Виктор Юго
Клетниците (33)

ГЛАВА XXXIII
ШАНМАТИЙО НЕ ЗНАЕ ВЕЧЕ НА КАКВО ДА СЕ ЧУДИ

Това беше действително той. Лампата на писаря осветяваше смъртно бледото му лице. Той леко трепереше. Косите, посивели, при пристигането му в Арас, сега бяха съвсем бели. Побелели бяха за един час, откакто се намираше в залата.

Неописуема сензация. Преди някой да успее да каже нещо, човекът, когото всички наричаха още господин Мадлен, се приближи до свидетелите.

— Не ме ли познавате?

И тримата го гледаха изумени, поклащайки отрицателно глава.

— Господа съдебни заседатели — каза тихо господин Мадлен, — заповядайте да пуснат обвиняемия. Господин председателю, наредете да ме задържат. Човекът, когото търсите, съм аз. Аз съм Жан Валжан.

Всички замряха. В залата пробягна онзи едва ли не благоговеен трепет, който обхваща тълпата, когато тя стане свидетелка на възвишена постъпка.

По лицето на председателя се изписа съчувствие.

— Няма ли лекар тук? — попита той. Прокурорът повтори въпроса му.

Господин Мадлен го прекъсна с нетърпящ възражение глас.

— Благодаря Ви, но съм напълно с ума си. Пуснете този човек, аз изпълнявам дълга си. Аз съм тоя окаян каторжник. Арестувайте ме, нали съм в ръцете ви. Сторих всичко, което беше по силите ми. Пожелах да си намеря място сред почтените хора. Изглежда не е било възможно. Вярно е, че обрах епископа, вярно е, че обрах Малкия Жерве. Ненапразно ви казаха, че Жан Валжан е опасен злодей. Но може би не само той е виновен за това. Чуйте, господа съдии, безчестието, от което аз се опитах да се изтръгна, е пагубно. Каторгата създава каторжника. Размислете малко върху това. Каторгата ме промени. Бях тъп, станах зъл, бях дърво, станах главня. По-късно добросърдечието спаси душата ми, както жестокостта я бе погубила.

После той се обърна към каторжниците и им припомни подробности, които несъмнено доказваха, че ги познава отблизо.

В залата нямаше вече нито съдии, нито обвинители, нито полицаи. Имаше прехласнати погледи и развълнувани сърца. Никой не си спомняше вече задълженията си. Никой не зададе нито един въпрос, никой не изяви правото си на власт.

Явно беше, че пред тях стои Жан Валжан. Всички присъстващи разбраха простата и възхитителна история на този човек, който се предаваше на правосъдието, за да не бъде осъден друг човек вместо него.

— Не искам повече да безпокоя съда — поде Жан Валжан. — Щом не ме арестувате, ще си отида. И без това имам много неща за уреждане. Знаете къде съм, ако пожелаете да ме арестувате.

И той се отправи към изхода. Никой не вдигна глас, никой не протегна ръка, за да го спре.