Брандън Сандърсън
Героят на времето (56)

53.

Спогодбата между Съхранението и Гибелта е работа между богове и е трудно да бъде обяснена с човешки понятия. Наистина, в началото между тях царяла подозрителност. От една страна, всеки от тях си давал сметка, че могат да сътворяват само като работят заедно. От друга, и двамата знаели, че няма да постигнат пълно задоволство от това, което създавали. Съхранението не можело да запазва нещата в идеалния им, непроменен вид, нито Гибелта да ги разрушава напълно.

Гибелта, разбира се, с течение на времето си осигурила способността да унищожи света и да получи удовлетворението, за което жадувала. Макар че в началото това не било част от сключената сделка.

Дух я откри на брега на водохранилището — седеше загледана в дълбоките, съвършено неподвижни черни води. Наблизо Сейзед и група войници работеха над проекта за напълването на градските канали с вода.

Дух я доближи безшумно, стиснал в ръка чаша топъл чай. Имаше чувството, че му изгаря кожата, което означаваше, че е с подходяща температура за обикновените хора. Беше оставил своята чаша да изстине поне до стайна температура.

Не носеше превръзката за очи. Беше установил, че благодарение на пютриума може да издържа на блясъка на фенерите.

Тя не се обърна, когато той се приближи, и Дух се покашля. Белдре трепна и го погледна. Изглеждаше все така невинна и наивна. Дори Алриане, която обичаше да кокетничи, притежаваше скрита сила и очевидно можеше да се справя с трудностите. Но Белдре…

„Тя е обикновено момиче — помисли Дух. — Такива трябва да са всички, ако не съществуваха на този свят инквизитори, армии и убийци“. И за това й завиждаше. Странно чувство след толкова много години, прекарани в мечти да бъде някой важен.

Тя отново се загледа в черните води. Дух седна до нея.

— Вземи. — И й подаде чашата. — Тук е студено, особено край водата.

Тя се поколеба, после взе чашата и прошепна:

— Благодаря.

Дух я бе оставил да се движи свободно из подземието — нямаше нищо, което да саботира, а и войниците я държаха под око. И без това не можеше да се измъкне навън: Дух държеше двайсет войници на изхода, а и бе наредил да махнат стълбата.

— Трудно е да повярва човек, че това място е под града, нали? — попита Дух, за да подхване някакъв разговор. Странно, но му беше по-лесно, когато я заговори в градината, въпреки опасностите.

— Да. Брат ми би се радвал да го открие. Той се безпокои, че храната свършва. Все по-малко риба се лови в северните езера. А посевите… чух, че не искат да покълват.

— Заради мъглите — обясни Дух. — Не пропускат достатъчно слънчева светлина.

Белдре кимна и погледна чашата. Още не беше отпила.

— Белдре — каза Дух. — Съжалявам. Наистина смятах да те отвлека от градината, но се отказах. Но сега, когато сама дойде тук…

— Възможност, която не искаше да изпуснеш, нали? — рече тя огорчено. — Разбирам те. Вината е само моя. Брат ми все казва, че съм прекалено доверчива.

— Има моменти, в които това е предимство.

Белдре подсмръкна.

— Не мисля така. През целия си живот винаги се доверявам на другите и накрая все ме нараняват. И сега е същото.

„Келсайър, подскажи ми какво да говоря!“ — помисли Дух. Но богът му мълчеше. Оцелелия не разполагаше с богат набор от съвети, когато не ставаше дума за завладяването на града.

Всичко изглеждаше толкова просто, когато Дух нареди да я задържат. А ето, че сега седеше до нея и усещаше празнота в душата си.

— Аз вярвах в него, колкото и да ти е чудно — рече Белдре.

— В брат ти?

