Виктор Юго
Клетниците (11)

ГЛАВА XI
ЕПИСКОПЪТ НА РАБОТА

На следващия ден при изгрев слънце монсеньор Биенвеню се разхождаше в градината си, когато госпожа Маглоар се втурна силно разтревожена към него.

— Ваше преосвещенство — извика тя. — Знаете ли къде е панерката със сребърните прибори?

— Да — отвърна епископът, който току-що я беше намерил в една леха.

— Празна естествено — завайка се тя.

След миг госпожа Маглоар, с цялата живост, на която бе способна се затича към молитвената и пак тичешком се върна при епископа.

— Ваше преосвещенство! Човекът го няма! Отмъкнал е сребърните прибори!

Епископът не й отговори веднага.

— Госпожа Маглоар — поде той бавно и сериозно, — всъщност аз отдавна задържам несправедливо това сребро. То принадлежеше на бедните. Кой беше нашият гостенин? Без съмнение окаян бедняк.

Няколко минути по-късно по време на закуската той шеговито убеждаваше сестра си и госпожа Маглоар, която мърмореше под носа си, че човек няма никаква нужда нито от вилица, нито от лъжица, за да натопи парче хляб в чаша с мляко.

Братът и сестрата се канеха да станат от масата, когато някой почука на вратата.

— Влезте — каза епископът.

Вратата се отвори и се показа необичайна, възбудена група: трима души държаха за яката четвърти човек. Тримата бяха полицаи, а четвъртият — Жан Валжан. Застаналият до вратата жандармерийски подофицер явно водеше групата. Той отдаде чест на епископа.

— Ваше преосвещенство…

Междувременно епископът се спусна към Жан Валжан толкова бързо, колкото му позволяваше напредналата възраст.

— А, ето ви и вас — провикна се той, вперил очи в него — Много ми е приятно да ви видя. Но защо не взехте и свещниците? Нали ви дадох и тях?

Жан Валжан широко отвори очи.

— В такъв случай, ваше преосвещенство, този човек не ни е излъгал. Стори ни се, че бяга. Спряхме го и намерихме среброто у него…

— И той ви каза, че му го е дало едно старо добродушно кюре, при което е прекарал нощта. Станало е недоразумение.

— Значи да го пуснем, така ли?

— Естествено — отговори епископът. Полицаите пуснаха Жан Валжан. Епископът се обърна към полицаите:

— Вие сте свободни, господа…

Полицаите се оттеглиха.

— Друже мой — поде епископът, — преди да си отидете, не забравяйте свещниците си.

Жан Валжан трепереше като лист. Той пое машинално свещниците. Двете жени гледаха епископа, без да се опитат дори с поглед да го спрат.

— А сега — рече той — идете си с мир и не забравяйте, никога не забравяйте, че ми обещахте да използвате тези пари, за да станете почтен човек.

Жан Валжан го гледаше слисан. Не си спомняше да е обещавал каквото й да е.

Епископът добави тържествено:

— Жан Валжан, братко мой, вие не принадлежите вече на злото, а на доброто. Аз откупвам душата ви.