладани от дявола.

— Дразниш ме ужасно. Някаква вест за Крейвън?

— Трима от некромантите му са арестувани при опит да напуснат страната. Остават ни още четиринайсет човека, плюс Белия секач и самия Крейвън.

— Значи той е още на свобода.

— Да, но не за дълго, сигурен съм. Ако Рийт беше на негово място, щеше просто да изчезне и никога повече да не чуем за него. Но Крейвън е прекарал по-голямата част от съзнателния си живот по Храмовете. Много рядко е излизал във външния свят. Ще го спипаме скоро.

На входната врата на Валкирия се почука.

— Ей — рече момичето, — трябва да затварям. Обади ми се, ако изникне нещо, за което да… Сещаш се, за което да си говорим.

Гласът на скелета прозвуча развеселено.

— Вече скучаеш, нали?

— Не — отвърна Валкирия, крачейки през антрето. — Днес имам почивен ден и за мен е удоволствие да съм нормална.

— Скучаеш.

— Ти скучаеш. Като ме няма мене да се навъртам наоколо, направо не те бива, нали? Признай си, че ти липсвам.

— Ти си едно приятно разнообразие.

Момичето се усмихна широко.

— И това ми стига.

После натисна червения бутон на телефона и отвори входната врата. Пъхна апарата в джоба си, пристъпи пред прага и се огледа наоколо. Никой. Сви рамене, прибра се и влезе в кухнята.

Господи, колко скучно й беше.

Когато Алис беше будна, времето направо летеше. Но докато сестричето й спеше, Валкирия нямаше какво да прави. Трябваше й хоби и то такова, което да не включва удряне на хора. Може би и няколко приятелки, които да може да покани в съботния предобед, за да й правят компания, докато наглежда бебето. В главата й се мерна образът на Флетчър и момичето усети как нещо я бодна под лъжичката. Насили се и прогони болката веднага. Отказваше да се чувства самотна, не и в почивния си ден.

Отиде до задната врата, която беше оставена незатворена, бутна я да щракне и я заключи. В къщата имаше бебе, в края на краищата. Не можеше да рискува някое диво животно да влезе и да отмъкне Алис, както при оня случай с кучетата динго в Австралия. Със сигурност не всички динго бяха такива, както и Австралия надали беше мястото, където редовно ставаха подобни инциденти, но нямаше как, опасността й беше влязла в главата и не можеше да рискува. Заключената врата би спряла куче динго и това беше най-важното, нищо, че Валкирия не беше съвсем сигурна, че изобщо знае какво точно е куче динго. Измъкна телефона си, разрови се в Интернет, намери снимка на бебе динго и веднага й се прииска да си го има за домашен любимец.

Въздъхна и прибра телефона. Наистина имаше нужда от някакво хоби. Излезе от кухнята, някой я сграбчи и тресна главата й в стената. Бяла светлина избухна зад клепачите й. Прищя й се просто да падне на земята, но някакви ръце я държаха, някой й говореше, после антрето се размаза пред погледа й, защото я захвърлиха чак в другия му край. Момичето падна на пода, удари си брадичката и си прехапа езика. Кръв в устата й, болезнен тътен в главата. Усети нечии пръсти в косата си и изписка, когато рязко я дръпнаха назад и я изправиха. Още думи, но не ги разбираше, изплъзваха се от съзнанието й. Ушите й звънтяха. Главата й се отметна назад. Някой я беше ударил. За нула време се оказа отново на пода, този път по гръб. Някой седеше отгоре й, беше я възседнал, ръка стискаше гърлото й. Опита се да измести въздуха, но не можеше да се съсредоточи. Щракна с пръсти, но и искра не се появи. Главата страшно я болеше.

Примигна и образът на мъжа отгоре й се попроясни. В първия момент не го позна. Виждаше само една озъбена ръмжаща уста със сцепена устна, от която летяха слюнки, когато мъжът приказваше. После видя очите му, широко отворени, насинени, пламнали от гняв. Името бавно изплува. Мур.

— Мислеше си, че няма да дойда да те намеря, а? — изсъска той. — Мислеше си, че можеш да ми сториш, каквото ми стори и да ти се размине?

Ръката на гърлото й й пречеше да диша. Осъзна, че се бори в опит да се освободи от тежестта, която я притискаше. Сгъна колене така, че да опрат в гърба на мъжа, после преметна левия си крак около неговия десен. В гнева си той не усети нищо.

