Виктор Юго
Клетниците (25)

ГЛАВА XXV
КРАТЪК ОТДИХ

Господин Мадлен заповяда да пренесат Фантин в болницата, която бе уредил в собствения си дом. Той я повери на сестрите. Фантин вдигна висока температура. Прекара част от нощта в бълнуване. Най-сетне заспа.

Събуди се на другия ден към пладне и видя до себе си господин Мадлен. В очите му се четеше безпокойство и жалост. Той беше дошъл преди един час. Чакаше Фантин да се събуди. Взе ръката й, измери пулса й и я попита:

— Как сте?

— Наспах се и ми се струва, че съм по-добре. Ще мине.

Господин Мадлен беше събрал сведения за нея. Познаваше историята на Фантин с всичките й покъртителни подробности. Той поде:

— Вие много сте изстрадала, клета майчице. С безчовечната си жестокост хората ни превръщат в ангели.

Той въздъхна дълбоко.

През същата нощ Жавер написа писмо до господин Шабуйе, секретар на префекта. А господин Мадлен побърза да пише на Тенардие. Фантин им дължеше сто и двадесет франка. Той им прати триста, като им поръча да доведат незабавно детето, защото болната майка иска да го види.

Тенардие се смая.

— Дума да не става! — каза той на жена си. — Няма да изпускам детето. Ето че нашата Чучулига ще се превърне в дойна крава. Сигурно някой хапльо се е влюбил в майката.

Той отговори с умело нагласена сметка за петстотин и няколко франка.

Господин Мадлен незабавно прати още триста франка и писа: „По-скоро доведете Козет.“

— Да има да взема! — възкликна Тенардие. — Това дете не е за изпускане.

А между това състоянието на Фантин не се подобряваше. Тя все още беше в болницата.

Господин Мадлен я навестяваше два пъти дневно и при всяко негово посещение тя го питаше:

— Скоро ли ще видя Козет?

— Не е чудно още утре сутринта. Тя може да пристигне всеки миг. Аз я чакам — отговаряше той.

И бледото лице на майката просияваше.

— Ах, колко щастлива ще бъда!

Болестта, която Фантин влачеше отдавна, се разрази бурно. По онова време туберкулозата все още вземаше много жертви. Лекарят прислуша Фантин и поклати глава.

— Е, какво ще кажете? — попита господин Мадлен.

— Нали има дете, което иска да види? — каза в отговор лекарят.

— Да.

— В такъв случай побързайте да й го доведете. Господин Мадлен изтръпна.

— Какво каза лекарят? — попита Фантин. Господин Мадлен се опита да се усмихне.

— Каза да доведем бързо детето ви, защото това ще ви излекува.

— О! — възкликна Фантин. — Той е прав! Но какво ги прихваща тия Тенардие, та не пращат Козет? О, тя ще дойде! Щастието е вече съвсем близко!

Тенардие обаче „не изпускаше“ детето. Той привеждаше хиляди неоснователни доводи.

— Ще изпратя някого да доведе детето — реши чичо Мадлен. — А ако се наложи, сам ще отида.

Той накара Фантин да подпише следното писмо:

„Господин Тенардие,

Предайте Козет на приносителя. Всички дребни задължения ще ви бъдат изплатени.

Приемете моите почитания

Фантин.“

Междувременно се случи важно събитие. Колкото и старателно да издялваме тайнствения каменен блок, който представлява нашия живот, черната жилка на съдбата винаги излиза на повърхността му.