Брандън Сандърсън
Героят на времето (78)

75.

Всеки забит в нечие тяло клин дава възможност на Гибелта да въздейства чрез него. Но това донякъде се влияе и от душевното състояние на този, който бива манипулиран.

В повечето случаи — в зависимост от размера на клина и продължителността на престоя му в тялото — един-единствен клин осигурява на Гибелта минимална власт над човека. Тя може да се появява пред него, да въздейства на мислите му, да го кара да не обръща внимание на някои странни привички — като например желанието да бъде запазена и носена една най-обикновена обеца.

Сейзед внимателно подреди изписаните метални листове. Макар че металът бе добър начин да не позволи на Гибелта да променя написаното, Сейзед го намираше за доста неудобен. Кандра му бяха осигурили място, където да се настани — помещение, изненадващо уютно за една пещера. Изглежда, кандра обичаха чисто човешките удобства — тук имаше одеяла, възглавници, сламеници. Някои предпочитаха да носят дрехи, други не, но последните избягваха да оформят гениталии върху Истинските си тела. Това пораждаше в душата му чисто научни въпроси. Те се възпроизвеждаха чрез превръщане на мъгливи духове в кандра, което означаваше, че гениталиите биха били излишни. Ала въпреки това кандра имаха полово самоопределение — всеки от тях бе съвсем недвусмислено „той“ или „тя“. Как го разбираха? Дали се определяше чрез някакво решение, или знаеха какви ще бъдат още преди прераждането си?

Сейзед съжали, че не разполага с повече време, за да изучава това общество. Досега всичко, което правеше в Родината на кандра, бе да проучва сведенията за Героя на времето и териската религия. Беше струпал цяла купчина метални записки по тези въпроси. Купчина, която му напомняше за документите, събрани в неговата папка.

Както следваше да се очаква, териската религия бе съсредоточена върху познанията и науката. Светоносците — тукашната дума за Пазителите — бяха свети мъже и жени, които трупаха познания и освен това пишеха за своя бог, Тер. Това бе древна дума за „съхранявам“. Централна тема на религията заемаха историите за сблъсъка между Съхранението — или Тер — и Гибелта. Те включваха различни пророчества за Героя на времето, който се смяташе за наследник на Съхранението.

Светоносците проповядваха на народа си въздържаност, вяра и разбирателство между хората. Учеха, че е по-правилно да се строи, вместо да се руши, принцип, който бе залегнал в сърцевината на тяхната вяра. Разбира се, имаше и ритуали, обреди и традиции. Имаше и по-дребни религиозни водачи, които изискваха да бъдат правени пожертвования и да се спазват наложените канони. Всичко това му изглеждаше добре познато. Дори издигането в култ на науката се срещаше в още няколко религии, които бе изучавал.

Мисъл, която го накара да почувства отчаяние. Дали това не бе само поредната ненужна религия?

Какво всъщност бе очаквал? Някаква зашеметяваща доктрина, която ще му докаже, че там горе съществува бог? Чувстваше се като глупак. Отново му се струваше, че е бил измамен. За това ли бе прекосил половин империя, изпълнен с нови надежди и очаквания? Това ли щеше да му помогне да спаси света? Обикновени, познати думи. Интересни идеи, но такива се срещаха в голяма част от документите в папката. Нима очакваха от него да повярва само защото това е било учението на неговия народ?

Тук нямаше обещания, че Тиндуил все още живее. Защо сънародниците му бяха избрали от всички възможни религии точно тази? Отчаян, Сейзед отново се зарови сред металните си записки, сравняваше ги с познанията, които бе прехвърлил в паметта си. С източници, открити от Пазителите — дневници, писма и записки на учени, въз основа на които досега бяха изграждали представите си за териската религия. Преглеждаше ги отново и отново, четеше внимателно всеки ред.

