Брандън Сандърсън
Героят на времето (61)

58.

Прозрете ли всички тези неща, ще осъзнаете, че Гибелта е била в плен дори след като Съхранението е престанало да съществува, изразходвайки силата си в създаването на затвора. Макар че съзнанието на Съхранението било почти изцяло унищожено, духът и тялото му все още притежавали сила. И като противници на Гибелта те все още можели да й попречат да разрушава.

Или поне да я забавят. Защото след като умът й бил „освободен“ от затвора, процесът на разрушението се ускорил неимоверно.

— Натиснеш ли с цялата си тежест тук — рече Сейзед и посочи една дървена ръчка, — противотежестите ще се освободят, ще завъртят четирите шлюзови врати и ще заприщят потока към пещерата. Но те предупреждавам — водното изригване горе ще е знаменателно събитие. За броени часове всички канали в града ще се напълнят и предполагам, че част от северните квартали ще бъдат наводнени.

— До опасно ниво? — попита Дух.

— Не смятам. Има отвеждащи канали, през които водата ще започне да се оттича, когато достигне определена дълбочина. Инспектирах системата там и мисля, че е напълно запазена. Водата трябва да тече право към каналите и после да излиза от града. Но ще ти призная, че не бих искал да съм някъде наблизо, когато това започне. Течението ще е доста бързо.

— Погрижил съм се за това — отвърна Дух. — Дюрн има задачата да съобщи на хората да освободят каналите.

Сейзед кимна. Дух се озърташе дълбоко впечатлен. Изграждането на толкова сложна конструкция от греди, въжета и макари би трябвало да отнеме месеци, не седмици. Огромни напълнени с камъни мрежи бяха окачени на четирите врати, които бяха поставени така, че при потапянето си да заприщят реката.

— Сейз, това е невероятно — възкликна Дух. — След подобно зрелище хората със сигурност ще искат да слушат нас, а не Гражданина.

Пратеници на Бриз и Дюрн от няколко седмици обикаляха сред гражданството и шепнеха да очакват чудо от Оцелелия в Пламъците. Нещо изключително, сигурен знак за това кой е истинският господар на града.

— Направих каквото ми е по силите — отвърна скромно Сейзед и сведе глава. — Изолацията, разбира се, няма да е херметична. Но това едва ли ще окаже влияние.

— А вие? — обърна се Дух към четиримата войници на Горадел. — Разбрахте ли какво трябва да правите?

— Да, господине — отвърна един от войниците. — Чакаме да дойде вестоносец и преместваме ръчката надолу.

— Ако не дойде вестоносец — рече Дух, — ще я преместите веднага щом се мръкне.

— И не забравяйте — добави Сейзед — да завъртите колелото на шлюзовия механизъм в съседната стая, което спира оттичането на водата от водохранилището. В противен случай то ще се изпразни. А ще е добре да разполагаме с резерви, защото не знаем какво може да последва.

— Да, господине — повтори войникът.

Дух се обърна и погледна към дъното на подземието, където го чакаха войниците. Изглеждаха доста ентусиазирани — беше им омръзнало да седят в подземието и да чакат нещо да стане.

Малко встрани от двамата Белдре оглеждаше с жив интерес конструкцията на Сейзед. Дух се приближи към нея.

— Наистина ли ще го направите? — попита тя. — Ще върнете водата в каналите?

— Да.

— Често съм се опитвала да си представя какво ли ще бъде — каза тя. — Градът няма да е толкова пуст, ще придобие отново значимост, каквато е имал в ранните дни на Последната империя. С тези красиви канали. Край на грозните ровове в земята.

— Да, гледката ще е наистина впечатляваща — потвърди Сейзед и се усмихна.

Белдре поклати глава.

— Учудва ме как е възможно да сте толкова различни. Да вършите такива красиви неща и същевременно да подготвяте унищожението на този град.

— Белдре, не смятам да разрушавам града ви.

— Само да свалиш законната власт.

— Правя това, което трябва да се направи.

— Мъжете го казвате с такава лекота. — Белдре се усмихна. — Но всеки, изглежда, е на различно мнение за това какво трябва да се направи.

— Брат ти имаше своя шанс — посочи Дух.