— Не — отвърна тя и поклати глава. — В лорд Владетеля. Бях добропорядъчна малка аристократка. Винаги осведомявах принудителите за всичко необходимо и ги виках за свидетели и по най-дребни поводи. Плащах им да ми дават уроци по история. Смятах, че всичко е както трябва. Един чист и подреден свят. А после те се опитаха да ме убият. Оказа се, че съм наполовина скаа. Баща ми ужасно много искал дете, а майка ми не можела да му роди. И една от прислужниците му родила две — при това с одобрението на майка ми. — Тя поклати глава. — Защо го е направил? Защо не си е избрал друга жена от своето потекло? Не. Трябвало да е прислужница. Сигурно я е харесвал… — Тя сведе поглед.

— При мен пък е бил дядо ми — рече Дух. — Не го познавах. Израснах на улицата.

— Понякога ми се иска и аз да бях живяла там — въздъхна Белдре. — Тогава може би всичко това щеше да има някакъв смисъл. Какво правиш, когато хората, на които си вярвала от дете, от които си вземала пример, дойдат да те отведат за екзекуция? Щях да съм мъртва. Дори ме поведоха с тях. Но после…

— После какво? — попита Дух.

— Вие ме спасихте — прошепна тя. — Оцелелия и хората му. Вие свалихте лорд Владетеля, настъпи хаос и всички забравиха за хората като мен. Принудителите бяха твърде заети да се докарват пред Страф.

— А след това брат ти взе властта.

— Да. Мислех, че ще е добър водач. Той наистина има добро сърце! Иска да създаде един сигурен и стабилен свят. Мир за всички. Но понякога нещата, които прави с хората… нещата, които иска от тях…

— Съжалявам — рече Дух.

Тя поклати глава.

— После се появи ти. И спаси онова дете пред очите ни. Дойде в градината и дори не ме заплаши. Помислих си: може би той наистина е такъв, какъвто разправят. Може би ще ни помогне. И каквато съм идиотка, дойдох тук.

— Белдре, ще ми се нещата наистина да бяха толкова прости — отвърна Дух. — И да мога да те пусна. Но това е за всеобщото добро.

— И Куелион все казва същото.

Дух се поколеба.

— Вие двамата си приличате — продължи тя. — И двамата сте силни. Властни.

Дух се засмя.

— Ти май наистина не ме познаваш добре.

Тя се изчерви.

— Ти си Оцелелия от Пламъците. Не си мисли, че не съм чула слуховете — брат ми не може да ми попречи да участвам във всички съвещания.

— Слуховете — рече Дух — невинаги отговарят на истината.

— Ти си бил в групата на Оцелелия.

Дух сви рамене.

— Така е. Но ме взеха случайно.

Тя се намръщи и го погледна.

— Келсайър си подбираше хората — обясни Дух. — Хам, Бриз, Сейзед — дори Вин. Взе и чичо ми. И така извадих късмет. Аз… никога не съм бил истински член на групата, Белдре. Бях нещо като помощник. Пращаха ме да шпионирам — такива неща. Присъствах на съвещанията им, но се чувствах като момче за всичко. През онази първа година сигурно съм пълнил чашата на Бриз хиляди пъти!

— Казваш го, като че ли си им бил слуга!

— Нещо подобно. — Дух се усмихна. — Не умеех да говоря правилно — израсъл съм на улицата и плямпах на жаргон. Все още понякога ми казват, че имам акцент. Затова гледах да мълча, че ме беше срам. Хората на Келсайър бяха мили с мен, но знаех, че просто ме търпят.

— А сега ти ги командваш.

Дух се засмя.

— Не аз, а Сейзед. Бриз също е по-старши от мен, но ме оставя да давам заповеди, защото е мързелив. Обича да кара хората да вършат разни работи, без да го осъзнават. Струва ми се, че половината от нещата, които казвам, са идеи, които по някакъв начин е тикнал в главата ми.

Белдре поклати глава.

— Значи терисецът командва? Но той все поглежда към теб!

— Оставя ме да върша онова, което не иска да върши — обясни Дух. — Сейзед е велик човек — един от най-добрите хора, които съм познавал. Но той е книжник. Бива го повече да изучава и да планира, отколкото да командва. Затова оставя командването на мен. Върша работата, която другите не желаят, или не могат.