Какво бе накарало неговите сънародници с такова желание да приемат тази религия? Дали бяха само продукт на обществото си, хора, които следват традицията? Четеше биографиите им и се опитваше да си внуши, че са били простовати хорица, неспособни да подлагат на съмнение обкръжаващия ги свят. И наистина, как иначе не биха забелязали толкова, много противоречия и непоследователности?

Седеше със затворени очи, изпълнил ума си с огромно количество информация, из която се ровеше. Минаваше време, а той все не откриваше това, което търсеше. Тези хора не му се струваха глупаци. И тогава му хрумна друга мисъл. Ставаше въпрос за думите, за чувствата, които бяха изпитвали вярващите.

Преди Сейзед се съсредоточаваше главно върху учението. Но този път се зае да изучава хората, които го бяха следвали, да чете всичко, което е написано за тях. И докато повтаряше в ума си думите им, започна да разбира нещо. Религиите, които познаваше досега, можеха да бъдат отделени от хората, които вярваха в тях. Погледнати абстрактно, тези религиозни учения бяха банални. Но когато четеше думите на техните последователи — когато ги четеше внимателно, — той забелязваше важни неща.

Защо бяха вярвали? Защото бяха виждали чудеса. Явления, които друг би приел за случайни, а вярващият — за знак. Неочаквано оздравяване на любим човек, късмет в сделка, случайна среща с отдавна изчезнал приятел. Не догмите или идеалите привличаха тези хора, а обикновената магия на обкръжаващия ги свят.

„Как го каза Дух? — запита се Сейзед, седнал в сумрачната пещера. — Вярата е свързана с доверието. С мисълта, че някой бди над нас. Че някой накрая ще поправи всичко, макар в момента нещата да изглеждат ужасно“.

Оказваше се, че за да вярваш, е достатъчно само да го искаш. Звучеше като главоблъсканица, с каквито Сейзед се бе срещал и преди. Той жадуваше за нещо, което да го накара да повярва. Искаше да повярва заради някакво доказателство, което му е било предоставено.

Ала вярващите, които сякаш живееха в съзнанието му, щяха да кажат, че вече разполага с доказателство. Не беше ли получил отговор в миг на отчаяние? Тъкмо когато бе решил да се откаже — не му ли заговори ТенСуун? Сейзед се бе помолил за някакъв знак и го бе получил.

Дали това бе случайност? Или провидение?

Очевидно той бе този, който трябваше да реши. Върна се към дневниците и писмата, към информацията в металоемите и този път вместо спомените, повика чувствата за тях. Какъв да бъде? Вярващ или скептик? В този момент нито един от тези пътища не му се струваше неразумен.

„Аз искам да вярвам — рече си той. — Затова похабих толкова много време в търсене. Не мога да съм и двете едновременно. Трябва най-сетне да реша“.

Кое да бъде? Поседя известно време потънал в дълбоки размисли и спомени.

„Аз потърсих помощ — помисли си. — И нещо ми отвърна“.

Усмихна се и изведнъж светът му се стори малко по-светло място. „Бриз беше прав — помисли си той, стана и взе да си събира багажа за път. — От мен не става атеист“.

Мисъл, която му се стори лекомислена след случилото се току-що. Докато събираше металните листове и се подготвяше за среща с Първото поколение, си помисли, че покрай вратата му минават кандри, които нямат никаква представа за важността на взетото от него решение.

Но такива неща се случваха често. Някои важни решения се вземаха на бойното поле или в заседателна зала. Но други се приемаха насаме, без да стават достояние на останалите. Което не омаловажаваше точно това решение. Сейзед бе готов да повярва. Не защото му бе доказано нещо по начин, който не би могъл да обори. А защото бе избрал да го стори.

Както, помисли си той, Вин бе избрала да вярва и да се доверява на хората от своята група. Заради онова, на което я бе учил Келсайър. „Ти научи и мен, Оцелели — помисли си Сейзед, докато се отправяше към каменния тунел, за да се срещне с водачите на кандра. — Благодаря ти“.

