Виктор Юго
Клетниците (77)

ГЛАВА VIII
ПОСЛЕДИЦИ ОТ СРЕЩАТА С ЕДИН ЦЪРКОВЕН НАСТОЯТЕЛ

Мариус замина за три дни, а когато се върна в Париж, отиде право в библиотеката на юридическия факултет, в който се беше записал, и поиска всички годишнини на вестник „Монитьор“.

Прочете от край до край всичко, което се отнасяше до войните на императора. Когато за пръв път срещна името на баща си, цяла седмица се чувствуваше трескав. Срещна се с генералите, при които бе служил полковникът и опозна редкия и възвишен човек, който беше негов баща.

Зает с тия проучвания, той почти не се мяркаше в салона на дядо си. Лелята мърмореше недоволно, а дядо му се усмихваше благосклонно:

— Голяма работа! Дойде време на девойчетата! Мислех, че е краткотрайно увлечение, а то излезе бурна страст.

Действително беше страст. Мариус боготвореше баща си.

Успоредно с това във възгледите му се извършваше коренен прелом. Надникнал бегло в историята, той съвсем се обърка. Дотогава република, империя бяха за него чудовищни думи. Републиката — изправена в здрача гилотина, империята — блеснала в нощта сабя. Той беше погледнал отблизо и беше съзрял искрящи светила — Мирабо, Сен-Жюст, Робеспиер, Дантон. И едно изгряващо слънце — Наполеон. Не можеше да се опомни. Всичко се сведе за него до два факта с огромно значение: републиката — възвръщане правата на народа, империя — установяване в Европа на господство на френската мисъл. И Мариус реши, че в това няма нищо престъпно.

Беше изпълнен със съжаления и угризения. О, ако баща му беше още жив, с каква радост би изтичал при него и би извикал:

— Татко! Ето ме! Твоето сърце бие в гърдите ми! Аз съм твой син!

Оправдавайки собствения си баща, той естествено стигна и до реабилитиране на Наполеон, макар че това не му се удаде много лесно, защото от дете беше настроен против него. Реставрацията се стараеше всякак да изопачи неговия образ. Сега той съзря пред себе си исполин и прилив на умиление се надигаше в гърдите му. Една нощ изпадна в такъв възторг, докато четеше бюлетините на победната армия, че скочи, простря ръце, устремен към безмълвната нощ, и извика:

— Да живее императорът!

Като всеки новопокръстен, опиянен от новата си вяра, Мариус стигаше до крайности и приемаше безкритично всичко. Не виждаше нито грешките, нито недостатъците на Наполеон. Минал от една крайност към друга, той се бунтуваше срещу жестокия си дядо, който го беше лишил от баща, и обичайки полковника, възненавиди господин Жилнорман.

Той вече почти не се задържаше в къщи. Леля му се безпокоеше, а дядото упорстваше в своята преценка:

— Влюбен е и го е ударил на живот.

Забелязаха, че носи на гърдите си някакъв предмет, окачен на шията му с черна панделка.