Брандън Сандърсън
Героят на времето (70)

67.

Колосите нямат голям шанс да се освободят. Четирите клина и ограниченият им умствен потенциал ги правят лесни за манипулиране. Те получават известна самостоятелност само във вихъра на своята кръвожадна треска.

Но четирите клина ги правят лесни за контролиране и от аломанти. За да бъде овладяна кандра, е необходим еднократен дуралуминиев Тласък. При колосите Тласъкът трябва да е настойчив и постоянен, особено когато са разярени.

Елънд и Вин стояха на градската стена на Фадрекс.

Беше толкова хубаво отново да е в обятията на Елънд. Топлината му я успокояваше, особено когато поглеждаше към полето, където доскоро бе разположен лагерът им. Сега там бяха колосите. Хиляди и хиляди, броят им непрестанно нарастваше. Все повече от тези страховити създания пристигаха от ден на ден и се присъединяваха към гигантската армия.

— Защо не нападат? — попита раздразнено Йомен. Само той стоеше до тях. Хам и Сет бяха долу, за да подготвят отбраната.

— Тя иска да видим какво ни е приготвила — каза Вин. „И — добави наум — чака. Чака последното късче информация. Къде е атиумът“.

Беше успяла да излъже Гибелта. И беше доказала, поне на себе си, че това може да се направи. Ала въпреки това бе ядосана. Най-вече на себе си. Оказваше се, че през последните години е била нейна пионка, играчка на всички нейни желания. Всеки път, когато се бе мислила за хитра, мъдра или самопожертвователна, всъщност бе изпълнявала волята на Гибелта. И това я караше да се пръска от яд.

Но какво можеше да направи? Не тогава — сега.

„Трябва да накарам Гибелта да изиграе своя ход — помисли си. — Да действа, да се разкрие“.

За един кратък миг, в стаята за разпити, бе почувствала нещо изумително. Със странната сила, придобита от мъглите, бе успяла да докосне ума на Гибелта — посредством Марш — и да види нещо в него.

Страх. Спомняше си го съвсем ясно. В онзи момент Гибелта се боеше от нея. Затова бе избягал и Марш.

По някакъв начин тя бе получила сила от мъглите и я бе използвала, за да приложи аломантия с невероятна мощ. Беше го правила и преди, когато се би с лорд Владетеля в двореца му. Но защо успяваше да почерпи от тази сила в случайни, непредсказуеми моменти? Бе искала да я употреби срещу Зейн, но не беше успяла. Беше се опитвала десетки пъти през последните няколко дни, също както се бе опитвала и след смъртта на лорд Владетеля. Но не се беше получило.

Силата идваше с непредсказуемостта на светкавица.

Мощен трус разтърси земята и част от скалните тераси около града се натроши и рухна. Вин успя да се задържи на крака, но само благодарение на пютриума. Успя да улови Йомен миг преди той да полети от ръба. Няколко сгради в града рухнаха.

Възцари се тишина. Вин дишаше тежко, с обляно от пот чело, все още стиснала расото на Йомен. Погледна Елънд.

— Този беше доста по-силен от предишния — изсумтя той.

— Обречени сме — измърмори Йомен. — Ако това, което твърдите, е вярно, не само че лорд Владетеля е мъртъв, но и силата, срещу която се е борил през целия си живот, се е върнала, за да разруши света.

— Досега оцеляхме — каза спокойно Елънд. — Ще се справим и занапред. Трусовете удрят не само нас, но и колосите — вижте, падащите скали смазаха някои от тях. Ако положението се влоши, можем да отстъпим в подземието.

— А то ще издържи ли на земетресение като това? — попита Йомен.

— По-добре от сградите. Нито една от тях не е била предвидена за трусове с подобна сила — но доколкото мога да преценя, лорд Владетеля е избрал пещери, способни да издържат на огромни сътресения.

Йомен явно не бе успокоен от думите му, но Вин се усмихна. Не на това, което бе казал Елънд, а заради начина, по който го бе казал. Той се беше променил. Изглеждаше уверен. Беше запазил част от характерния за младежките му години идеализъм, но бе прибавил към него твърдостта на човек, свикнал да води хората си във война.

