Брандън Сандърсън
Героят на времето (38)

35.

Хемалургията е сила, за която бих искал да знам колкото се може по-малко. За Гибелта силата трябва да има необичайно висока цена — използването й трябва да е при мамливо и същевременно да сее разруха и хаос в процеса на приложение.

На теория хемалургията е съвсем просто изкуство. Паразитно. Без наличието на други хора, от които да се крадат способности, хемалургията би била безполезна.

— Ще се справиш ли? — попита Дух.

Бриз извърна глава от озарената фасада на кръчмата и повдигна вежди. Дух го бе довел — заедно с неколцина от войниците на Горадел, облечени с цивилни дрехи — при едно от най-големите и известни увеселителни заведения. Отвътре се чуваха гласове.

— Да, всичко е наред — отвърна Бриз и пак огледа кръчмата. — Скаа да излизат на нощен живот? Никога не съм си мислил, че ще го видя. Изглежда, светът наистина върви към края си…

— Отивам в един от бедняшките квартали — рече тихо Дух. — Трябва да проверя някои неща.

— Бедняшки квартал значи — повтори Бриз замислено. — Може би трябва да те придружа. Забелязал съм, че колкото са по-бедни хората, толкова по-лесно си развързват езиците.

Дух повдигна вежди.

— Бриз, не се сърди, но ми се струва, че там ще се набиваш на очи.

— Какво? — ококори се Бриз и кимна към кафявите си работнически дрехи — доста различни от типичния за него сюртук и жилетка. — Нали затова навлякох тези ужасни дрипи?

— Дрехите не са всичко, Бриз. Имаш характерна… осанка. А и не си поръсен с достатъчно пепел.

— Смесвал съм се с плебеите много преди да си се родил, момче — рече Бриз и го посочи с пръст.

— Хубаво де — склони Дух, наведе се към земята и гребна шепа сажди. — Тогава да натъркаме малко мръсотия по лицето и дрехите ти…

Бриз се намръщи, после каза:

— Ще се срещнем в скривалището.

Дух се засмя, изсипа саждите на улицата и изчезна в мъглите.

— Никога не съм го харесвал — прошепна Келсайър.

Дух забързано тръгна към Грапата. От време на време подскачаше и прелиташе по двайсетина крачки. Наметалото се развяваше зад него. Без пютриум със сигурност щеше да си счупи някоя кост, но ето че сега се движеше със същата сръчност, за която някога бе завиждал на Вин и Келсайър. Докато гореше пютриум, никога не усещаше умора — дори и съвсем лека. Даже обикновени действия, като разхождане по улицата, го караха да се чувства изпълнен с грация и сила.

Стигна Грапата и навлезе в тесните проходи между къщите. Движеше се уверено към мястото, където беше сигурен, че ще открие жертвата си. Дюрн бе един от главатарите на подземния свят в Ортьо. Донякъде информатор, в повечето случаи просяшки крал, неуспелият музикант бе станал нещо като непровъзгласен губернатор на Грапата. Мъже като него винаги се появяват там, където хората се нуждаят от известни услуги и могат да платят за тях.

Дух помнеше много добре онази първа вечер, когато се пробуди от двуседмичната треска; вечерта, в която отиде в кръчмата и чу хората да говорят за него. През следващите няколко дни навести и други кръчми и неведнъж чу да го обсъждат. Пристигането на Сейзед и Бриз му бе попречило да потърси сметка от Дюрн — който бе очевидният източник на слуховете. Време беше да поправи този пропуск.

Ускори крачка, прескочи купчина изгнили дъски, заобиколи малък хълм пепел и приближи дупката, която Дюрн наричаше свой дом. Намираше се в стената на канала, изкопана навътре като пещера. Макар че дървеното черчеве на външната врата изглеждаше паянтово и изгнило като всичко останало в Грапата, Дух знаеше, че отвътре е подсилено с дебела дъбова греда.

На пост отвън седяха двама яки мъжаги. Те втренчиха погледи в Дух, докато доближаваше вратата с развято от бързината наметало. Беше същото, с което бе облечен, когато го хвърлиха в огъня, и по него все още имаше черни обгорели дупки.

