Виктор Юго
Клетниците (172)

ГЛАВА XXVIII
ЖАН ВАЛЖАН Е ВСЕ ОЩЕ С ПРЕВЪРЗАНА РЪКА

Козет беше блестяща и затрогваща в кметството и църквата. Над фуста от бяла тафта се диплеше роклята й от белгийска дантела. Тя носеше огърлица от перли, а на главата — традиционното портокалово венче. Сияйна невинност и чистота. Дядото я водеше, тъй като Жан Валжан не можеше да стори това с превързаната си ръка.

Когато всички формалности свършиха, когато казаха пред кмета и свещеника всички полагаеми се „да“ и размениха пръстените си, на връщане в къщи двамата млади се качиха в първата карета.

— Вярно ли е? Вече нося твоето име! — прошепна Козет.

Двете млади същества бяха извън себе си от радост. Цялата изживяна мъка се беше превърнала в опиянение. Струваше им се, че безсънните нощи, тревогите, сълзите правеха още по-чаровен този дивен час. Миналата горест окръжаваше като с ореол сегашното им щастие.

Те си шепнеха тихичко:

— Ще отидем да видим нашата градина на улица Плюме.

После се прибраха в дома на господин Жилнорман. Навсякъде цветя. Поканили бяха много стари приятели на семейство Жилнорман. Всички ухажваха Козет и се надпреварваха да я наричат „госпожа баронесо“.

Козет никога не се беше държала така нежно с Жан Валжан. Когато се обръщаше към него, в гласа й звучаха гальовните нотки от детските й години. Трапезата искреше с празничната си наредба. Три цигулки и една флейта свиреха в преддверието.

— Доволен ли сте, татко? — попита Козет.

— Естествено, доволен съм — отвърна Жан Валжан.

— Усмихнете се тогава!

Жан Валжан се усмихна.

След няколко минути съобщиха, че вечерята е готова. Поканените, начело с господин Жилнорман, който беше уловил Козет подръка, се наредиха около масата. Вдясно и вляво от младоженката бяха поставени две големи кресла — едното за господин Жилнорман, другото — за Жан Валжан. То остана празно.

Потърсиха с очи „господин Фошльован“. Никъде не се виждаше. Попитаха прислужника.

Той отговори, че господин Фошльован го помолил да го извини. Тъй като ръката го боляла, нямало да може да вечеря с младоженците. Щял да дойде при тях на другата сутрин.

Празното кресло помрачи за миг сватбеното пиршество. Но дядото беше в такова настроение, че стигаше и за двама. Той заяви, че господин Фошльован е сторил добре, че се е оттеглил да си почине, но раната не е сериозна и няма нищо страшно. Това изявление беше достатъчно. Козет и Мариус изживяваха сега егоистичните мигове, когато човек е чувствителен само за собственото си щастие. Пък и господин Жилнорман има едно щастливо хрумване. Той накара Мариус да седне в празното кресло до Козет:

— Няма нищо нередно: Щастливец до Щастливка.

Цялата маса започна да ръкопляска. Мариус седна до Козет и в края на краищата тя се оказа по-доволна, че е станало тъй. Можеше ли да съжалява за Жан Валжан, щом Мариус го замести?