Виктор Юго
Клетниците (137)

ГЛАВА XXXVII
ЗНАМЕТО. ДЕЙСТВИЕ ВТОРО

Откакто бяха започнали да строят барикадата, никой вече не обръщаше внимание на дядо Мабьоф. Той обаче не напусна групата. Влезе в кръчмата и седна зад тезгяха, изпаднал в безжизнено вцепенение. Няколко пъти го предупреждаваха за опасността и го подканяха да си отиде, но той като че ли не ги чуваше.

Но когато атаката започна, той се сепна, изправи се, прекоси залата и при призива на Анжолрас се появи на прага на кръчмата.

Неговото присъствие развълнува всички. Чу се вик:

— Това е човекът, който е гласувал за смъртта на краля! Конвентистът! Представителят на народа!

Не можем да твърдим със сигурност, че господин Мабьоф чуваше това.

Той се запъти право към Анжолрас. Въстаниците му правеха път с благоговейна почит. Старецът изтръгна от ръцете му знамето и докато младежът отстъпваше вкаменен, без никой да посмее да го спре или да му помогне, осемдесетгодишният дядо с клатушкаща се глава, но с твърда стъпка бавно заизкачва стъпалата от павета от вътрешната страна на барикадата. Този жест беше така трагичен и така величествен, че всички около него се развикаха:

— Свалете шапки!

След всяко стъпало ставаше все по-страшно. Високото плешиво чело, хлътналите очи, треперещата ръка, вдигнала червеното знаме, изплуваха от сянката и се възправиха в червената светлина на факлата. Всички сякаш видяха призракът на деветдесет и трета година, изникващ от земята, със знамето на терора в ръка.

Когато това страшно и треперещо привидение изкачи и последното стъпало и се изправи върху отрупаната грамада пред дулата на хиляда и двеста невидими пушки, пред лицето на смъртта и по-силно сякаш от нея, цялата барикада придоби свръхестествен, грандиозен изглед.

И сред настъпилата тишина старецът развя червеното знаме и извика:

— Да живее революцията! Да живее републиката! Братство! Равенство! И смърт!

Същият гръмък глас, който бе извикал „Кой е там“, сега извика:

— Махнете се!

Блед, извън себе си, господин Мабьоф вдигна знамето над главата си и повтори:

— Да живее републиката!

— Огън! — викна гласът.

Втори залп се разби в барикадата.

Старецът огъна колене, изпусна знамето и падна възнак върху паважа, безчувствен, с разперени ръце.

— Граждани! — възкликна Анжолрас. — Такъв пример дават старите на младите. Ние се колебаехме, той излезе напред. Ние отстъпвахме, той отиде на смърт. Нека всеки от нас защити трупа му, както би защитил трупа на собствения си баща! Нека мисълта, че той е между нас, направи барикадата непревземаема!

Анжолрас се наведе, целуна нежно стареца по челото, свали предпазливо дрехата му, надупчена от куршуми и обагрена от кръв и каза:

— Ето занапред нашето знаме!