Докато крачеше по коридора, постепенно се изпълни с вълнение и нетърпение от предстоящата среща. Сега, когато се бе запознал обстойно с тази религия, му се искаше да научи повече за Първия договор.

Доколкото му бе известно, той бе първият човек, ако не се броеше лорд Владетеля, комуто се удаваше възможност да се запознае с Договора. Членовете на Първото поколение се отнасяха към металните листове, на които бе изписан Договорът, с много по-малко почитание от останалите кандра. И това го изненада.

„Разбира се — помисли Сейзед, — в това има известна логика. За членовете на Първото поколение лорд Владетеля е бил близък приятел. Те помнят как са се катерили с него в планината — вярно, той е бил техен водач, но не и бог. Също както членовете на групата на Келсайър не можаха да го възприемат в чисто религиозен план“.

Все още потънал в мисли, Сейзед влезе в Палатата на Завета, чиито широки метални врати бяха отворени. Залата беше пълна.

Членовете на Първото поколение бяха в нишите си, а зад аналоите бяха представителите на Второто поколение и се опитваха да успокояват събралите се.

— … означава това, КанПаар? — тъкмо питаше някой. — Объркани сме. Попитай Първото поколение.

— Вече говорихме за това — рече КанПаар, водачът на Вторите. — Няма повод за безпокойство. Погледнете се, скупчили сте се, роптаете и разпространявате слухове, сякаш сте хора!

Сейзед се обърна към една млада кандра, застанала до вратата на Палатата, и попита:

— Какъв е поводът за тази суматоха?

— Мъглите, Светейши вестоносецо — отвърна кандрата, която, изглежда, бе жена.

— Какво мъглите? — попита Сейзед. — Безпокои ви, че излизат все по-рано привечер и се разсейват все по-късно сутрин?

— Не — отвърна младото момиче. — Безпокои ни, че изчезнаха.

— Какво?! — възкликна Сейзед.

— Малко преди зазоряване един от пазачите излязъл да провери изходите. Казва, че нямало и следа от мъглите — изчезнали още през нощта! И други отидоха да се уверят с очите си. Всички го потвърдиха.

— Обяснението е съвсем просто — продължи КанПаар. — Знаем, че снощи валя, а понякога дъждът разпръсква мъглите за кратко. Утре ще се върнат.

— Но днес не вали — посочи някой. — Не е валяло и когато ТарКаав излязъл на обход. От месеци мъглите се спускат рано сутрин. Къде са се дянали?

— Ба! — КанПаар махна небрежно с ръка. — Първо се тревожехте, когато мъглите започнаха да се задържат до късно, сега пък се тревожите, че ги няма. Ние сме кандра. Ние сме вечни — надживяваме всички и всичко. Не се събираме в роптаещи тълпи. Захващайте се за работа. Няма причина да се суетите.

— Не е тъй — обади се един глас и всички глави се извърнаха нататък.

— Не — повтори Хаддек, водачът на Първото поколение. — Случаят е много важен. КанПаар, ние грешим. Очистете Палатата. Нека остане само Пазителят. И разпространете вестта. Може би е дошъл Денят на Развръзката.

Думите му само внесоха още по-голям смут. Сейзед стоеше като истукан: никога не бе виждал подобна реакция от тези по правило спокойни същества. Те направиха каквото им бе наредено — напуснаха помещението, — но не спираха да шепнат развълнувано и да спорят. Вторите се изнизаха последни, с унизен вид. Сейзед ги изпрати с поглед, докато обмисляше думите на КанПаар.

„Ние сме вечни — ние надживяваме всички и всичко“. Изведнъж започнаха да му се проясняват много неща, свързани с кандра. Колко лесно би било да игнорираш външния свят, ако си безсмъртен. Те бяха преживели безброй неволи и затруднения, бунтове и размирици, и всичко, което се случваше отвън, им се струваше банално.