— Наложи се да ме пуснат — каза Мур. — Ченгетата не могат да държат пребит човек в килия, не и ако не искат да ги съдят до дупка.

Замахна с дясната си ръка и я удари в челюстта. Съзнанието на Валкирия отново се замъти, но тя се насили и пребори замайването.

— Видях адреса на майка ти в досието си. В момента, в който излязох, си помислих — отивам да навестя онова момиченце. Ще я гостя с онова, с което тя ме нагости — мъжът се приведе и лицето му увисна на сантиметри от лицето на Валкирия. — Не знам как направи ония смахнати работи в килията, но и аз знам някои номера. Например мога да ти размажа сладката физиономия.

Валкирия изчака той да се отдръпне от нея, после сграбчи дясната му ръка, която стискаше гърлото й, а юмрукът на собствената й дясна ръка се заби в брадичката му. Дори нямаше време да почувства болката в кокалчетата си. Пръстите й се сключиха на рамото му, вкопчиха се в якето му, момичето рязко отлепи тялото си от пода, събори Мур, претърколи го и изведнъж тя се оказа върху него, а лакътят й го тресна право в лицето, пак и пак, докато той напразно се мъчеше да се защити.

Опита се да я изблъска, но тя продължаваше да удря. Мъжът закрещя и запсува. Отнякъде долетя бебешки плач. Алис се беше събудила.

Валкирия леко вдигна глава по посока на плача и за миг й се стори, че ще припадне. Мур усети разсейването й, възползва се и започна да я избутва от себе си. Съзнанието на момичето се проясни едва когато видя, че мъжът се е обърнал по корем и се опитва да изпълзи изпод нея. Легна отгоре му с цялата си тежест, обви дясната си ръка около шията му, направи ключ и стисна. Мъжът се задави, надигна се на четири крака, но Валкирия се беше прилепила за гърба му, преплела крака около неговите. Той се хвърли настрани. Момичето притисна буза в гърба му, и се впи като пиявица. Мур се изтъркаля по пода, борейки се за въздух и давейки се, мъчейки се с всички сили да смъкне момичето от себе си. Лявата й ръка затегна ключа още повече. Двамата се блъснаха в масата в антрето. Една ваза падна и се разби на пода. Цветя и вода се пръснаха навсякъде.

Момичето затягаше хватката си, когато изведнъж усети как нещо поряза лявата й ръка. Извика от болка, но пусна Мур миг по-късно, когато той завъртя в раната парчето счупена ваза, което беше докопал и забил в ръката й. Момичето падна назад, притиснала раненото място, кръв закапа между пръстите й. Мур се изправи на крака, леко залитайки, с мораво лице, кървящ и потен, стиснал парчето ваза в ръка. Валкирия се опита да измести въздуха и да го блъсне, но концентрацията й никаква я нямаше. В главата й бучеше страшно и най-малкото движение караше острата болка да се мята вътре в черепа й.

Момичето също се изправи и заотстъпва към задната врата, а Мур запристъпва към нея, оголил окървавените си зъби. Ако беше облечена в бойните си черни дрехи, парчето ваза нямаше да я притесни изобщо. Но в момента носеше прости дънки и тениска. Дрехите на Гастли бяха горе в стаята й, там беше и некромантският пръстен.

Мур прекрачи напред и мушна с острието към корема й. Валкирия дръпна таза си назад, за да избегне удара и опита да сграбчи китката му с две ръце. Пропусна. Не й остана друго, освен отново да го нападне, затова хвана ръката му там, където можа да достигне, блъсна го с цяло тяло и тресна чело право в лицето му. Усети как острието проряза бедрото й. Инерцията подсили движението на тялото й, мъжът залитна и Валкирия успя да хване ръката му здраво. Плъзна се още по-близо до него, притисна ръката му плътно до себе си, а със свободната си длан започна да замахва бързо към лицето му, докато го улучи в брадичката. Удряш в брадичката, разтърсваш мозъка — така казваше Скълдъгъри.

Парчето ваза падна на пода и Мур изгуби равновесие, рухна и повлече момичето със себе си. Тя се претърколи отгоре му, мъжът я сграбчи, но тя го изрита, отскубна се, изправи се и хукна нагоре по стълбите. Изкачи ги, като взимаше по три стъпала наведнъж, но Мур вече беше по петите й, хвърли се напред и я стисна за глезена. Препъна я, Валкирия падна и болката отново я прониза. Мур я държеше с една ръка за глезена, а с другата посягаше да докопа колана на дънките й, за да я придърпа към себе си. Момичето се извъртя, притисна пръстите му между гърба си и ръба на едно от стъпалата, мъжът изрева от болка и я пусна. Тя трескаво пропълзя нагоре до площадката, нахълта в стаята си, отвори рязко гардероба и зарови ръце в черните си дрехи, търсейки пръстена.

