Виктор Юго
Клетниците (83)

ГЛАВА XIV
МАРИУС В НИЩЕТА

За Мариус започна суров живот. Той вкуси от нищетата. Вкуси горчилката й — дни без хляб, нощи без сън, вечери без свещ, огнище без огън, седмици без работа, бъдеще без надежда, безочието на портиера и гостилничаря, униженията, огорчението, покрусата. Той служеше за посмешище с окъсаните си дрехи. Съдбоносно изпитание, от което слабите излизат смазани, а силните благородни.

Дребните всекидневни борби са изпълнени с безмълвни подвизи, с истинско геройство. Нищетата е своеобразно бойно поле, където израстват силни натури. В повечето случаи мащеха, понякога нищетата се оказва и майка. Тя засилва гордостта и поражда духовно величие.

Междувременно стана адвокат и уведоми за това дядо си със студено, но вежливо писмо. Дядото го пое с разтреперана ръка, прочете го и го накъса на късчета, без да каже нито дума.

С много труд, мъжество, упорство и воля Мариус беше излязъл от най-трудния период на живота си. Научи английски и немски и благодарение на Курфейрак работеше в книжарницата на неговия приятел. Доходът му беше скромен, но той беше свикнал да живее в оскъдица и се задоволяваше с него. Ядеше само сутрин и вечер. Колкото до отоплението, тъй като нямаше камина, беше съкратил този разход.

Но докато стигне до това положение бяха необходими години. Сурови и трудни за преодоляване. Той не прояви нито веднъж малодушие и излезе с чест от тях.

Само едно му тежеше: все още не беше успял да издири сержанта от Ватерло, въпреки многократните си опити. Тенардие беше фалирал, ханчето беше затворено и ханджията беше пропаднал безследно, за да избяга от кредиторите си.

Мариус би дал едната си ръка, за да го намери и да го изтръгне от нищетата. Най-скъпата му мечта беше да го срещне, да му помогне и да му каже: „Вие не ме познавате, но аз ви познавам. Разполагайте с мен.“