Виктор Юго
Клетниците (139)

ГЛАВА XXXIX
АГОНИЯТА НА СМЪРТТА СЛЕД АГОНИЯТА НА ЖИВОТА

Цялото внимание на въстаниците беше съсредоточено върху голямата барикада, защото тя беше постоянно застрашена. Мариус реши да провери какво става при малката барикада на улица Мондетур. Тя беше пуста. Тъкмо се канеше да се отдалечи, нечий глас тихо го повика в тъмнината:

— Господин Мариус!

Той трепна, защото позна гласа, който два часа по-рано го бе извикал през решетката на улица Плюме.

Само че сега този глас се беше превърнал в дихание. Огледа се, но не видя никого.

— Господин Мариус! — повторно се обади гласът. Пак се взря, но не забеляза нищо.

— В краката ви съм — каза гласът.

Той се наведе и различи в мрака едно същество, което пълзеше към него.

— Не ме ли познахте?

— Не.

— Епонин.

Той се наведе бързо. Беше действително злочестото момиче.

— Ранена ли сте? Почакайте! Сега ще ви пренеса и ще ви превържат. Къде ви боли? Но какво търсите тук?

Той се опита да пъхне ръка под нея, за да я повдигне. Тя изхока тихо.

— Заболя ли ви? Но аз докоснах само ръката ви.

Тя вдигна ръка към очите му и той видя на дланта й черна дупка.

— Но какво е станало?

— Пронизана е. Не видяхте ли пушката, насочена към вас?

— Видях и една ръка, която запуши дулото й.

— Това беше моята ръка.

Мариус потреперя.

— Каква лудост! Клето дете! Но толкова по-добре, ако е само това, такава рана не е смъртоносна.

— Куршумът прониза ръката ми, но излезе през гърба ми. Излишно е да ме превързвате. Седнете до мен на този камък.

Мариус се подчини. Тя сложи глава на коленете му и промълви:

— Колко ми е хубаво! Ето, вече нищо не ме боли!

Девойката замълча за миг, после добави:

— Да ви кажа ли, господин Мариус? Дразнех се, че влизате в онази градина. Глупаво е, защото сама ви показах къщата… Изглеждах ви грозна, нали? Виждате ли, никой няма да излезе жив от тази барикада, затова ви и доведох тук. И все пак, когато видях, че се целят във вас, запуших с ръка дулото на пушката. Исках да умра преди вас. Надявах се, че ще дойдете тук. Чаках ви… Сега ми е добре… Спомняте ли си деня, когато влязох в стаята ви? Ами когато ви срещнах на булеварда? Как хубаво пееха птичките! О, колко съм щастлива!

Мариус гледаше злочестото създание с дълбоко съчувствие.

— О! — простена внезапно тя. — Задушавам се!

В този миг на барикадата екна звънкият глас на Гаврош. Детето пълнеше пушката, си и пееше весело:

Ала щом съгледа Лафайет,

виква всеки полицай проклет:

— Да бягаме! Да бягаме! Да бягаме оттук!

Епонин се надигна и прошепна:

— Братчето ми е. Не бива да ме види.

— Вашето братче ли? — попита Мариус, спомняйки си с горест за дълга си към семейство Тенардие.

— Да, момченцето, което пее.

Тя приближи лицето си до лицето на Мариус и промълви със странно изражение:

— Чуйте. В джоба ми има писмо за вас. Още от вчера. Казаха ми да го пусна в пощата, но аз го задържах. Не исках да го получите. Ето го.

Тя улови ръката на Мариус и я пъхна в джоба на блузата си.

— А сега срещу това обещайте ми…

— Какво?

— Обещайте ми най-напред.

— Обещавам ви.

— Обещайте ми да ме целунете по челото, когато умра.

Тя отпусна глава върху коленете му и клепачите й се склопиха. Той си помисли, че нещастната й душа е отлетяла, но Епонин бавно отвори очи, които потъваха в мрачните дълбини на смъртта и му каза с нежен глас:

— Още нещо, господин Мариус, знаете ли, струва ми се, че бях малко влюбена във вас.

Тя се опита да му се усмихне и издъхна.