Виктор Юго
Клетниците (27)

ГЛАВА XXVII
ПРОЗОРЛИВОСТТА НА ЧИЧО СКОФЛЕР

Не всички събития, за които след малко ще четете, са известни в Монтрьой-сюр-мер, но и малкото, което излезе наяве, остави потресаващ спомен в градчето.

След посещението на Жавер, господин Мадлен, както обикновено, отиде следобед при Фантин. Той извика настрана сестра Симплиция и с развълнуван глас я помоли да се грижи за Фантин. По-късно сестрата си припомни тази подробност. Сестра Симплиция беше тиха, сериозна и сдържана монахиня, която се отличаваше с необикновена физическа и душевна изтънченост. Другата й отличителна черта беше, че тя никога в живота си не беше лъгала, никога волно или неволно не бе казала нещо, което да не е истина. Това ярко подчертаваше нейната добродетел.

Господин Мадлен поговори малко с нея и се приближи до Фантин.

Болната очакваше всеки ден неговото появяваме, както се очаква слънчев лъч, носещ радост и топлина. Тя казваше на сестрите:

— Аз живея истински само когато господин кметът е тук. Този ден тя имаше много силна треска. Щом видя господин Мадлен, попита:

— А Козет?

— Скоро — отвърна й той усмихнат.

Господин Мадлен остана при нея цял час. Забелязаха, че по едно време лицето му съвсем помръкна. Може би защото лекарят се наведе до ухото му и прошепна: „Тя много отпада“.

После господин Мадлен се прибра в кметството и внимателно заразглежда картата на пътищата във Франция, закачена в кабинета му. Той надраска с молив няколко цифри на едно листче.

От кметството отиде чак на другия край на града при един фламандец, чичо Скофлер, който даваше под наем коне и кабриолети.

Завари го да кърпи едно седло.

— Чичо Скофлер, имате ли добър кон? — попита го господин Мадлен.

— Какво разбирате вие под добър кон?

— Да може да извърви двадесет левги за един ден.

— Охо! Впрегнат в кабриолет?

— Да. Като извърви и обратния път.

— Без почивка?

— Ако се наложи, трябва да тръгнем на следващия ден.

— Имам точно това, което ви е нужно. Бялото конче. Дребна местна порода. Огън и пламък. Само че не търпи седло. Всеки с нрава си. Виж да тегли, може, но да носи, не ще и не ще.

— А ще измине ли разстоянието?

— За по-малко от осем часа, но при известни условия.

— Кажете.

— Трябва да го оставите да си почине един час по средата на пътя. Да стоите до него, докато си изяде зоба, за да не би прислужникът да му го открадне.

— Бъдете спокоен, ще стоя до него.

— Ще ми платите по тридесет франка на ден и ще пътувате в открита двуколка, за да не изморите много кончето!

— Съгласен съм.

— Размислили ли сте, че е още зима?

Господин Мадлен не отговори.

— Че може да завали?

Господин Мадлен каза:

— Колата и конят да бъдат утре пред вратата ми в четири и половина часа сутринта.

— Разбрано. Добре че се сетих, докъде ще пътува господин кметът?

Чичо Скофлер мислеше за това още от самото начало, но не беше удобно да любопитства.

— Здрави ли са предните крака на кончето? — попита господин Мадлен.

— Да, но трябва да го придържате по нанадолнищата. Ще има ли нанадолнища там, където отивате?

— Бъдете пред вратата ми точно в четири и половина — каза в отговор чичо Мадлен.

Фламандецът остана с пръст в устата, както се казва. Господин Мадлен беше забравил върху камината му листчето с цифрите. Фламандецът го проучи внимателно.

— Пет, шест и осем и половина. Напомня спирките на пощенската кола — каза той на жена си. — Струва ми се, че отгатнах.

— Как така?

— Оттук до Един — пет левги, от Един до Сен-Пол — шест, а оттам до Арас — осем и половина. Той отива в Арас.

Така прозорливият чичо Скофлер задоволи любопитството си.