Виктор Юго
Клетниците (68)

ГЛАВА XXXI
НЕ Е ДОСТАТЪЧНО ДА СИ ПИЯНИЦА, ЗА ДА СЕ ИЗПЛЪЗНЕШ ОТ СМЪРТТА

В гробището Вожирар погребваха бенедиктинките от Малкия Пикпюс привечер в едно кътче, което някога беше собственост на манастира. Щом слънцето се скриеше, вратите на гробището се затваряха и само гробарите можеха да влизат и излизат с пропуските си. Слънцето не беше залязло, когато катафалката с белия саван навлезе в централната алея на гробищата. Зад нея накуцваше нашият познайник дядо Фошльован.

Той беше в отлично настроение. Досега и двете му начинания му се бяха удали отлично. Останалото беше просто дреболия. През тия две години той бе напивал поне десет пъти горкия дядо Метиен, гробаря. Правеше с него каквото си щеше. Затова беше съвършено спокоен. Той погледна доволен катафалката, потри ръце и каза полугласно:

— Славен номер!

В това време един непознат се нареди зад катафалката. Фошльован го изгледа изненадан.

— Кой сте вие, ваша милост?

— Гробарят — отвърна непознатият.

— Дядо Метиен е гробарят.

— Беше. Сега съм аз. Той умря.

— Не е възможно!

— Обаче е факт.

Смъртно блед, дядо Фошльован впери очи в новия гробар. Висок, мършав мъж с мрачно изражение.

— Чудни работи стават по тоя свят. Ех, отишъл си дядо Метиен! Славен веселяк беше. Но сигурно и вие, друже, не падате по-долу от него. Хайде да идем да изпием но чашка. Как се казвате?

— Казвам се Грибие, но първо службата. Аз трябва да храня седем детски гърла и понеже децата ми трябва да ядат, аз не трябва да пия. Техният глад е враг на моята жажда! — добави той, доволен, че е изразил сполучливо мисълта си.

Фошльован забавяше крачки, но не можеше да забави катафалката.

— Елате да се почерпим за запознанството — покани го още веднъж той.

Гробарят не отговори.

Катафалката спря.

Жан Валжан беше легнал така в ковчега, че можеше да диша. Четирите дъски на ковчега излъчваха странно умиротворение. Внезапно усети, че нечии ръце вдигат ковчега и нещо грапаво се трие о него. Връзваха ковчега с въже, за да го пуснат в гроба.

Зави му се свят.

Опомни се, когато почувствува, че лежи в хоризонтално положение. Прониза го хлад. Над него проехтя тържествен глас и се заредиха бавно латински думи.

Заупокойната молитва свърши. Свещеникът се отдалечи. Жан Валжан си помисли: „Сега съм сам.“ Но в същия миг над капака изтрополи лопата пръст. После втора.

Има неща по-силни и от най-силните мъже. Жан Валжан загуби съзнание.

Какво бе станало?

Въпреки отчаяните настоявания на дядо Фошльован, Грибие държеше да си свърши първо работата. Докато загребваше за трети път с лопатата, гробарят са наведе и джобът на дрехата му се открехна. Разтревоженият поглед на дядо Фошльован попадна машинално там и мигом се прикова. В джоба на гробаря се белееше пропускът му.

Фошльован бе осенен от щастливо хрумване. Той мина зад гробаря и измъкна безшумно картончето. Гробарят запрати в гроба и четвъртата лопата.

Фошльован го погледна най-невинно и го попита:

— Добре, че се сетих, новака, нали си носите пропуска?

— Ах, вярно, пропуска! — сети се гробарят и затършува из джобовете си. — Сигурно съм го забравил.

— Петнадесет франка глоба — подхвърли Фошльован.

Гробарят позеленя.

— Три звонкови по сто су! — уточни Фошльован. Гробарят изпусна лопатата си. Дядо Фошльован беше господар на положението.

— Хайде, хайде, не се отчайвайте. Ще ви дам един приятелски съвет. Изтичайте у вас. Още не са затворили вратата на гробището. Вземете си пропуска, върнете се, а през това време аз ще пазя мъртвата да не избяга.

— Живота ми спасявате, селяко!

— Обирай си крушите!

Щом остана сам, дядо Фошльован се наведе над гроба и повика полугласно:

— Чичо Мадлен!

Никой не му се обади. Той се свлече в гроба, разкова сандъка и се вгледа в бледото лице и затворените очи на Жан Валжан.

— Хубаво го спасих — прошепна той и си заскуба косите.

Дядо Фован отново се наведе над него, но изведнъж подскочи и се отдръпна. Жан Валжан беше отворил очи и го гледаше.

— Бях задрямал — каза той и седна в ковчега.

— Олеле! Как ме уплашихте! — възкликна дядо Фошльован.

Жан Валжан беше чисто и просто припаднал. Чистият въздух възвърна съзнанието му.

— Да се махаме бързо оттук — предложи дядо Фошльован.

Двамата заедно погребаха празния ковчег. Нощта се спускаше. Те минаха с двата пропуска през вратата на гробището.

— Колко хубаво се нареди всичко, чичо Мадлен! Чудно го измислихте!

Един час по-късно двама мъже и едно дете стояха в непрогледната нощ пред голямата порта на улица Пикпюс. По-старият вдигна чукчето и потропа. Така намери разрешение двойният проблем — извеждането и въвеждането на Жан Валжан.

На другия ден в градината се чуваха две звънчета. Жан Валжан встъпи съвсем законно в длъжност. Носеше кожен наколенник и звънче. Наричаше се Юлтим Фошльован. Решаващо значение за приемането му беше забележката на игуменката, когато видя Козет: „Няма да стане хубава.“

Това съображение на игуменката е напълно логично. Девойките, които съзнават, че са красиви, мъчно остават в манастира, а игуменките обикновено ги възпитават с тази цел. Затова те предпочитат по-грозните.