- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Les Misérables, 1862 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Лилия Сталева, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 139 гласа)
- Вашата оценка:
Издание:
Издателство „Отечество“, София, 1985
Victor Hugo. Les Miserables
Nelson Editeurs. Paris
- — Добавяне
ГЛАВА XXXI
НЕ Е ДОСТАТЪЧНО ДА СИ ПИЯНИЦА, ЗА ДА СЕ ИЗПЛЪЗНЕШ ОТ СМЪРТТА
В гробището Вожирар погребваха бенедиктинките от Малкия Пикпюс привечер в едно кътче, което някога беше собственост на манастира. Щом слънцето се скриеше, вратите на гробището се затваряха и само гробарите можеха да влизат и излизат с пропуските си. Слънцето не беше залязло, когато катафалката с белия саван навлезе в централната алея на гробищата. Зад нея накуцваше нашият познайник дядо Фошльован.
Той беше в отлично настроение. Досега и двете му начинания му се бяха удали отлично. Останалото беше просто дреболия. През тия две години той бе напивал поне десет пъти горкия дядо Метиен, гробаря. Правеше с него каквото си щеше. Затова беше съвършено спокоен. Той погледна доволен катафалката, потри ръце и каза полугласно:
— Славен номер!
В това време един непознат се нареди зад катафалката. Фошльован го изгледа изненадан.
— Кой сте вие, ваша милост?
— Гробарят — отвърна непознатият.
— Дядо Метиен е гробарят.
— Беше. Сега съм аз. Той умря.
— Не е възможно!
— Обаче е факт.
Смъртно блед, дядо Фошльован впери очи в новия гробар. Висок, мършав мъж с мрачно изражение.
— Чудни работи стават по тоя свят. Ех, отишъл си дядо Метиен! Славен веселяк беше. Но сигурно и вие, друже, не падате по-долу от него. Хайде да идем да изпием но чашка. Как се казвате?
— Казвам се Грибие, но първо службата. Аз трябва да храня седем детски гърла и понеже децата ми трябва да ядат, аз не трябва да пия. Техният глад е враг на моята жажда! — добави той, доволен, че е изразил сполучливо мисълта си.
Фошльован забавяше крачки, но не можеше да забави катафалката.
— Елате да се почерпим за запознанството — покани го още веднъж той.
Гробарят не отговори.
Катафалката спря.
Жан Валжан беше легнал така в ковчега, че можеше да диша. Четирите дъски на ковчега излъчваха странно умиротворение. Внезапно усети, че нечии ръце вдигат ковчега и нещо грапаво се трие о него. Връзваха ковчега с въже, за да го пуснат в гроба.
Зави му се свят.
Опомни се, когато почувствува, че лежи в хоризонтално положение. Прониза го хлад. Над него проехтя тържествен глас и се заредиха бавно латински думи.
Заупокойната молитва свърши. Свещеникът се отдалечи. Жан Валжан си помисли: „Сега съм сам.“ Но в същия миг над капака изтрополи лопата пръст. После втора.
Има неща по-силни и от най-силните мъже. Жан Валжан загуби съзнание.
Какво бе станало?
Въпреки отчаяните настоявания на дядо Фошльован, Грибие държеше да си свърши първо работата. Докато загребваше за трети път с лопатата, гробарят са наведе и джобът на дрехата му се открехна. Разтревоженият поглед на дядо Фошльован попадна машинално там и мигом се прикова. В джоба на гробаря се белееше пропускът му.
Фошльован бе осенен от щастливо хрумване. Той мина зад гробаря и измъкна безшумно картончето. Гробарят запрати в гроба и четвъртата лопата.
Фошльован го погледна най-невинно и го попита:
— Добре, че се сетих, новака, нали си носите пропуска?
— Ах, вярно, пропуска! — сети се гробарят и затършува из джобовете си. — Сигурно съм го забравил.
— Петнадесет франка глоба — подхвърли Фошльован.
Гробарят позеленя.
— Три звонкови по сто су! — уточни Фошльован. Гробарят изпусна лопатата си. Дядо Фошльован беше господар на положението.
— Хайде, хайде, не се отчайвайте. Ще ви дам един приятелски съвет. Изтичайте у вас. Още не са затворили вратата на гробището. Вземете си пропуска, върнете се, а през това време аз ще пазя мъртвата да не избяга.
— Живота ми спасявате, селяко!
— Обирай си крушите!
Щом остана сам, дядо Фошльован се наведе над гроба и повика полугласно:
— Чичо Мадлен!
Никой не му се обади. Той се свлече в гроба, разкова сандъка и се вгледа в бледото лице и затворените очи на Жан Валжан.
— Хубаво го спасих — прошепна той и си заскуба косите.
Дядо Фован отново се наведе над него, но изведнъж подскочи и се отдръпна. Жан Валжан беше отворил очи и го гледаше.
— Бях задрямал — каза той и седна в ковчега.
— Олеле! Как ме уплашихте! — възкликна дядо Фошльован.
Жан Валжан беше чисто и просто припаднал. Чистият въздух възвърна съзнанието му.
— Да се махаме бързо оттук — предложи дядо Фошльован.
Двамата заедно погребаха празния ковчег. Нощта се спускаше. Те минаха с двата пропуска през вратата на гробището.
— Колко хубаво се нареди всичко, чичо Мадлен! Чудно го измислихте!
Един час по-късно двама мъже и едно дете стояха в непрогледната нощ пред голямата порта на улица Пикпюс. По-старият вдигна чукчето и потропа. Така намери разрешение двойният проблем — извеждането и въвеждането на Жан Валжан.
На другия ден в градината се чуваха две звънчета. Жан Валжан встъпи съвсем законно в длъжност. Носеше кожен наколенник и звънче. Наричаше се Юлтим Фошльован. Решаващо значение за приемането му беше забележката на игуменката, когато видя Козет: „Няма да стане хубава.“
Това съображение на игуменката е напълно логично. Девойките, които съзнават, че са красиви, мъчно остават в манастира, а игуменките обикновено ги възпитават с тази цел. Затова те предпочитат по-грозните.