Най-сетне бе стъпил на твърда земя. И колкото и да бе странно, това бе станало в момента на отстъпление.

— Вин, той е прав — каза Елънд вече по-меко. — Трябва да решим какво ще предприемем. Гибелта очевидно смята да ни довърши тук, но засега я задържаме. Какво да правим?

„Ние я надхитрихме — помисли си тя. — Може би… да използваме същата стратегия, която Йомен приложи спрямо мен?“

Замисли се над тази идея. Вдигна ръка и пипна обецата. Беше изкривена, разбира се, след като бе минала през главата на Марш, но лесно можеше да се поправи.

Йомен й я бе върнал при първата им среща. Странен жест — да дава метал на една аломантка. Но тогава бе смятал, че е безопасна. Беше проверил дали не носи скрити метали и освен това разполагаше с атиум, за да предвижда ходовете й.

А по-късно бе успял да я накара да се разкрие, да го нападне и да му покаже какви са плановете й, за да може да я обезвреди, докато силата все още бе на негова страна. Дали не би могла да опита същото с Гибелта?

Тази мисъл повика друга. И двата пъти, когато мъглите й бяха помогнали, Вин се бе намирала в наглед безизходно положение. Те сякаш реагираха на нуждата й. Имаше ли някакъв начин да се постави в положение, когато нуждата й ще е по-голяма отпреди? Слаба надежда, но — заедно с желанието й да накара Гибелта да действа — тя оформи в главата й нов план.

Да се изложи на опасност. Да накара Гибелта да доведе инквизиторите си, за да може Вин да се озове в положение, в което мъглите трябва да й помогнат. Дори да не се получеше, може би така щеше да успее да накара Гибелта да изиграе хода си или поне да разкрие капаните, които й е заложила.

Невероятно рискован план, но пък и нямаше никакво време. Ако не предприемеше нещо, Гибелта щеше да спечели — съвсем скоро. Но как да осъществи идеята си, без да я обяснява на Елънд? Не биваше да говори за плана си, тъй като рискуваше Гибелта да научи за него.

Погледна Елънд, човека, когото май познаваше по-добре от самата себе си. Не беше необходимо да й обяснява, че е постигнал душевно равновесие, тя и сама го виждаше. С човек като него необходимо ли бе въобще да говори за плановете си? Може би не…

— Елънд — каза тя. — Мисля, че има само един начин да спасим града.

— И той е?

— Трябва да отида да го взема.

Елънд се намръщи и понечи да отговори. Тя го гледаше право в очите, с надежда. Той се замисли, после попита колебливо:

— Да вземеш… атиума?

Вин се усмихна облекчено.

— Да. Гибелта знае, че е у нас. Ще го намери дори да не го използваме. Но ако го донеса тук, поне ще можем да се бием.

— Права си. И без това при нас ще е на по-сигурно място — каза Елънд. Изглеждаше объркан, но очевидно бе готов да й се довери. — Може би ще можем да го използваме, за да подкупим местните военачалници.

Вин не знаеше дали примамката й ще успее. Но знаеше, че Елънд я разбира, както и тя него. Между двамата имаше връзка, каквато може да има само между хора, които се обичат.

А това бе нещо, което Гибелта едва ли би могла да разбере.

— Е, тогава ще тръгвам — каза Вин и прегърна Елънд.

— Да. Тръгвай.

Тя се притисна силно към него за няколко секунди. Чуваше как тупти сърцето му. Повдигна се на пръсти и го целуна. После се отдръпна и провери запасите си от метали. Погледна го, той кимна и тя тръгна.

Само след секунди вече се носеше в пепелявото небе към Лутадел върху вихъра на сменящите се подкови. Елънд остана смълчан на скалната тераса, загледан след нея.

„А сега — каза Вин колкото на себе си, толкова и на Гибелта, макар че тя не се бе появявала, откакто Вин бе почерпила сили от мъглите, — с теб ще си поиграем на гоненица“.