- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Les Misérables, 1862 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Лилия Сталева, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 139 гласа)
- Вашата оценка:
Издание:
Издателство „Отечество“, София, 1985
Victor Hugo. Les Miserables
Nelson Editeurs. Paris
- — Добавяне
ГЛАВА XXV
ЧОВЕКЪТ-ХИЩНИК В БЪРЛОГАТА СИ
Градовете, както и горите, си имат пещери, в които се спотайват техните най-зли и най-страшни зверове. Само че в градовете се крият свирепи и жалки уроди, а в горите — диви и величави животни. Пещерите безспорно са за предпочитане пред бордеите.
В такъв бордей бе надникнал Мариус.
Мръсна, воняща, неприветлива обширна стая с много чупки и тъмни ъгли и с жалка мебелировка. Два одъра, покрити с парцали, разклатена маса, един единствен стол и няколко ощърбени глинени съдове. Стените боледуваха сякаш от проказа. Тук-таме бе избила влага и личаха непристойни рисунки. По неравния под — виждал всичко друго, но не и метла — се търкаляха скъсани терлици, чехли и парцали. Имаше и камина с две унило димящи главни в нея.
Пред масата седеше дребен хилав мъж с вид на мошеник, облечен в женска риза и окалян панталон. Дебела жена беше приклекнала край огнището, облечена само с риза и плетена фуста с разноцветни кръпки. На единия одър седеше бледо, почти голо момиченце. То бе казало предната вечер:
— Че като фъснах!…
Подтиснат от гледката, Мариус се канеше да слезе от наблюдателницата си, когато вратата на съседната бърлога се отвори и се показа по-голямата дъщеря. Тя изкрещя, цяла сияеща от радостно възбуждение:
— Той идва!
— Благотворителят от черквата?
— Идва след мен с файтон.
— Ами че той е милионер!
— Обясни ли му къде точно живеем? В църквата ли го намери? Какво ти каза, като прочете писмото?
— Дъра-бъра, дъра-бъра! — сопна се дъщерята. —Много бързаш, бе човече! Дадох му писмото, а той ми каза: „Ще взема файтон и ще дойда у вас.“ Когато му казах адреса, той, като че ли се изненада и се поколеба за миг, после добави: „Няма значение!“ Зърнах преди малко файтона, като завиваше по нашата улица. Затова си плюх на петите.
Мъжът се изправи. Лицето му светна.
— Угаси огъня! — кресна той на жена си.
Майката не помръдна. Тя го гледаше слисана.
Той грабна едно гърне и плисна вода върху главните. После се обърна към голямата си дъщеря:
— Издъни стола!
Момичето нищо не проумяваше.
Той с един ритник изтърбуши сламата. Съгледа малкото момиче и викна гръмогласно:
— Скачай от леглото, мързелано! Счупи стъклото! Не чуваш ли?
Смъртно уплашено, детето удари стъклото с юмрук.
— Отлично! — заяви бащата с тържествуващ вид. Той приличаше на генерал, който прави последни приготовления преди сражението. Очите му шареха из всички ъгълчета на стаята.
— Какво смяташ да правиш, миличък?
— Легни в леглото — заповяда мъжът й. От ъгъла долитаха хълцания.
— Какво има? — изкрещя бащата.
Без да излезе от тъмната ниша, в която се бе сгушила, малката дъщеря показа окървавената си ръка.
— Виждаш ли какви глупости вършиш! — кресна, сега пък майката. — Порязала си ръката, за да счупи пустото ти стъкло!
— Още по-хубаво! Точно това исках.
Той раздра женската риза, която носеше и уви чевръсто с парцала китката на момичето.
— Сега и ризата е както трябва. Готови сме за посещението на благодетеля.