Виктор Юго
Клетниците (124)

ГЛАВА XXIV
МАЛКО ПОЯСНЕНИЕ ОТНОСНО ПРОИЗХОДА НА ПОЕЗИЯТА НА ГАВРОШ

В мига, когато народът и войската влязоха в стълкновение пред Арсенала, по улица Менилмонтан се зададе дрипаво хлапе с клонче цъфнал глог в ръка. Беше го откършило от Белвилските възвишения. То съгледа върху сергията на една вехтошарка стар кавалерийски пистолет. Хвърли клончето на улицата и извика:

— Бабо не знам коя си, ще ви задигна ей това тук!

И побягна с пистолета.

Две минути след това вълната подплашени буржоа, които бягаха, срещнаха детето. То размахваше пистолета си и пееше:

Човек не може нищо нощем да съзре,

а денем всичко си личи добре,

от апокрифно някакво писание

изпада буржоата в отчаяние.

Бъдете добродетелни до сетен дъх,

ей ъх, ей ъх, и шапка с остър връх!

Малкият Гаврош отиваше на война. Чак на булеварда забеляза, че пистолетът му няма спусък.

Кой бе съчинил стихчето в крак, с което крачеше? Кой бе съчинил и другите песнички, които той така охотно пееше при случай? Не знаем. Той знаеше всички популярни песнички и прибавяше към тях собственото си чуруликане. Съчетаваше репертоара на птичките с репертоара на парижките художнически ателиета. Беше образован гамен.

Впрочем на него и през ум не му минаваше, че когато през онази студена дъждовна нощ бе предложил гостоприемно своя слон на двете малчуганчета, беше изиграл роля на провидение за собствените си братчета. Вечерта за братчетата си, а рано сутринта за баща си. Така бе прекарал тази нощ. Когато се върна при слона, той измъкна изкусно момченцата, раздели с тях случайната закуска, изнамерена кой знае откъде, и си отиде, като ги повери на добрата майка, улицата, която го беше отгледала кажи-речи и него самия. Определи им среща на същото място и вместо сбогом произнесе следната назидателна реч:

— А сега се чупя или другояче казано офейквам. Ако не намерите татко и мама, елате пак тук довечера, мъничета. Ще ви нагостя за вечеря и ще ви сложа да нанкате.

Двете дечица не дойдоха вечерта. Може би някой градски сержант ги бе отвел в участъка или чисто и просто се бяха изгубили в огромната парижка джунгла. Гаврош не ги видя вече. От онази нощ бяха изминали десет или дванадесет седмици. Неведнъж му се случваше да се почеше по темето и да си каже: „Къде ли пропаднаха дечицата ми?“

Междувременно той стигна с пистолет в ръка до улица Понт-о-Шу. Там имаше само едно отворено дюкянче и при това баничарница. Благословен случай да си хапне ябълкова пита, преди да потъне в неизвестността. Гаврош опипа джобовете си, обърна и джобчето на жилетката си, но не намери нищо, нито едно петаче.

— На помощ! — развика се той.

Тежко е да загубиш последната ябълкова пита в живота си.

Но все пак той продължи пътя си.

Почувствува нужда да замени с нещо непостижимата ябълкова пита и си достави неповторимо наслаждение, като разкъса посред бял ден афишите на театралните представления.

Малко по-далеч видя група цветущи личности, които му се сториха едри собственици. Той повдигна рамене и изплю по техен адрес следната жлъчна забележка:

— Колко са тлъсти, пустите му рентиери! Тъпчат се като свини. Не вдигат глава от яденето. Попитайте ги къде си дяват паричките. И те не знаят. Изпапват ги и толкова. Плюскат колкото им побира търбухът!