Банално до такава степен, че бе възможно дори да игнорират пророчествата на собствената си религия, когато, изглежда, бе настъпило време да се сбъднат.

Най-сетне помещението се изпразни и двама яки пазачи отвън захлопнаха вратите. Сейзед подреди записките си върху масичката и зачака търпеливо.

— Кажи ми, Пазителю — заговори Хаддек, след като Първите се настаниха по местата си, — как си обясняваш подобно събитие?

— Изчезването на мъглите? Струва ми се знаменателно, макар че не мога да определя точната причина за него.

— Това е, защото има още неща, които не сме ти обяснили — призна Хаддек и погледна към останалите. Те бяха видимо разтревожени. — Неща, свързани с Първия договор и обещанията на кандра.

Сейзед положи ръка върху металните листове.

— Продължавайте, ако обичате.

— Ще те помоля да не записваш думите ми — предупреди го Хаддек.

— Добре, но ви предупреждавам. Паметта на Пазителя — дори без помощта на металоеми — е много силна.

— Безсилни сме пред последното — призна един от присъстващите. — Нуждаем се от съвета ти, Пазителю. Като чужденец.

— И наш син — прошепна друг.

— Когато ни създаде — продължи Хаддек, — Отецът ни… възложи задача. Нещо различно от Първия договор.

— Вероятно му е хрумнало на момента — добави друг. — Макар че след като го каза, твърдеше, че било много важно.

— Той ни накара да му обещаем — заговори отново Хаддек. — Всеки от нас. Каза ни, че някой ден вероятно ще се наложи да се освободим от Благодатта.

— Да я извадим от телата си — каза друг.

— Да се самоубием — поясни Хаддек.

Възцари се тишина.

— Сигурни ли сте, че това ще ви убие? — попита Сейзед.

— Ще ни превърне отново в мъгливи духове — отвърна Хаддек. — Което е почти същото.

— Отецът каза, че трябва да го направим — обади се друг. — Нямаше „може би“ в думите му. Заръча ни да казваме за това условие на всички кандра.

— Наричаме го Развръзката — съобщи Хаддек. — Всяка кандра научава за него веднага щом се роди. И всеки е длъжен да се закълне, че ще извади от тялото си Благодатта, ако Първото поколение му заповяда. Досега не се е налагало да прибягваме до това.

— Но смятате, че моментът е настъпил? — попита Сейзед и се намръщи. — Не разбирам. И това само защото мъглите се държат малко странно?

— Пазителю, мъглите са тялото на Съхранението — обясни Хаддек. — Това е много знаменателно събитие.

— Цяла сутрин слушаме как децата ни го обсъждат — обади се друг. — И това ни безпокои. Те не знаят какво представляват мъглите, но разбират тяхната важност.

— Рашек ни каза, че ще се досетим — обади се друг. — Така ни рече. Ще дойде ден, в който ще трябва да се освободите от Благодатта си. И ще познаете, когато той настъпи.

Хаддек кимна.

— Да, той каза, че ще познаем. И сега сме… много обезпокоени.

— Как да наредим на собствения си народ да се погуби? — попита някой отзад. — Мисълта за Развръзката открай време не ми дава покой.

— Рашек виждаше бъдещето — каза Хаддек. — Той държеше в себе си силата на Съхранението и я владееше. Той е единственият човек, който го е правил! Дори това момиче, за което говори Пазителят, не е използвало силата. Само Рашек! Нашият Отец.

— Къде тогава са мъглите? — попита някой.

Отново се възцари тишина. Сейзед седеше с молива в ръка, но не смееше да записва. Наведе се напред и попита:

— Мъглите са тялото на Съхранението?

Останалите кимнаха.

— И… то е изчезнало?

Повторно кимване.

— Това не значи ли, че Съхранението се е завърнало?

— Невъзможно — побърза да отвърне Хаддек. — Остана само силата на Съхранението, но тя не може да бъде унищожена. Умът му обаче бе погубен — защото то го пожертва, за да затвори Гибелта.

