Виктор Юго
Клетниците (154)

ГЛАВА X
ГЕРОИТЕ

Мъртвите имат право, макар че и живите не са виновни. Още от предната вечер двете редици къщи по улица Шанврьори се бяха превърнали в стени. Жестоки стени. Затворени врати, затворени капаци на прозорците.

В други времена, когато е назрял часът и народът пожелае да сложи край на съществуващия обществен ред, когато въздухът е наситен с всеобщо негодувание и градът е готов да изкърти паветата си, всеки мирен жител става съюзник на боеца, а домът се побратимява с опряната на него барикада.

Но когато въстанието не е добре подготвено, когато не е получило съгласието на народа, бойците са загубени. Не може току-така да се накара народа да крачи по-бързо, отколкото иска. В такива случаи той изоставя въстанието на собствените му сили. Всяка къща е хладен зид. Той вижда и чува, но не желае да окаже помощ. Той би могъл да се открехне и да спаси въстаналите, но съзнателно се прави на сляп и глух. Страхът извинява жестокото му негостоприемство. Страхът сковава врати, прозорци и сърца. Кой е виновен?

Несъвършената епоха, в която живеем. За съжаление, в някои епохи челните отреди на човечеството срещат дълбоко равнодушие. Но независимо от изхода на тяхната борба, ние не можем да не се възхищаваме от славните борци за по-светло бъдеще. Те са величави дори когато са сразени, защото безкористно жертват живота си за прогреса на човечеството. Тяхното дело е свещено.

Внезапно барабанът заби за настъпление. Щурмът беше вихрен. Предната вечер обсаждащите се бяха промъкнали коварно до барикадата. Сега посред бял ден цялата им жива сила излезе наяве. Топовете зареваха, мощна колона пехотинци се изсипа бегом на улицата с насочени напред щикове. Начело вървяха сапьорите. Множеството се носеше към барикадата, невъзмутимо под града от куршуми, плътно като бронзова стенобойна греда.

Барикадата удържа напора, гребенът й заприлича на огнена грива от бясната стрелба на защитниците.

Колоната бе принудена да се отдръпне, но тя остана посред улицата и отвърна със страшен залп. Войската бе решила да сложи край на боя.

Анжолрас беше застанал в единия край на барикадата, Мариус — на другия. Докато Анжолрас се засланяше от куршумите, със съзнанието за отговорността си като водач, Мариус се биеше открито. Беше се превърнал в жив мишен, излязъл почти до пояс извън барикадата. Приличаше на призрак, който стреля.

Пристъп след пристъп. Напорът беше неудържим.

Тогава върху купчината павета на улица Шанврьори се завърза бой, достоен за стените на Троя. Тези изтощени и изпити мъже, не хапвали нищо повече от двадесет и четири часа, ранени почти всички, зле въоръжени, останали с по няколко патрона, се преобразиха в титани. Десет пъти войниците щурмуваха и изкачваха барикадата, без да успеят да я превземат.

Биеха се гръд до гръд с пистолети, със саби, с юмруци.

Легл, Жоли, Курфейрак, Фьойи, Комбфер паднаха един след друг.

Мариус продължаваше да се бие, но беше получил толкова рани, че лицето му беше потънало в кръв.

Единствен Анжолрас беше останал невредим. Счупил беше четири саби.

Войската предприе тогава отчаян щурм и този път успя. Анжолрас разтвори вратата на кръчмата и прикривайки с тялото си останалите живи въстаници им заповяда да влязат вътре. После залости енергично вратата.

Мариус беше останал навън. Един куршум прониза ключицата му и той загуби съзнание. Политна, но нечия ръка го сграбчи и докато мрак покриваше съзнанието му, една мисъл му се мярна, преплетена с мисълта за Козет: „Пленен съм. Ще ме разстрелят.“

И Анжолрас си помисли същото, като не го видя с другите в кръчмата. Но всеки имаше време да мисли само за собствената си смърт.

Той залости здраво вратата, обърна се към другарите си и извика:

— Да продадем скъпо живота си!

Когато нападателите изкъртиха вратата и се втурнаха в кръчмата, тя беше празна. Витата стълба, прерязана с брадвите, лежеше посред долното помещение. Всички оцелели се бяха качили на другия етаж и през дупката на тавана откриха страшен огън. Те изстрелваха последните си куршуми. Гъст парлив дим обвиваше зловещата неравна битка.

Най-сетне, катерейки се един върху друг и използвайки прерязаната стълба, нападателите се качиха в горното помещение. Там беше останал само един още жив и по чудо оцелял невредим въстаник — Анжолрас.

Отстъпил в ъгъла на салона, с горд поглед и вдигната глава, той като че ли все още вдъхваше страх на нападателите, защото никой не смееше да го приближи.

— Този е командирът им! — извика някой. — Той уби артилериста. Нека си стои там. Тъкмо е готов за разстрел.

— Застреляйте ме! — отвърна Анжолрас.

Той захвърли ненужната си счупена карабина и изложи гърди на куршумите.

Смелостта на красивата смърт е винаги вълнуваща. Щом Анжолрас скръсти ръце, готов да приеме смъртта, оглушителната врява на боя стихна, хаосът в залата се замени с гробовна тишина. Спокойният поглед на този надменен, прекрасен, сякаш неуязвим младеж принуди освирепялата войнишка тълпа да го убие с подобаващото уважение.

Един свидетел заяви по-късно пред, военния съд.

— Нарекоха един въстаник Аполон.

Един национален гвардеец свали пушката си.

— Имам чувството, че ще разстреляте цвете.

Дванадесет мъже се строиха срещу Анжолрас и заредиха безмълвно оръжията си.

Сержантът изкомандува:

— Готови!

Офицерът запита Анжолрас:

— Не искате ли да превържем очите ви?

— Не.

От няколко секунди Грантер се беше събудил. Както си спомняте, той бе заспал още предната вечер мъртво пиян. Шумът не бе успял да го събуди. Събуди го внезапно настъпилата тишина. Съзнанието му мигом се проясни и той разбра всичко.

— Да живее републиката! — извика гръмко и се изправи.

— И аз съм с тях.

После прекоси салона с твърди крачки и застана пред дулата на пушките, до Анжолрас.

— Убийте и двама ни с един и същи залп — каза той и като се обърна към Анжолрас, попита смирено: — Позволяваш ли?

Анжолрас се усмихна и стисна ръката му.

Усмивката стоеше още на устата му, когато пушките изгърмяха. Пронизан от осем куршума, Анжолрас остана облегнат на стената, сякаш прикован на нея. Грантер, убит на място, се строполи в краката, му…