Белдре сведе поглед. Все още носеше писмото, което бяха получили вчера — отговора на Куелион. Беше му отправила сърцераздирателна молба, но в отговора си той твърдеше, че е била принудена да напише подобни думи, и заплашваше тези, които я държаха в плен.

„Не се страхувам от узурпатори — бе написал. — Защото ме пази Оцелелия. Няма да получиш моя град, тиранино“.

Белдре вдигна очи.

— Не го прави. Моля те.

Дух се поколеба.

— Нямаш време — прошепна Келсайър. — Направи, каквото трябва да се направи.

— Съжалявам — рече Дух и се обърна. — Остани при войниците — наредих на няколко души да те пазят. Не за да не избягаш, макар че и това също. Искам да не напускаш подземието. Не съм сигурен, че на улиците ще си в безопасност.

Остави я да подсмърча зад него и тръгна към чакащите го войници. Някой му подаде фехтоваческите бастунчета и обгорялото наметало.

— Готови сме, милорд — докладва Горадел.

— Ето че пак се започва… — въздъхна Бриз.

 

 

Тази вечер Куелион щеше да държи реч. От няколко дни бе спрял екзекуциите — беше осъзнал, че тъкмо те предизвикват размириците в града. Изглежда, възнамеряваше да смекчи тежестта върху населението, да наблегне на нещата, които е постигнал за хората.

Дух вървеше сам, малко пред Бриз, Алриане и Сейзед. Следваха ги неколцина от войниците на Горадел, облечени с цивилни дрехи. Все още не се бе стъмнило — за Дух залязващото слънце бе толкова ярко, че го принуждаваше да носи очилата и превръзката. Куелион обичаше да държи речите си вечерно време, за да може, докато говори, да се спуснат мъглите. Така намекваше за връзката си с Оцелелия.

От една странична уличка излезе тъмна фигура и тръгна до Дух. Дюрн. Крачеше приведен, загърнат в наметало. Дух оценяваше смелостта му да напусне сигурното си убежище в Грапата, за да му докладва лично.

— Хората вече се събират — каза тихо Дюрн. — Някои от вашите войници също са там.

Дух кимна.

— В града е доста… неспокойно — продължи Дюрн. — Банди, над които нямам влияние, вече започнаха да плячкосват благороднически къщи в покрайнините. Хората ми са твърде заети да изкарват всички от каналите.

— Ще се справят — успокои го Дух. — По-голямата част от населението ще се събере за речта.

— Говори се, че тази вечер Куелион щял да те осъди и после да нареди да атакуват сградата на Министерството.

— Толкова по-добре, че няма да съм там — отвърна Дух. — Не биваше да изтегля войниците си, въпреки че му трябваха за размириците из града.

Дюрн мълчеше.

— Какво има? — попита Дух.

— Надявам се да успееш, момко. И призори този град да е твой. Отнасяй се с хората по-добре от Куелион.

— Обещавам.

— Моите хора ще се постараят да всеят смут, точно както искаше. Успех. — Дюрн свърна в следващата пресечка и изчезна.

Отпред тълпата вече се събираше. Дух смъкна качулката си над превръзката и се смеси с множеството. Бързо се отдалечи от Сейзед и останалите и се приближи до дървената платформа на стария градски площад, от която Куелион държеше речите си. Войници на Куелион я бяха заобиколили и следяха тълпата.

Гражданина тъкмо почваше. Дух слушаше напевния му глас и същевременно оглеждаше тълпата. От небето се сипеха сажди и се стелеха върху присъстващите. Мъглите започнаха да изпълват въздуха.

Дух бе напрегнал слух по начин, по който не можеше никой друг. Чуваше разговори и шепот, топуркане на крака и тихи покашляния също толкова ясно, колкото виждаше в мъглите. Чуваше града. Викове в далечината.

Започваше се.

— Твърде рано! — прошепна глас до него. — Дюрн прати вест, че са избухнали размирици, но не от неговите хора. Разни типове, които той не може да контролира. Милорд, градът ще изгори!

— Беше нощ, доста подобна на тази — прошепна друг глас. Гласът на Келсайър. — Велика нощ. Нощта, в която превзех Лутадел.

