Виктор Юго
Клетниците (103)

ГЛАВА III
ВИДЕНИЕТО НА ДЯДО МАБЬОФ

Мариус не ходеше вече при никого, само от време на време срещаше господин Мабьоф.

Време е да запознаем по-отблизо читателя с настоятеля от църквата Сен-Сюлпис. В деня, в който той каза на Мариус: „Аз уважавам политическите убеждения“ дядо Мабьоф даде израз на истинското състояние на своя дух. Всъщност политическите му убеждения се свеждаха до любовта му към книгите и растенията. Той не можеше да разбере как хората стигат до въоръжени схватки заради монархия, република и прочие, когато има толкова разнообразни видове мъхове, треви и храсти на този свят, на които биха могли да се любуват, и толкова книги в голям и малък формат, които биха могли да прелистват. Беше ботаник и страстен читател. Обща страст го сближи с полковник Понмерси. Полковникът облагородяваше цветята, а господин Мабьоф — плодовете.

Живееше сам със старата си прислужница. Имаше ценна колекция от редки екземпляри, на която много държеше. Единствената украса на жилището му бяха книгите и хербариите. Видеше ли сабя или пушка, просто се вледеняваше. Цял живот не се беше доближил до оръжие, дори в музея. Прислужницата му беше добродушно създание. Знаеше да чете и господин Мабьоф я беше прекръстил „леля Плутарх“.

Мариус обичаше да ходи при дядо Мабьоф, който му разправяше за живота на баща му във Вернон. За него той беше не героят от Ватерло, а любителят на цветята.

Юлската революция се отрази гибелно на материалното състояние на дядо Мабьоф. Той се издържаше от продажбата на една своя книга, „Флората в околностите на Котре“. Но политическите събития отвлякоха хората от интереса към ботаниката. Юлската революция предизвика криза в търговията с книги. В такива моменти първото нещо, което престава да се търси, е някаква „Флора“.

Господин Мабьоф ограничи разходите си и заживя още по-уединено. Старецът все се надяваше да забогатее, като получи един рядък сорт растение, но всъщност все повече обедняваше.

Една вечер му се яви странно привидение. Тъкмо прелистваше една книга, когато чу нечий глас:

— Дядо Мабьоф, искате ли да полея градината ви?

Отдавна не беше валяло, а нито той, нито леля Плутарх имаха сили да поливат градината. Дядо Мабьоф се огледа: през живия плет се бе провряло високо слабо момиче, което го загледа дръзко. То приличаше повече на видение, отколкото на човешко същество. Преди дядо Мабьоф да отрони и звук, чудното създание откачи веригата на кладенеца, напълни ведрото, изля го в лейката и се затича босо по алеите, раздавайки живот около себе си.

То поля цялата градина. Когато свърши, дядо Мабьоф му каза:

— Бог да ви благослови! Вие сте ангел.

— Не, аз съм дявол, но все ми е едно! — отвърна привидението.

— Колко жалко, че съм толкова беден, че не мога да сторя нищо за вас.

— Напротив, можете. Кажете ми къде живее Мариус.

— Ах, да, барон Понмерси. Той живее… чакайте, вече не живее там… Уви, не зная. Чакайте, спомних си нещо. Много често отива на Чучулигина поляна. Сигурно ще го срещнете, ако отидете там. Отдавна не е идвал при мене.

Когато господин Мабьоф се изправи, в градината нямаше никого. Момичето беше изчезнало. Той наистина се поуплаши. Ако градината му не беше полята, сигурно щеше да го вземе за привидение.