Виктор Юго
Клетниците (180)

ГЛАВА XXXVI
ПРИВЛИЧАНЕ И ОТБЛЪСКВАНЕ

В началото на лятото 1833 година редките минувачи в квартала Маре забелязваха спретнато облечен в черно старец, който всеки ден в един и същи час излизаше от улица Ом Арме и стигаше до улица Сен-Луи. Там тръгваше бавно, издал напред глава, без да вижда или чува нищо, втренчил неизменно поглед в една и съща точка, която беше сякаш негова пътеводна звезда — ъгъла на улица Фий-дю-Калвер, където живееше дядо Жилнорман.

Той се приближаваше до този ъгъл, очите му се проясняваха, зениците му грейваха, озарени от вътрешна радост, мъжът изглеждаше силно развълнуван, устните му се движеха безшумно, той забавяше още повече крачките си. Сякаш жадуваше да стигне желаната улица и същевременно се боеше от това. Все пак, колкото и да забавяше стъпките си, най-сетне стигаше до ъгъла. Там той спираше, подаваше глава иззад последната къща и поглеждаше улицата. В трагичния му поглед блестеше обаянието на загубения рай. Едра сълза се плъзгаше по бузата му и се спираше до крайчеца на устните му. Старецът усещаше горчилката й. Той постояваше няколко минути като вкаменен. После се връщаше обратно и погледът му постепенно угасваше.

Скоро той престана да отива чак до ъгъла. Спираше посред пътя, на улица Сен-Луи. Един ден не отиде и дотам. Загледа се отдалеч в тази посока, после поклати глава, сякаш си отказваше нещо и се върна бавно назад.

Всеки ден излизаше от дома си, но отиваше все по-наблизо, все повече скъсяваше разходката си. Цялото му лице изразяваше една единствена мисъл: „За какво ли?“ Угаснали очи, пресъхнали сълзи. Съседките мълвяха: „Не е на себе си!“ А децата го сподиряха с присмех.