Виктор Юго
Клетниците (23)

ГЛАВА XXIII
БЕЗДЕЛИЕТО НА ГОСПОДИН БАМАТАБОА

Какво представлява историята на Фантин? Обществото си купува робиня.

От кого? От нищетата.

От глада, от студа, от самотата, от изоставеността, от оскъдицата. Скръбна сделка. Човешка душа за парче хляб. Нищетата предлага, обществото купува.

Казват, че европейската цивилизация не познавала робството. Това е заблуждение. Робството съществува, но то тегне само над жената и носи името проституция.

То тегне над жената, тоест над прелестта, над безпомощността, над красотата, над майчинството. Това е една от най-позорните прояви на мъжа.

В този етап от нашето повествувание от предишната Фантин не бе останало и следа. Съприкосновението с калта я превърна в мрамор. Докоснете ли я, усещате хлад. Тя изживя всичко, което й бе съдено да изживее. Вкуси всички чувства, всички унижения, всички изпитания, всички страдания, всички загуби. Животът и общественият строй си казаха своята последна дума. Тя вече не се гнусеше от нищо. И не се плашеше от нищо.

Така поне й се струваше. Ние хората се лъжем, като си въобразяваме, че сме изчерпали всичко, което ни готви съдбата, че сме достигнали до дъното на каквото и да било.

Във всяко малко градче има известна категория мъже, които изпапват годишната си рента, подобно на парижките си събратя, които прахосват много повече. Те спадат към безчислената бездарна паплач от циници, паразити, нищожества, които притежават малко земя, малко глупост и малко ум и си въобразяват, че са благородници.

Ако никога не беше помирисал Париж, Толомиес щеше да бъде един от тях.

Някои от тия безделници досаждат, други скучаят, трети се забавляват.

В началото на януари 1823 година в една снежна вечер едно такова конте и безделник, благонадежден, защото бе добре облечен, се забавляваше, като дразнеше жената, разхождаща се пред офицерското кафене. Всеки път, когато тя минеше край него, той й подхвърляше по някоя забележка, въобразявайки си, че е остроумен.

— У, че грозотия! Я по-добре се прибери! Охо, ти си била и щърба! — и така нататък в същия дух.

Господинът се казваше Баматабоа. Жената беше Фантин. Пълното й безразличие към задявките му явно го засегна. Той сграбчи шепа сняг и я пъхна внезапно в гърба на жената между голите й рамене. Тя диво изпищя, спусна се към него и впи нокти в лицето му, обсипвайки го с най-грозни ругатни.

Глъчката привлече офицерите. Те наизлязоха. Мъжът се мъчеше да се отскубне, а жената го риташе и удряше с юмруци. Посиняла от злоба, страшна, тя крещеше диво.

Внезапно един висок мъж излезе от тълпата, сграбчи жената за окаляната рокля и й каза:

— Тръгвай след мене!

Тя вдигна очи. Яростните й крясъци секнаха мигновено. Очите й се изцъклиха. Лицето й се покри с мъртвешка бледност и тя се разтрепери ужасена. Беше познала Жавер.

Контето се възползва от суматохата, за да се измъкне.