Виктор Юго
Клетниците (109)

ГЛАВА IX
СЪРЦЕТО ПОД КАМЪКА

До решетката на градината имаше каменна пейка, скрита от погледите зад жив плет, но ако някой минувач желаеше, можеше да я стигне с ръка през решетките и клонките.

Една вечер Жан Валжан беше излязъл, а Козет беше седнала след залез слънце на пейката. В душата й постепенно нахлу печал, непреодолима и безпричинна. Тя стана и се заразхожда из градината. После се върна на пейката.

Там, където бе седяла допреди малко, сега лежеше доста голям камък. Какво ли означаваше това? Той не можеше да дойде от само себе си върху пейката. Нечия ръка се е провряла през решетката. Този път Козет се уплаши не на шега. Тя не докосна камъка и без да се осмели да погледне назад, се скри в къщата и затвори капаците на прозорците. Накара Тусен да залости грижливо всички врати и прозорци, да провери цялата къща от мазето до тавана, затвори се в стаята си, бутна резетата и си легна, но спа много лошо. Цяла нощ й се присънваше камъкът, голям колкото планина. Когато слънцето изгря — изгряващото слънце разсейва мигом страховете — Козет се събуди и си каза: „Какво ме е прихванало? Ама че бъзла съм станала!“

Тя до такава степен се успокои, че дори камъкът й се стори нереален. „Толкова е имало камък, колкото и мъж в градината!“ — помисли си тя и изтича долу. Обля я студена пот. Камъкът си стоеше върху пейката. Уплахата й беше краткотрайна.

— Чудо голямо! — промълви тя. — Да видим какво има тук!

Тя повдигна камъка и намери бял плик. Без адрес, без печат. Отвори го. Той съдържаше малка тетрадка с номерирани страници, на всяка от които бе изписано по едно изречение с красив почерк. Липсваше подпис, а и обръщение.

Зачете. Всяка страница съдържаше една любовна мисъл. На едно место прочете:

„Любовта е ненаситна. Постигнеш ли щастието, копнееш за рая; постигнеш ли рая, копнееш за небето.“

— Дали тя идва още в Люксембурската градина?

— Не, господине.

— В тази ли черква се моли?

— Не идва вече тук.

— Нали тук живее?

— Премести се.

— Къде отиде?

— Не каза адреса си.

„Колко е тежко да не знаеш къде живее душата ти!“

Другаде беше написано:

„Срещнах на улицата един много беден младеж. Шапката му — вехта, дрехата — износена, обувките — прогизнали, а душата му — пълна със звездни лъчи.“

На последната страница стоеше следното изречение:

„Слънцето би угаснало, ако на света нямаше поне един влюбен.“

Докато четеше това странно послание, Козет постепенно се унесе в мечти. Една човешка мисъл се беше изляла в тази тетрадка: въздишка след въздишка, без ред, без цел, наслуки. Тетрадката беше писмо. Писмо без адрес и без подпис. От кого? Козет не се поколеба нито за миг. Можеше да бъде само Той.

В душата й отново просветна. Той пишеше! Той беше тук! Неговата ръка се бе провряла през решетката! Той я бе намерил.

Избяга в къщи, затвори се в стаята си и неколкократно прочете ръкописа, докато го научи наизуст. После го целуна и го скри до гърдите си. Целия ден беше като замаяна. Тя не се съмняваше нито миг, че писмото бе адресирано до нея.

Когато се свечери, Жан Валжан излезе. Козет се облече много грижливо. Облече най-хубавата си рокля. Нима очакваше нечие посещение или се канеше да излезе? Не.

Щом здрачът се сгъсти, тя слезе в градината и се насочи към пейката. Камъкът стоеше все още там. Тя седна и сложи ръка върху него, сякаш да му благодари.

Изведнъж изпита неясното чувство, че някой стои зад нея. Обърна глава и се изправи. Беше той. Гологлав, блед, отслабнал. Черните му дрехи едва се открояваха в мрака. Здрачът хвърляше синкава светлина върху челото му и скриваше очите му. Той не беше още призрак, но сякаш не беше и живо същество. Козет едва сдържа вика си. Той не помръдваше. Козет отстъпи назад и се облегна на едно дърво, за да не падне. Тогава чу гласа му.

— Простете, аз дойдох. Не можех да живея повече така и затова дойдох. Прочетохте ли писмото? Спомняхте ли си за мен? Много време изтече от деня, когато ме погледнахте в Люксембурската градина. Скоро ще стане година оттогава. Вие внезапно изчезнахте. Разпитвах за вас. Бяхте се преместили. Не се бойте. Нали не ви пречи, че ви слушам като пеете и ви гледам, като се разхождате в градината? Оставете ме да идвам от време на време при вас. Иначе ще умра. Простете ми! О, ако знаехте само! Сърдите ли ми се?

— О, майко! — промълви Козет и се отпусна примряла. Той я улови, когато залитна и я взе в прегръдките си.

Съзнанието му се замъгли. Сам той се олюляваше.

— Нима ме обичате? — попита той задавено.

— Мълчи! Нима не знаеш! — прошепна тя така тихо, че думите й се отрониха като въздишка.

Седнаха на пейката. Не усещаха нито хладната нощ, нито ледения камък, нито мократа трева. Уловени несъзнателно за ръце, те се гледаха ненаситно.

Постепенно се отпуснаха. Двете млади чисти сърца си разказаха всичко. И мечтите, и възторзите, и отчаянието си. Как се бяха обичали безмълвно, как бяха страдали, когато не можеха да се виждат. Повериха си най-затаените чувства, опознаха се взаимно, заплениха се.

Когато си споделиха всичко, тя облегна глава на рамото му и попита:

— Как се казвате?

— Мариус. А вие?

— Козет.