Виктор Юго
Клетниците (94)

ГЛАВА XXV
ЧОВЕКЪТ-ХИЩНИК В БЪРЛОГАТА СИ

Градовете, както и горите, си имат пещери, в които се спотайват техните най-зли и най-страшни зверове. Само че в градовете се крият свирепи и жалки уроди, а в горите — диви и величави животни. Пещерите безспорно са за предпочитане пред бордеите.

В такъв бордей бе надникнал Мариус.

Мръсна, воняща, неприветлива обширна стая с много чупки и тъмни ъгли и с жалка мебелировка. Два одъра, покрити с парцали, разклатена маса, един единствен стол и няколко ощърбени глинени съдове. Стените боледуваха сякаш от проказа. Тук-таме бе избила влага и личаха непристойни рисунки. По неравния под — виждал всичко друго, но не и метла — се търкаляха скъсани терлици, чехли и парцали. Имаше и камина с две унило димящи главни в нея.

Пред масата седеше дребен хилав мъж с вид на мошеник, облечен в женска риза и окалян панталон. Дебела жена беше приклекнала край огнището, облечена само с риза и плетена фуста с разноцветни кръпки. На единия одър седеше бледо, почти голо момиченце. То бе казало предната вечер:

— Че като фъснах!…

Подтиснат от гледката, Мариус се канеше да слезе от наблюдателницата си, когато вратата на съседната бърлога се отвори и се показа по-голямата дъщеря. Тя изкрещя, цяла сияеща от радостно възбуждение:

— Той идва!

— Благотворителят от черквата?

— Идва след мен с файтон.

— Ами че той е милионер!

— Обясни ли му къде точно живеем? В църквата ли го намери? Какво ти каза, като прочете писмото?

— Дъра-бъра, дъра-бъра! — сопна се дъщерята. —Много бързаш, бе човече! Дадох му писмото, а той ми каза: „Ще взема файтон и ще дойда у вас.“ Когато му казах адреса, той, като че ли се изненада и се поколеба за миг, после добави: „Няма значение!“ Зърнах преди малко файтона, като завиваше по нашата улица. Затова си плюх на петите.

Мъжът се изправи. Лицето му светна.

— Угаси огъня! — кресна той на жена си.

Майката не помръдна. Тя го гледаше слисана.

Той грабна едно гърне и плисна вода върху главните. После се обърна към голямата си дъщеря:

— Издъни стола!

Момичето нищо не проумяваше.

Той с един ритник изтърбуши сламата. Съгледа малкото момиче и викна гръмогласно:

— Скачай от леглото, мързелано! Счупи стъклото! Не чуваш ли?

Смъртно уплашено, детето удари стъклото с юмрук.

— Отлично! — заяви бащата с тържествуващ вид. Той приличаше на генерал, който прави последни приготовления преди сражението. Очите му шареха из всички ъгълчета на стаята.

— Какво смяташ да правиш, миличък?

— Легни в леглото — заповяда мъжът й. От ъгъла долитаха хълцания.

— Какво има? — изкрещя бащата.

Без да излезе от тъмната ниша, в която се бе сгушила, малката дъщеря показа окървавената си ръка.

— Виждаш ли какви глупости вършиш! — кресна, сега пък майката. — Порязала си ръката, за да счупи пустото ти стъкло!

— Още по-хубаво! Точно това исках.

Той раздра женската риза, която носеше и уви чевръсто с парцала китката на момичето.

— Сега и ризата е както трябва. Готови сме за посещението на благодетеля.