Виктор Юго
Клетниците (82)

ГЛАВА XIII
В ЗАТРУДНЕНИЕ

Тази вечер изпълни душата на Мариус със смут. Той изпита същото, което навярно изпитва земята, когато железният палешник се вреже в нея, за да я подготви за зърното. Тя усеща само нараняването. Едва по-късно идва трепетът от покълването и радостта от плода.

Той беше мрачен. Съвсем наскоро беше повярвал в нещо. Нима вече трябваше да се отрече от него? Почувствува се още по-самотен. Престана да посещава кафене „Мюзен“.

Изцяло погълнат от душевното си състояние, той бе забравил действителността и нейните нужди. Но тя не позволява да я забравят и внезапно му напомни съществуването си.

Една сутрин собственикът на хотела влезе в стаята и поиска наема.

Едва тогава Мариус сподели с Курфейрак отчаяното си материално положение.

— Какво ще стане с вас? — попита го Курфейрак. — Какво ще правите?

— Нямам представа.

— Имате ли пари?

— Петнадесет франка.

— Нещо друго?

— Златния си часовник и още един редингот.

— Ще продадем редингота на вехтошаря и часовника на часовникаря, а какво ще правите после?

— Ще се заловя с някаква работа.

— Знаете ли английски и немски? Един мой приятел книжар се нуждае от преводач. Не плаща много, но все пак може да се преживее.

— Ще науча английски и немски.

— А дотогава?

— Ще изям редингота и часовника си.

Междувременно леля Жилнорман беше успяла да открие убежището на Мариус и му изпрати тридесет пистола, тоест шестотин франка. Мариус ги върна с почтително писмо, в което я уверяваше, че няма нужда от нищо. В момента разполагаше само с три франка.

Той напусна хотела, защото не искаше да задлъжнява.