— В момента шефът не приема, хлапе — изръмжа единият пазач, без да се надига от мястото си. — Ела по-късно.

Дух изрита вратата. Резето отвътре се строши, вратата се изкърти от пантите и рухна на земята.

Дух чак се изненада. Все още нямаше достатъчен опит в използването на пютриума. Но ако той бе слисан, пазачите бяха направо сащисани. Седяха, втренчили невярващо очи в избитата врата.

— Може би трябва да ги убиеш — прошепна Келсайър.

„Не — възрази Дух. — Но ще трябва да се движа много бързо“. Хлътна в тъмния отвор — нямаше нужда от факла или фенер, за да вижда. Докато приближаваше вратата в дъното на прохода, извади от джоба си очилата и превръзката и си ги сложи. Отзад долетяха виковете на пазачите.

Този път Дух натисна по-внимателно и вратата отскочи, без да се строши. Той влезе в осветената стая, където четирима мъже играеха карти. Дюрн очевидно печелеше.

Дух спря насред помещението и огледа присъстващите.

— Вие тримата. Вън. С Дюрн трябва да си поговорим.

На лицето на Дюрн се четеше искрена изненада. Пазачите най-сетне дотичаха и Дух се извъртя, приклекна и извади бастунчето си.

— Всичко е наред — успокои ги Дюрн и се изправи. — Оставете ни сами.

Пазачите се поколебаха, очевидно ядосани, че Дух ги бе преодолял с такава лекота, но после си тръгнаха заедно с партньорите по игра на Дюрн. Вратата се затвори.

— Много впечатляващо нахлуване — отбеляза Дюрн и седна.

— Чувам, че разправяш разни неща за мен, Дюрн — почна Дух. — Хората споменават името ми в кръчмите и го свързват с твоето. Разпространяваш слухове за смъртта ми, казваш, че съм бил приближен на Оцелелия. Откъде знаеш кой съм и защо използваш името ми?

— О, я стига — озъби се Дюрн. — Да не мислиш, че можеш да запазиш анонимност тук? Ти си приятел на Оцелелия, прекарал си половината от живота си в двореца на императора.

— Лутадел е много далече оттук.

— Не чак толкова, за да не достигат новини — възрази Дюрн. — В града пристига Калаено око, слухти и харчи безогледно. Не беше много трудно да се сетим кой си. А и очите ти…

— Какво очите ми?

Грозноватият мъж повдигна рамене.

— Всички знаят какви странни неща се случват с другарите на Оцелелия.

Дух не знаеше как да изтълкува тези думи. Пристъпи напред, взе една карта от масата и плъзна пръст по повърхността й. Подсилените му сетива му помогнаха да усети мъничките издатини на гърба.

— Белязани карти, а?

— Разбира се — отвърна Дюрн. — Проверявах дали хората ми са способни да надушват, когато ги мамят.

Дух хвърли картата на масата.

— Все още не си ми казал защо пускаш слухове за мен.

— Не се обиждай, хлапе — рече Дюрн. — Но, хъм… ти трябваше да си мъртъв.

— Ако вярваш в това, защо въобще разговаряш с мен?

— А ти как мислиш? Хората обичат Оцелелия — и всичко свързано с него. Тъкмо по тази причина Куелион използва името му толкова често. Но ако успея да докажа, че Куелион е убил един от приближените на Келсайър… в града има много хора, на които това няма да се понрави.

— Сиреч просто се опитваш да ми помогнеш — рече хладно Дух. — От безкрайна добрина и нищо повече.

— Ти не си единственият, който смята, че Куелион убива този град. Ако наистина си бил приближен на Оцелелия, би трябвало да знаеш, че понякога хората се борят.

— Дюрн, някак си ми е трудно да си те представя в ролята на алтруист.

— И аз теб.

— Ние не знаехме с какво се захващаме — рече Дух. — Келсайър ни обещаваше богатства. А ти какво ще спечелиш от това?