Белдре отпи от чая и възкликна:

— Ах! Чудесен е!

— Сорт, разработен от самия лорд Владетел, доколкото ни е известно — каза Дух. — Открихме го долу, заедно с всичко останало.

— Затова ли всъщност дойдохте? — попита тя и кимна към подземието. — Чудех се за какво може да му е притрябвал на императора Ортьо. Не сме кой знае каква сила, откакто Венчър се преместиха в Лутадел.

— И това има значение, но Елънд се безпокоеше от бунта тук. Опасно е да имаш противник, който избива благородниците и контролира големи градове толкова близо до Лутадел. Но не мога да ти кажа повече. Понякога ми се струва, че съм същият страничен наблюдател, който бях преди. Вин и Елънд — те са хората, които знаят какво става. За тях аз съм момчето, което може да пропилее няколко месеца в Ортьо, докато те вършат важната работа на юг.

— Грешат, ако се отнасят така към теб.

— Не, прави са — възрази Дух. — Дори ми е приятно да съм тук. Имам чувството, че най-сетне се занимавам с нещо истинско.

Тя кимна, остави чашата и сложи ръце на коленете си.

— Що за хора са те? Чувала съм всякакви истории. Казват, че император Венчър винаги носел бели дрехи и че саждите не смеели да се сипят върху него! Можел да покорява цели армии с поглед. А жена му, Наследницата на Оцелелия. Мъглородната…

Дух се усмихна.

— Елънд е разсеян книжник — дори повече от Сейзед. Заравя се в книгите и забравя за срещи, които сам е назначил. Облича се добре само благодарение на една териска. Тя го накара да си ушие нови униформи. Войната го промени донякъде, но дълбоко в себе си той все още е мечтателят, озовал се в един свят на насилие. Но Вин… тя е съвсем различна. Никога не съм знаел какво да си мисля за нея. Понякога изглежда беззащитна като дете. А после убива някой инквизитор. Може едновременно да те очарова и изплаши. Веднъж дори се опитах да я ухажвам.

— Наистина?!

— Да. Дадох й кърпата си. Бях чувал, че така правят благородниците.

— Само ако си романтичен — каза Белдре и се усмихна замечтано.

— Както и да е, направих го. Но не мисля, че тя разбра намека ми. А после, като си даде сметка, просто ме отряза. Не зная какво съм си мислел тогава. Аз съм само Дух. Тихият, незабележим, разсеян Дух.

Затвори очи. „Какви ги говоря? Жените не обичат мъжете да разправят колко са незначителни. Не биваше да я заговарям. Трябваше да продължа да давам заповеди. Да се правя на човека, който командва тук“.

Но вече не можеше да върне думите си назад. Тя знаеше истината за него. Той въздъхна и отвори очи.

— Не мисля, че си незабележим — каза Белдре. — Разбира се, щях да имам по-високо мнение за теб, ако ме пуснеше да си вървя.

Дух се усмихна.

— И това ще стане. Обещавам.

— Смяташ ли да ме използваш срещу Куелион? — попита Белдре. — И да заплашиш, че ще ме убиеш, ако не се откаже?

— Заплахите са празна работа, ако знаеш, че никога няма да ги изпълниш. Белдре, повярвай ми, няма да ти направим нищо лошо. Нещо повече, склонен съм да вярвам, че тук ще си в по-голяма безопасност, отколкото в двореца на брат ти.

— Дух, моля те, не го убивай — рече Белдре. — Може би… ще успееш да му помогнеш по някакъв начин — да го накараш да разбере, че е твърде краен.

Дух кимна.

— Аз… ще се опитам.

— Обещаваш ли?

— Обещавам да се опитам да го спася. Ако мога.

— И града.

— И града — повтори Дух. — Довери ми се. Правили сме го и преди — предаването на властта минаваше съвсем гладко.

