Виктор Юго
Клетниците (177)

ГЛАВА XXXIII
ДОЛНАТА СТАЯ

На следващия ден привечер Жан Валжан потропа на пътната врата на жилището на Жилнорман. Отвори му прислужникът Баск. Той се оказа в двора точно в уреченото време, като че ли беше получил специално нареждане. Баск отвори вратата на долната стая и каза:

— Ще съобщя на госпожата.

Стаята беше сводеста и влажна. Гледаше към улицата и се осветяваше зле от единствения прозорец с железни пръчки. Стените — олющени, ъглите — замрежени от паяци. В камината гореше огън, а от двете й страни бяха поставени две кресла.

Жан Валжан се чувствуваше отпаднал. От няколко дни той нито спеше, нито ядеше. Отпусна се в едното кресло. Баск влезе повторно, постави една запалена свещ на камината и се оттегли. Навел глава, Жан Валжан изобщо не го забеляза. Изведнъж той се изправи: Козет беше застанала зад него. Не бе я видял да влиза, но беше, почувствувал присъствието й. Тя беше дивно хубава.

— И таз добра! Що за хрумване, татко? Зная, че сте чудак, но никога не бих могла да очаквам такова нещо! Мариус ми каза, че вие сте пожелали да ви приемам тук!

— Точно така.

— Предупреждавам ви, че ще направя сцена. Но най-напред ме целунете.

Жан Валжан не помръдна.

— Започва да става сериозно. Какво съм ви сторила? Обещайте ми, че ще вечеряте с нас.

— Вече вечерях.

— Не е вярно. Качвайте се с мене в салона.

— Невъзможно.

Козет се смути.

— Но защо? И как сте могли да изберете за срещите ни най-грозната стая?

— Нали знаете, госпожо, аз си имам мании.

Козет плесна е ръце.

— Ето ти ново двайсет! Госпожо! Това пък какво означава?

— Нали искахте да бъдете госпожа…

— Но не и за вас, татко!

— Не ми казвайте вече татко. Казвайте ми господин Жан, ако обичате.

— Вие не сте вече мой татко? Аз не съм вече за вас Козет? Какво съм ви сторила? Да не би да се е случило нещо?

— Всичко си е по старому.

— А защо сменяте името си?

Жан Валжан се усмихна жално.

— Тъй като вие станахте госпожа Понмерси, защо пък аз да не бъда господин Жан?

— Нищо не проумявам. Нямате право да бъдете толкова лош.

Жан Валжан не отговори. Тя взе ръцете му, вдигна ги към лицето си и ги притисна в знак на нежна обич.

— Хайде, бъдете добричък. Елате да живеете при нас. Ще подновим нашите разходки. Ще обядвате и вечеряте с нас, ще си бъдете пак мой татко.

— Нямате вече нужда от баща, нали си имате мъж?

— Ах, какъв мечок! Вие сте особняк, но все пак човек дава малко отдих на хората, поне когато се женят. Защо ме наскърбявате? Нима ми се сърдите, че съм щастлива?

Този наивен въпрос на Козет, изпълнен с толкова дълбок смисъл за Жан Валжан, разкъса сърцето му, Той пребледня. Не можа да намери веднага отговор и прошепна, говорейки сякаш на себе си:

— Нейното щастие беше целта на живота ми. Козет, ти си щастлива. Моето време изтече.

— Ах, най-сетне ми проговорихте на „ти“! — извика Козет и буйно се хвърли на шията му.

Зашеметен от вълнение, Жан Валжан я притисна буйно до гърдите си.

— Благодаря, татко.

Той се освободи нежно от прегръдката й и посегна към шапката си.

— Отивам си, госпожо, очакват ви.

Жан Валжан излезе, като остави Козет смаяна от загадъчното му държане.