Виктор Юго
Клетниците (22)

ГЛАВА XXII
ГОСПОЖА ВИКТОРЕН ИЗРАЗХОДВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТ ФРАНКА В ЗАЩИТА НА МОРАЛА

Такова беше положението в този край, когато Фантин се завърна в Монтрьой-сюр-мер. Никой не си спомняше за нея, но вратите на фабриката бяха отворени и тя бе приета в женския цех.

Да живее честно от собствения си труд? Каква милост от небето! Охотата за работа й се възвърна напълно, тя си нае стаичка и я мебелира на кредит: остатък от привичките й на лекомислена жена.

Пазеше се грижливо да не научат, че има дъщеря. Понеже не знаеше да пише, плащаше на писар и с това привлече хорското внимание. В женския цех почнаха да шушукат, че Фантин има съмнително поведение, щом пише писма. Фантин стана прицел за наблюдение. Не бива да се забравя, че не една жена й завиждаше заради русите буйни коси и белите зъби.

Успяха да се доберат до писаря и да научат повече подробности. Фантин пишеше на някой си Тенардие в Монфермей. Напиха една вечер старчето, което пишеше писмата й, и разбраха, че Фантин има дете. Една сплетница се замъкна чак в Монфермей и като се върна, заяви победоносно:

— Изхарчих тридесет и пет франка, но сега съм наясно. Видях с очите си детето.

Тази сплетница беше едно плашило, на име госпожа Викториен, блюстителка на морала и отговорничка за всеобщата добродетел. Беше суха, куха старица, устата, ръбата, зъбата. Завещала бе имота си на едно духовно дружество и се ползваше с много добро име в епархията.

Всичките тия нейни ходове отнеха не малко време.

Фантин беше вече от една година във фабриката, когато един ден надзирателката й връчи от името на кмета петдесет франка и й заяви, че вече не се числи към работничките. Беше точно през месеца, когато съпрузите Тенардие бяха увеличили вноската от дванадесет на петнадесет франка.

Тази вест смаза Фантин. Тя дължеше за наема и мебелите. Покрусена се прибра в стаичката си. Не намери сили да се оплаче, нито посмя да говори с господин кмета.

А той изобщо не беше в течение на случилото се. Той почти не влизаше в женския цех. Имаше пълно доверие в надзирателката, наистина честна жена, достойна за уважение. Изпълнена с милосърдие, което се изразява в подаяния, но не и с милосърдие, което се изразява в разбиране и прощаване. Господин Мадлен се осланяше на нея. Убедена, че отсъжда правилно, надзирателката изгони Фантин от негово име.

Фантин се опита да постъпи като прислужничка в някое семейство. Никъде не я искаха. Хазяинът и вехтошарят, от когото беше купила мебелите, почнаха да я преследват.

Тя шиеше прости войнишки ризи и изкарваше по дванадесет су на ден. Козет й струваше десет. Живееше съвсем оскъдно, без отопление, без осветление, само с къшей хляб.

Непосилната зле платена работа я изтощаваше. Почна да кашля. Ръцете й вечно пареха.

Изгониха я в края на зимата. През втората зима положението й стана неудържимо. Тенардие й пишеха час по час тревожни писма за мними боледувания на Козет, които я хвърляха в отчаяние. Излъгаха я, че детето й е съвсем оголяло и има нужда от вълнена пола.

Фантин влезе при един бръснар и разпусна чудните си, дълги до кръста коси.

— Колко ще ми дадете за тях?

— Десет франка.

— Острижете ги.

Полата вбеси съпрузите Тенардие. Те очакваха пари. Дадоха полата на Епонин, а клетата Чучулига продължи да зъзне.

В сърцето на Фантин покълваха наченки на мрачен прелом. Тя започна да ненавижда всичко около себе си. Дълго бе споделяла общата почит към господин Мадлен. Но понеже постоянно си повтаряше, че именно той я бе изгонил, тя намрази него най-много.

Един ден получи следното писмо от Тенардие:

„Козет е болна от сипаница. Необходими са скъпи лекарства, които ни разоряват. Ако до една седмица не изпратите четиридесет франка, момиченцето ви ще умре.“

Фантин избухна в истеричен смях и каза на старата си съседка:

— Те с ума ли са си? Четиридесет франка! Ами че това са два наполеона! Отде да им ги взема?

После изкочи силно възбудена на улицата.

Когато пресичаше площада, тя видя много народ, насъбран около чудновата кола, върху която бе застанал облечен в червени дрехи мъж. Той говореше гръмко. Зъболекар-шарлатанин, който обикаля от град на град и предлага изкуствени челюсти и чародейни елексири.

— Ей ти там, зъбите ти са чудесни. Ако се съгласиш да ми дадеш двата си предни резци, ще ти броя за всеки по един златен наполеон.

— Какво значи резци? — запита Фантин.

— Предни зъби — обясни й някой.

— Какъв ужас! — възкликна Фантин.

Фантин побягна и запуши уши да не чува пресипналия глас на шарлатанина, който викаше след нея:

— Помислете си, хубавице, два наполеона! Ако се решите, елате довечера в кръчмата „Сребърната палуба“.

Фантин се прибра разярена в къщи и разказа случката на добродушната си съседка.

— Можете ли да си представите какъв отвратителен човек? Да ми извади двата предни зъба! Ами че аз ще стана истинско плашило! Какво чудовище! По-скоро ще се хвърля от петия етаж с главата надолу.

— И колко ти предложи в замяна?

— Два наполеона.

— Точно четиридесет франка.

— Да, четиридесет франка — повтори Фантин и се замисли.

След четвърт час прекъсна шиенето и отиде да препрочете писмото на Тенардие на стълбището. Когато се върна, попита:

— Какво значи сипаница?

— Това е една болест.

— Трябват ли лекарства за нея?

— О, страхотни лекарства!

— Умира ли се от нея?

— Като нищо.

Фантин пак излезе и препрочете писмото.

Вечерта тя тръгна към странноприемницата.

На другата сутрин съседката й влезе при нея. Фантин седеше като вцепенена в леглото си. Не беше си лягала. Свещта й бе горяла цялата нощ и се беше стопила цялата.

— Господи! Какво се е случило, Фантин?

— Нищо ми няма. Всичко е наред. Детето ми няма да умре от тази ужасна болест.

И при тези думи тя показа на масата два златни наполеона.

— Ами че това е цяло състояние! Откъде ги имате?

— Ето така, имам ги — отвърна Фантин и се усмихна. Усмивката й беше кървава. Двата предни зъба липсваха. Тя изпрати четиридесетте франка на Тенардие. Всъщност това беше малка хитрина от тях, за да измъкнат от нея пари. Козет не беше болна.

Фантин затъваше все повече в нищетата. Отвред я преследваха кредитори. Какво искаха от нея? Тя се чувствуваше подгонена. Тенардие писа, че трябвало да му изпрати незабавно сто франка, иначе щял да изхвърли Козет на улицата, на студа, ако ще да пукне дори.

— Няма що? — каза си клетата майка. — Ще продам и останалото.

И стана проститутка.