Белдре кимна. Изглежда, наистина му вярваше. „Как може да вярва на хората след всичко, което е преживяла?“ Ако беше Вин, щеше да го промуши в гърба при първа възможност и сигурно това би бил най-правилният подход. А това момиче продължаваше да вярва. Все едно се бе натъкнал на красиво растение насред поле, покрито с пепел.

— Когато всичко това приключи, можеш ли да ме представиш на императора и императрицата? — попита Белдре. — Струва ми се, че са много интересни хора.

— Не бих могъл да се възпротивя на подобна оценка — засмя се Дух. — Елънд и Вин… те наистина са интересни. Интересни хора, понесли тежко бреме. Понякога ми се иска да съм достатъчно силен, за да мога да върша важни дела като тях. Разбира се, че ще те представя.

Белдре сложи ръка на рамото му и той я погледна изненадано.

— Силата е опасно нещо, Дух — каза тя тихо. — Не ми харесва какво направи с брат ми. Не си я пожелавай прекалено много.

И дръпна ръката си.

Дух я погледна, кимна и се изправи.

— Ако ти потрябва нещо, кажи на Сейзед. Той ще се погрижи за теб.

— Ти къде отиваш?

— Да ме видят — отвърна той и се засмя.

 

 

— Искам изключителни търговски права за всички канали — заяви Дюрн. — И титла от императора.

— Ти? — изненада се Дух. — Титла? Да не смяташ, че с едно „лорд“ пред името няма да си такъв грозник?

Дюрн го погледна сърдито.

Дух се засмя.

— Имаш ги и двете. Вече говорих със Сейзед и Бриз — ако настояваш, ще ти напишат и договор.

Дюрн кимна доволно.

— Настоявам. Благородниците държат на подобни неща.

Седяха в една от неговите задни стаички — не в дома му, а в къщата, прилепена до странноприемницата. На стената бяха окачени стари барабани.

Дух почти не се затрудни да се промъкне покрай войниците на Куелион, които охраняваха входа на сградата на Министерството. Беше се научил да се придвижва незабележимо много преди да овладее умението да гори калай, а по-късно и пютриум. Отряд войници не бяха пречка за него. Не можеше да остане затворен в подземията като другите. Имаше твърде много работа.

— Постарай се да заприщите Грапата — нареди Дух. — Ще напълним каналите вечер, когато пазарищата са празни. Никой не живее долу освен такива като теб. Ако искате да запазите това място, ще трябва да си построите солидна преграда.

— Вече се погрижихме за това — отвърна Дюрн. — Още когато се заселвахме в Грапата, демонтирахме шлюзовите прегради, но аз зная къде са. Ще паснат точно на мястото, откъдето може да нахлуе водата, и ще я задържат — стига да ги поставим правилно.

— Направете го, и то бързо. Не искам половината просяци в тоя град да ми тежат на съвестта. Ще те предупредя в деня преди да започнем. Разчистете пазарите от стока и гледайте никой да не идва в бордеите. Това, плюс усилията ви да поддържате репутацията ми, ще е достатъчно да си осигуриш мечтаната титла.

Дюрн кимна и се изправи.

— Да вървим да се погрижа за репутацията ти тогава.

Минаха по един тесен коридор и влязоха в кръчмата. Както винаги Дух бе с обгореното наметало — то се беше превърнало в нещо като негов символ. Нямаше мъглопелерина, но с наметалото се чувстваше дори по-добре.

Когато влезе, всички станаха. Той се усмихна и махна на помощниците на Дюрн да донесат мехове с вино — беше ги взел от подземието.

— Тази вечер — заяви високо — няма да се налага да плащате за крадения от Куелион алкохол. Това е неговият начин да ви държи доволни и щастливи.

Не им каза повече. Не беше Келсайър, за да впечатлява хората с дълги речи. Вместо това — и по съвет на Бриз — предпочиташе да е мълчалив. Минаваше от маса на маса, стараеше се да се държи любезно, но говореше малко. Разпитваше хората за проблемите им, изслушваше истории за беди и трудности и пиеше в памет на хората, погубени от Куелион. И благодарение на пютриума никога не се напиваше. Вече се бе прочул и с това — хората го намираха за загадъчно, както и всичко останало, свързано с него.