Мур се блъсна в гърба й. От устата му излизаше рев, неспирен рев от гняв и убийствена омраза. Сграбчи я и я дръпна рязко. Валкирия падна по гръб на леглото си, мъжът скочи отгоре й. Момичето скръсти ръце пред главата си и юмрукът му попадна в лактите й. Мъжът изсъска от болка, стисна я за ръцете и се опита да открие лицето й, Валкирия се бори с него, докато мускулите й пламнаха от напрежение. Изчака го да я дръпне много силно и вместо да се съпротивлява, рязко скочи сама напред, блъсна го и прибави своята към неговата сила. Мъжът падна назад от леглото. Момичето се опита да го прескочи, но той се извъртя и пак я хвана за глезена. Събори я и отново легна отгоре й. Некромантският пръстен беше паднал на пода до гардероба. Валкирия нямаше нужда да се съсредоточава, за да използва магията му, за разлика от всеки опит да приложи елементалните си умения. Протегна се да го достигне, но разстоянието беше твърде голямо. Видя се в огледалото на вратата на гардероба, видя и Мур, легнал върху й. Погледите им се срещнаха вътре в огледалото и той се ухили. Момичето спря да се протяга към пръстена. Вместо това пръстите й потропаха по огледалното стъкло. В огледалото отражението й, кърваво и насинено, примигна и се изправи в пълния си ръст.

Мур застина.

— Какво по дяволите…?

Кракът на отражението се подаде от огледалото и го изрита в лицето.

Мъжът падна назад. Валкирия чу как тялото му се блъсна в бюрото й. Претърколи се, отражението й подаде ръка и й помогна да се изправи.

— Това не е нормално — ахна Мур, гълтайки жадно въздух през разбитите си зъби. — Как го направи? Що за чудо е това?

Отражението остави Валкирия и пристъпи към падналия. За момент Мур изглеждаше така, сякаш ще се свие на кълбо и ще се откаже, но после гневът му се примеси със страха и той пак заръмжа от ярост. Надигна се от пода и замахна, отражението отскочи, кръстоса ръце пред лицето си и пое удара с тях. После посегна, стисна главата на Мур и започна методично да го блъска с чело в лицето. Коленете на Мур омекнаха, той се изхлузи от хватката на отражението и със смазано лице и в пълно безсъзнание, се срина на пода.

Отражението се обърна към Валкирия.

— Трябва да го убием — рече.

Валкирия се свъси.

— Не ставай смешна.

— Не ставам смешна, просто разсъждавам практично. Ако ти не искаш, аз ще го довърша. Звънни на Скълдъгъри. Трябва да се отървем от тялото.

Валкирия все още се бореше да си възвърне дъха.

— Няма да го убиваме, ясно? Не сме убийци. По-точно аз не съм убийца, а това означава, че и ти не си.

Отражението я погледна право в очите.

— Той влезе с взлом в дома ти и те нападна. Ако родителите ти бяха вкъщи, щеше да нападне и тях. Де да знам, можеше дори да нарани умишлено Алис. Трябва да го убием.

— Няма да го убиваме, край на дебатите. Ще оправим нещата като нормални хора. Обаждам се в полицията.

— Той ще те посочи като момичето, което го е пребило в килията му.

— А аз ще кажа, че лъже.

— А какво ще кажеш, когато разкаже на полицията за мен?

— Ще кажа, че съм го ударила толкова силно, че е почнал да вижда двойно. Никой няма да повярва и на една негова дума, особено когато почне да дрънка за магии.

— Ако се обадиш на полицията, те ще дойдат и ще го арестуват, ще го осъдят, после ще го пратят в затвора. А какво ще правиш, когато си излежи присъдата и излезе? Той ще се върне за теб, знаеш, че ще се върне, но когато го стори, ти може и да не си у дома.

— Не — отвърна Валкирия, — но ти със сигурност ще си у дома. И ти ще защитиш семейството ми.

Отражението сведе поглед към Мур в краката си.

— Ако се върне пак тук — рече то, — ще го убия.

Валкирия загледа отражението си, но не отвърна нищо. Думите му й се сториха напълно справедливи.