Виктор Юго
Клетниците (128)

ГЛАВА XXVIII
СТАРЕЦЪТ

Нека разкажем какво се бе случило. Анжолрас и приятелите му минаваха по булеварда с житните складове, когато драгуните нападнаха множеството. Анжолрас, Курфейрак и Комбфер тръгнаха с хората, които свиха по улица Басомпиер, викайки:

— На барикадите!

Те срещнаха по пътя си някакъв старец.

Вниманието им бе привлечено от походката на стареца. Той вървеше на зигзаг, сякаш беше пиян. Освен това държеше шапката си в ръка, макар че валеше като из ведро. Курфейрак позна дядо Мабьоф. Той го знаеше, защото не веднъж беше придружавал Мариус до неговия дом. Известни му бяха миролюбивите и плахи привички на стария библиофил, затова се изненада, че го среща сред суматохата, на две крачки от обстрелващите кавалеристи. Двадесет и пет годишният метежник и осемдесетгодишният старец размениха следния диалог:

— Приберете се в дома си, господин Мабьоф.

— Защо?

— Почват размирици.

— Много добре.

— Ще има сеч и пушечна стрелба.

— Отлично. А къде отивате вие?

— Да събаряме правителството.

— Великолепно!

И той тръгна с тях. От този миг старецът не промълви вече нито дума, но стъпките му станаха внезапно твърди. Работници му предложиха ръка, но той отказа. Вървеше почти в първата редица на колоната.

— Какво запалено старче! — шепнеха студентите.

Сред тълпата се понесе слух, че бил бивш конвентист^[1] и цареубиец. Групата пое по улица Верьори. Малкият Гаврош вървеше най-отпред и пееше с все гърло, изпълнявайки ролята на тръбач.

А ето че луната пак изгря,

кога ще идем в близката гора?

Шарло шептеше на Шарлота с ласкав глас.

Ту, ту, ту

за Шату.

Единствен грош, един ботуш си имам аз!

Понеже бяха пили сутринта

роса и дъх от свежите цветя,

люлееха се две врабчета в ранен час.

Си, си, си

за Паси.

Единствен грош, един ботуш си имам аз!

Въстаниците отиваха към Сен-Мери.

Тълпата растеше с всяка измината минута. По едно време снажен, непознат мъж с леко прошарена коса, чието сурово и дръзко изражение направи впечатление на Курфейрак и Анжолрас, се присъедини към тях. Увлечен в пеене, свирене с уста, вдигане врява и блъскане по затворените капаци на магазините, Гаврош не го забеляза.

Тълпата мина точно пред вратата на Курфейрак.

— Добре стана — каза Курфейрак, — защото съм си забравил кесията, а си загубих и шапката.

Той се изкачи тичешком по стълбите. Грабна кесията и шапката си, взе и един празен куфар. Портиерката го спря.

— Господин Курфейрак, един младеж иска да говори с вас.

— Къде е?

— В моята стаичка. Повече от час ви чака.

— По дяволите! — възкликна Курфейрак.

В същото време дребничък млад работник, който приличаше на момиче, с обсипано с лунички лице, скъсана блуза и кадифен панталон, каза с дрезгав глас от прага на портиерската стаичка:

— Извинете, мога ли да видя господин Мариус?

— Няма го.

— Ще се прибере ли тази вечер?

— Нямам представа. Аз например няма да се прибера.

Младежът го погледна втренчено.

— Защо? Къде отивате?

— Какво ти влиза в работата?

— Искате ли да нося сандъка ви?

— Аз отивам на барикадите.

— Позволявате ли да дойда с вас?

— Стига да искаш! Паветата са на всички!

И Курфейрак изтича навън, за да догони приятелите си. Тълпата рядко отива там, където желае. Множеството отмина „Сен-Мери“ и се озова на улица Сен-Дьони.