— Остава Отломъкът — каза някой високо, все едно цитираше заучен текст. — Сянката на съзнанието.

— Да — потвърди Хаддек. — Но това не е Съхранението, а само образ — останки. Сега, когато Гибелта избяга на свобода, вероятно трябва да предположим, че те също са били унищожени.

— Мисля, че има и друго — заговори някой. — Ние можем…

Сейзед вдигна ръце, за да им привлече вниманието.

— Щом Съхранението не се е върнало, възможно ли е някой друг да приеме силата му и да я използва, за да се бие? Не проповядвате ли, че ще се случи нещо такова? Че онуй, що е било разделено, някой ден пак ще стане цяло.

Мълчание.

— Може би — рече неуверено Хаддек.

„Вин! — помисли развълнувано Сейзед. — Значи това е да си Героят на времето! Прав съм да вярвам. Тя може да ни спаси!“

В този момент вратите на Палатата се разтвориха и влязоха неколцина представители на Петото поколение с каменни скелети, следвани от върлинести Втори. Пред пещерата се бе събрала шумна тълпа.

— Хванете ги! — извика КанПаар и посочи Първите.

— Какво означава това? — попита гневно Хаддек.

Членовете на Петото поколение забързаха да изпълнят заповедта.

— Това е преврат — рече Сейзед и бавно се надигна. Четирима Пети го заобиколиха. Държаха чукове.

— Не можете повече да ни водите — заяви КанПаар на Първите. — Ще унищожите всичко, което имаме, ще замърсите страната ни с чужденци, ще замъглите мъдростта на народа ни с глупавите си приказки.

— КанПаар, моментът не е никак удачен — рече Хаддек, докато Петите дърпаха и блъскаха останалите членове на Първото поколение.

— Не бил удачен? — попита разгневено КанПаар. — Вие говорите за Развръзката! Имате ли някаква представа каква паника предизвиква това? Ще разрушите всичко, което сме постигнали.

Въпреки гневния си тон кандрата се усмихваше с прозрачните си устни.

„Той бърза да удари сега — досети се Сейзед, — преди Първото поколение да издаде повече на обикновените кандра — и да накара Вторите да се двоумят. Ще ги натика някъде и ще сложи в нишите свои верни последователи“.

Посегна към пютриема, но един от Петите го бутна встрани със светкавично движение, други двама го уловиха за ръцете. Той се задърпа, но нападателите му бяха нечовешки силни.

— КанПаар! — извика Хаддек. Гласът на Първия бе изненадващо гръмък. — Ти си от Второто поколение — трябва да ни се подчиняваш. Ние сме ви създали!

КанПаар не му обърна внимание и нареди на Петите да завържат всички Първи. Вторите се бяха скупчили около него и изглеждаха разтревожени от случващото се.

— Може би наистина настъпи часът за Развръзката! — извика Хаддек. — Ние трябва… — И млъкна, защото един Пети му запуши устата.

— Тъкмо затова аз поемам властта — рече КанПаар и поклати глава. — Вие сте твърде непоследователни. Не мога да оставя бъдещето на моите сънародници в ръцете на хора, готови да им наредят да се самоубият.

— Страхуваш се от промяната — отбеляза спокойно Сейзед и срещна погледа му.

— Страхувам се от нестабилността — поправи го КанПаар. — Ще се постарая народът на кандра да има сигурен управник.

— Доводи, използвани от много бунтари и превратаджии преди теб — посочи Сейзед. — Разбирам загрижеността ти. Но не бива да го правиш. Дошло е времето да се сбъднат собствените ви пророчества. Сега вече и аз разбрах! Без участието на кандра в предстоящото представление може неволно да предизвикате края на всичко. Оставете ме да завърша изследванията си — ако трябва, заключете ме в това помещение, — но не бива да…

— Запушете му устата! — нареди КанПаар и му обърна гръб.