— Гражданина не е човек, с когото да правиш бизнес — изсумтя Дюрн. — Отлежалото червено вино на Венчърови да се продава за жълти клипсове! Контрабандата замря, защото хората се боят да купуват стоките ни. При лорд Владетеля нещата никога не са били толкова зле. — Той се наведе над масата. — Ако твоите приятелчета, дето се настаниха в старата сграда на Министерството, смятат, че могат да се справят с този безумец, кажи им, че имат подкрепата ми. В града няма кой знае какво нелегално движение, но Куелион ще се изненада какво можем да постигнем при добра организация.

Дух се замисли.

— Има един мъж, който подслушва разговорите в кръчмата на улица Западен поток. Прати някой да се свърже с него. Той е Усмирител — най-добрият, когото си срещал, — но със сигурност си личи сред тълпата. Направи му това предложение.

Дюрн кимна. Дух се обърна да си върви, после го погледна през рамо.

— И не споменавай пред него името ми, нито какво се е случило с мен.

Излезе, мина покрай чакащите отвън пазачи и изгонени картоиграчи и веднага щом се озова на озарената от звездната светлина улица, побърза да свали превръзката.

Докато крачеше по тесните улички на Грапата, отново се върна към току-що проведения разговор. Всъщност Дюрн не бе разкрил нищо чак толкова важно за него. Но въпреки това Дух имаше усещането, че наоколо се случват странни неща — неща които не бе планирал и не можеше да разгадае. Беше свикнал с гласа на Келсайър и с употребата на пютриум, но все още не бе сигурен, че ще оцелее в положението, в което се намираше.

— Ако не се справиш скоро с Куелион — рече Келсайър, — той ще открие приятелите ти. Вече подготвя убийци.

— Няма да ги прати — побърза да възрази Дух. — Особено ако е чул слуховете, които Дюрн пуска за мен. Всички знаят, че Сейзед и Бриз бяха от нашата група. Куелион не би ги премахнал, освен ако не се окажат пряка заплаха за поста му.

— Куелион е неуравновесен човек — възрази Келсайър. — Не чакай твърде дълго. Не ти трябва да разбираш от личен опит на какво е способен.

Дух потъна в мълчание. Изведнъж чу стъпки, приближаваха се бързо. Обърна се рязко, бръкна под наметалото си и посегна към оръжието.

— Не си в опасност — тихо каза Келсайър.

Дух се отпусна, загледан в тъмния силует, който се приближаваше. Оказа се, че е един от картоиграчите при Дюрн. Пуфтеше и лицето му бе зачервено от бързане и възбуда.

— Милорд! — рече той.

— Не съм лорд — отвърна Дух. — Какво е станало? Да не би Дюрн да е в опасност?

— Не, господарю — отвърна мъжът. — Аз само… аз…

Дух повдигна въпросително вежди.

— Имам нужда от помощ — изпухтя задъхано мъжът. — Докато разберем кой сте, вече си бяхте тръгнали. Аз само…

— Помощ за какво? — прекъсна го раздразнено Дух.

— За сестра ми, господарю — рече мъжът. — Гражданина я прибра. Нашият баща беше… благородник. Дюрн ме скри, но Майли беше предадена от жената, при която живееше. Господарю, тя е само на седем. Той ще я изгори след няколко дни!

Дух се намръщи. „Какво всъщност очаква от мен?“ Отвори уста да зададе въпроса, но спря. Спомни си, че не е предишният безпомощен Дух. Че може да направи нещо.

Какво би направил Келсайър?

— Можеш ли да ми намериш десет мъже? — попита Дух. — Твои приятели, готови за нощна работа?

— Разбира се. Искам да кажа — почти сигурно. Това има ли нещо общо с Майли?

— Не — отвърна Дух. — Но има общо с дълга ти за спасяването на Майли. Намери ми тези хора и ще видя какво мога да направя за спасяването на сестра ти.

Мъжът кимна ентусиазирано.

— Действай веднага — подкани го Дух. — Започваме тази вечер.