Брандън Сандърсън
Героят на времето (27)

24.

Сега вече вярвам, че разказите, легендите и пророчествата на Келсайър за Единайсетия метал са измислени от Гибелта. Келсайър търсеше начин да убие лорд Владетеля, а Гибелта — както винаги коварна — му го е осигурила.

Тайната наистина е била жизненоважна. Единадесетият метал осигурява ключа, необходим за победата над лорд Владетеля. Но дори това е било манипулирано. Лорд Владетеля е знаел какви са целите на Гибелта и никога не би я освободил от Кладенеца на Възнесението. Ето защо Гибелта се е нуждаела от пионки — и за да се сдобие с тях, е трябвало да премахне лорд Владетеля. Дори най-великата ни победа се оказа дело на Гибелта.

Изминаха дни, а думите на МеЛаан продължаваха да отекват в съзнанието на ТенСуун.

„Дойде тук, донесе ужасни новини и ще ни оставиш сами да решаваме проблемите?“

Всичко изглеждаше толкова просто през годината, в която го държаха затворен. Щеше да каже каквото имаше да казва и после да приеме наказанието, което си е заслужил.

Но сега, колкото и да бе странно, вечният затвор му се струваше твърде лесен изход. С какво щеше да е по-добър от Първото поколение, ако позволеше да го отстранят по такъв начин? Ако обърнеше гръб на назрелите проблеми, ако престанеше да се интересува от това, което става във външния свят?

„Глупак — мислеше си той. — Ще бъдеш затворен завинаги — или поне докато кандра не бъдат унищожени и не умреш от глад. Това не е лесен изход! Но като приемаш наказанието си, ти постъпваш по единствения почтен начин“.

Само дето с това оставяше МеЛаан и другите да бъдат унищожени, тъй като водачите им отказваха да вземат каквито и да било мерки. Нещо повече, щеше да остави Вин без информацията, от която тя се нуждаеше. Дори дълбоко в недрата на Родината долавяше от време на време мощни трусове. Земетресенията бяха все още далечни и останалите просто не им обръщаха внимание. Но ТенСуун не можеше да остане безразличен.

Краят сигурно наближаваше. Ако наистина беше така, Вин трябваше да узнае истината за кандра. За техния произход, за вярванията им. Може би дори щеше да успее да се възползва от Завета. Но колкото повече разкриеше пред Вин, толкова по-голямо щеше да е предателството към собствения му народ. Ако знаеха за тревогите му, хората вероятно биха сметнали за нелепо да се колебае точно сега. Но пък до този момент греховете му бяха по-скоро резултат от импулсивни действия — едва по-късно си бе дал сметка какво е направил. Друго щеше да е, ако си пробие път към свободата със сила. Ако го направи преднамерено, по собствена воля.

Затвори очи. Усещаше хладината, която полъхваше от стените. Все още се намираше в голямата пещера, празна в часовете за отдих. Какъв смисъл? Дори с Благодатта на Съзнанието — която му позволяваше да се съсредоточи въпреки неудобството на клетката — пак не можеше да измисли начин да се измъкне от своя затвор и да надвие стражите от Пето поколение, които притежаваха Благодатта на Силата. Беше в капан.

И в известен смисъл това му действаше успокояващо. Бягството не беше възможност, на която би се спрял — кандра просто не постъпваха така. ТенСуун беше нарушил Договора и заслужаваше наказание. Беше въпрос на чест да приемеш последствията от постъпките си.

Нали?

ТенСуун се намести. За разлика от кожата на хората, неговата не се жулеше или търкаше от постоянен натиск или триене, тъй като той можеше да преустройва тялото си и да премахва раните. Виж, нищо не можеше да се направи за терзаещите го чувства, които се пораждаха от принудата да пребивава безкрайно дълго в толкова тясно пространство.

Долови някакво движение и с изненада установи, че към него се приближават ВарСел и още няколко едри Пети — телата им от кварцови камъни поразяваха с размерите и разцветката си.

„Нима вече е време?“ — помисли си ТенСуун. С Благодатта на Съзнанието можеше да извиква в спомените си всеки ден, прекаран зад решетките. В никакъв случай не бе изтекъл отреденият срок. Намръщи се, като видя, че един от Петите носи голяма торба. За момент го завладя паника — представи си как го отнасят някъде в тази торба.

Но пък тя вече беше пълна.

Да смее ли да се надява? Бяха минали дни от разговора му с МеЛаан и макар че тя бе идвала няколко пъти да го поглежда, не бяха разменили нито думичка повече. Почти бе забравил за онова, което й бе казал, думи, произнесени с надеждата да бъдат чути от някои от ласкателите на Второ то поколение.

ВарСел отвори клетката и хвърли торбата вътре. Тя изтрака с познат звук. Кости.

— Ще носиш тези на процеса — заяви ВарСел, приведе се и доближи сияещото си лице до лицето на ТенСуун. — Разпореждания на Второто поколение.

— Какво не им е наред на костите, които нося сега? — попита предпазливо ТенСуун, докато отваряше торбата. Не знаеше дали да се чувства засрамен, или развълнуван.

— Смятат да ти строшат костите — като част от наказанието — заяви с усмивка ВарСел. — Нещо като публична екзекуция — при която обаче осъденият оцелява. Пошла история, знам, но е необходим назидателен пример… нека младите се учат.

Стомахът на ТенСуун се сви. Вярно, че кандра можеха да преустройват телата си, но усещаха болка също толкова мъчително и остро, колкото хората. Щяха да са нужни свирепи удари, за да му начупят костите, а с Благодатта на Съзнанието нямаше никакъв шанс да разчита, че ще припадне.

— Все още не разбирам смисъла от ново тяло — заяви той, докато вадеше костите.

— Защо трябва да разваляме един чудесен комплект човешки кости, Трети? — попита ВарСел и затръшна вратата на килията. — След няколко часа ще дойда за сегашния ти скелет.

Бедрената кост, която извади ТенСуун, не беше човешка, а кучешка. На голяма овчарка. Това бе тялото, което бе носил, когато се върна в Родината преди година. Той стисна гладката кост и стисна и очи.

Преди седмица бе обяснявал на висок глас колко ненавистно му е било това кучешко тяло, надявайки се шпионите на Вторите да отнесат новината на своите господари. Второто поколение бе много по-привързано към традициите от МеЛаан, а дори тя бе сметнала идеята да се превъплъщаваш в куче за отвратителна. За Вторите да го принудят да се върне в животинско тяло сигурно бе ужасно наказание.

Точно на това бе разчитал ТенСуун.

— Ще изглеждаш добре с това тяло — подсмихна се ВарСел, преди да си тръгне. — А когато дойде часът за наказание, всички ще видят какво представляваш всъщност. Нито една кандра не бива да нарушава своя Договор.

ТенСуун потърка с пръст гладката кост, заслушан в смеха на ВарСел. Петият изобщо нямаше представа, че току-що му е осигурил средството за бягство.