Виктор Юго
Клетниците (91)

ГЛАВА XXII
НАХОДКА

Мина лятото, а след него и есента. Настана зима. Нито старият господин, нито дъщеря му стъпиха вече в Люксембурската градина. Мариус живееше с една единствена мисъл: как да види отново нежното, любимо лице. Не беше вече предишният решителен, пламенен и твърд младеж. Изпаднал беше в безпросветна печал. Работата не го привличаше, самотата му тегнеше, разходките го изморяваха. Природата му изглеждаше пуста.

Обсипваше се с упреци. „Защо я проследих? Не бях ли щастлив, докато се гледахме отдалеч? Какво исках повече? Пада ми се…“

Започна да живее още по-уединено и почти не се срещаше с приятелите си. По същото време една среща много го развълнува. Една вечер се размина с някакъв мъж в работни дрехи с нахлупен каскет, под който се подаваха снежнобели коси. Странно, стори му се, че позна господин Льоблан. Но какво означаваха тия работнически дрехи. Мариус беше озадачен. Преди да се сети да го проследи, мъжът изчезна.

Мариус все още живееше в плевника Горбо. По това време нямаше други наематели освен него и семейство Жондрет, чийто наем веднъж беше платил.

Един ден той се разхождаше с наведена глава по булеварда, потънал в нерадостните си мисли. Внезапно някой то докосна в мъглата. Две дрипави момичета вървяха бързо, задъхани, като че ли бяха тичали. Те разговаряха шепнешком. По-голямата шепнеше задавено:

— Фантетата довтасаха. Едва не ме натикаха в дрънголника.

— Аз пък ги мярнах навреме — отвърна другата. — Че като фъснах!…

Мариус разбра от жалкия им жаргон, че полицията едва що не ги е уловила. Двете момичета потънаха в мрака. Внезапно Мариус забеляза в краката си някакъв пакет. Навярно момичетата го бяха изпуснали. Той извика подире им, но никой не му отговори. Мариус пъхна пакета в джоба си и отиде да вечеря.

Когато се събличаше вечерта, го напипа. Реши, че може би съдържанието ще го осветли за притежателя и ще може да му го върне. Вътре имаше четири незапечатани писма. И четирите миришеха на долнокачествен тютюн. Бяха адресирани до различни лица, но безспорно бяха написани от една и съща ръка, макар че бяха подписани с различни имена.

Приличаха си по съдържание: и в четирите се отправяше отчаян зов за помощ. Първото беше до испанска маркиза от испански емигрант, роялист. Второто до една графиня от стрина Бализар, изоставена от мъжа си, с шест невръстни деца. Третото беше отправено до един известен покровител на писателите от името на драматичния писател Жанфло, който излагаше бедното си положение и молеше за скромно дарение, срещу което ще му посвети пиесата си. Най-сетне четвъртото беше до анонимен получател: благотворителя от църквата „Сен-Жак-дю-О-Па“. В него драматичният артист Фабанту молеше благотворителя, известен изглежда с великодушието си, да го посети и като види крайната нищета на семейството му, да му се притече на помощ.

Кой можеше да ги е написал? Той не беше сигурен също, че пакетът бе изпуснат от двете момичета. Беше много печален, за да се заеме с тази загадка, която му предлагаше улицата.

На вратата се потропа. Помисли, че е бабичката.

— Влезте, лельо Бюргон.

— Извинете, господине — отвърна му непознат глас, пресипнал от ракия, хриплив и дрезгав старчески глас.

Мариус се извърна рязко и съгледа една девойка.