След тази кръчма посети друга, сетне трета. Дюрн се стараеше да го води само на безопасни места. Някои бяха в Грапата, други по-надалече. И през цялото това време Дух усещаше нещо удивително — че самоувереността му нараства. Той наистина донякъде приличаше на Келсайър. Вин бе единствената, обучавана от него, но Дух бе този, който вървеше по стъпките му — окуражаваше хората, помагаше им да се вдигнат на бунт и да защитят правата си.

С напредването на нощта всичко взе да се слива в съзнанието му. Дух бълваше проклятия срещу Куелион, говореше за убийствата и за аломантите, които си набавяше Гражданина. Не разпространяваше слухове, че самият Куелион е аломант — бе оставил това на Бриз, който щеше да го направи по-незабележимо. А и по такъв начин не изглеждаше, че жадува да свали Куелион от власт.

 

 

— За Оцелелия!

Дух вдигна глава, стиснал чашата си, и се усмихна на насядалите около масата.

— За Оцелелия! — повтори друг и посочи Дух. — Оцелелия от Пламъците!

— И за смъртта на Гражданина! — провъзгласи Дюрн и вдигна своята чаша — макар че рядко отпиваше от нея. — Долу този тип, който обеща да ни води, а сетне прибра всичко за себе си!

Дух се засмя и отпи. Не си бе давал сметка колко изтощително може да е да сядаш да пиеш с най-различни хора. Разпаленият пютриум прогонваше умората от тялото му, но не можеше да премахне умственото изтощение. И една друга мисъл.

„Какво ли ще си помисли Белдре, ако види това? — помисли си. — Хора, които ми се възхищават. Ще е впечатлена, нали? И ще забрави какви ги дрънках одеве“.

Защо ли това не му излизаше от ума? Глупаво беше — та тя бе негова пленница. Беше предал доверието й. Вероятно му правеше мили очички само за да го накара да я пусне. Но той непрестанно се връщаше към разговора им и си го повтаряше наум. Въпреки глупостите, които й бе наговорил, тя бе сложила ръка на рамото му. Това означаваше нещо, нали?

— Добре ли си? — попита го Дюрн. — Това ти е десетата чаша за тази вечер.

— Нищо ми няма — отвърна Дух.

— Изглеждаше малко унесен.

— Имам си и други проблеми.

Дюрн се намръщи, но не каза нищо.

Някои неща от разговора с Белдре не му даваха мира дори повече от глупавите му изказвания. Тя, изглежда, наистина се плашеше от постъпките на брат си. Когато Дух вземеше властта, дали Белдре нямаше да гледа на него както сега на Куелион? Дали щеше да сметне, че постъпва правилно, или не? Вече бе казала, че двамата си приличат.

„Силата е опасно нещо…“

Той вдигна глава и огледа възбудените лица на хората, които го поздравяваха също както в другите барове. Келсайър бе успял да удържи на подобни хвалебствия. Ако Дух искаше да е като него, трябваше също да се справи, нали?

Лошо ли е да те харесват? Да искат да те следват? Най-сетне можеше да скъса със стария Дух. Да престане да е незначително и пренебрегвано от всички момче. Да забрави детето и да стане мъж. Той вече не беше момче. Носеше кърпа върху очите си и това само подсилваше загадъчната му слава на човек, който не се нуждае от светлина, за да вижда. Някои дори твърдяха, че Дух може да погледне навсякъде, където гори огън.

— Те те обичат — прошепна Келсайър. — Ти го заслужаваш.

Дух се усмихна. Ето го потвърждението, от което се нуждаеше. Той се изправи и вдигна ръце към присъстващите. Те отвърнаха с нови възторжени викове.

Отдавна жадуваше за нещо подобно. И очевидно дългото чакане си заслужаваше.