В задната част на тълпата избухнаха безредици. Хората на Дюрн бяха започнали своята част от операцията. Неколцина войници забързаха натам, за да въдворят ред. Гражданина продължаваше да сипе обвинения. Дух чу името си, но не обърна внимание на думите.

Погледна към небето. Саждите се носеха право към него, сякаш се рееше във въздуха. Сякаш бе Мъглороден.

Качулката се свлече на раменете му. Хората около него зашепнаха изненадано.

В далечината прокънтя камбана. Войниците на Горадел се втурнаха към сцената. Градът постепенно се озаряваше от сияние. Пламъците на бунта, на горящите квартали. Също както в нощта, когато бяха свалили лорд Владетеля. Факлите на революцията. А след това народът бе издигнал Елънд на трона.

Този път щяха да издигнат него.

„Никога повече не проявявай слабост!“ — рече си той.

И последните войници на Куелион напуснаха постовете около сцената и се втурнаха срещу хората на Горадел. Тълпата се люшна назад, изплашена от извадените оръжия, но никой не побягна. Бяха готови за събитията от тази нощ. Мнозина щяха да чакат знаците, обещани от Дух и Дюрн — знаци, съобщени само преди няколко часа, за да намалят риска шпионите на Куелион да разкрият плана. Чудо в каналите и доказателство, че Куелион е аломант.

Ако Гражданина — или някой от пазачите му на сцената — изстреляше монети или използваше аломантия, за да се извиси във въздуха, хората щяха да го видят и щяха да разберат, че са били измамени. И това щеше да е краят.

Тълпата продължи да се отдръпва и изведнъж Дух остана сам. Гласът на Куелион потъна в глъчката. Някои от войниците му вече се връщаха, за да го охраняват, докато слиза от сцената.

Погледът на Гражданина се спря върху Дух и в очите му се мярна страх.

Дух скочи. Не можеше да използва Стоманени тласъци, но краката му бяха изпълнени с енергията на горящия пютриум, така че леко стъпи на сцената и приклекна. Извади фехтоваческо бастунче и се хвърли срещу Гражданина.

Зад гърба му отекнаха викове. Дух чу името си — Оцелелия от Пламъците. Оцелелия. Той нямаше само да убие Куелион, смяташе да го унищожи. Да срине властта му, точно както бе предложил Бриз. В този момент Усмирителят и Алриане въздействаха на тълпата, за да не се разбяга панически. Задържаха хората на площада.

Толкова по-добре, че и те щяха да са свидетели на способностите му. И щяха да му се възхитят.

Охраната около Куелион го зърна твърде късно. Той повали първия с лекота — смаза шлема му навътре в черепа. Куелион изкрещя за помощ.

Дух замахна към следващия, но жертвата отскочи със свръхестествена бързина. Този човек несъмнено бе аломант — и гореше пютирум. Беше едър мъжага и вместо меч бе въоръжен с тояга с обсидианов връх.

„Пютриумът не е толкова лесен за разкриване — помисли Дух. — Хората няма как да преценят дали някой замахва твърде силно, или прекалено бързо. Трябва да Накарам Куелион да изстреля монети“.

Главорезът отстъпи назад, очевидно забелязал необичайната бързина на противника си. Държеше тоягата вдигната, но не нападаше. Не беше от лесните противници — явно имаше богат опит от улични схватки, а и бе много по-силен от Дух.

— Семейството ти е освободено — излъга го Дух. — Спасихме ги преди няколко часа. Помогни ни да заловим Куелион — той вече няма с какво да те държи.

Главорезът се поколеба и отпусна тоягата.

— Убий го! — нареди Келсайър.

Това не беше в плановете на Дух, но той реагира машинално, замахна и Главорезът рухна. Дух се наведе и вдигна изпуснатата тояга.

Куелион бе в другия край на сцената. Дух направи гигантски скок към него. Можеше свободно да използва аломантия — в края на краищата не той бе проповядвал срещу нея. Лицемерът Куелион трябваше да се страхува да прибягва до собствените си способности.

— Не се страхувам от теб! — рече Куелион с разтреперан глас. — Има кой да ме пази!

— Убий го — нареди Келсайър и изведнъж се появи до тях. Обикновено говореше в главата му и не се бе появявал от случая с горящата сграда.

Дух сграбчи Гражданина за ризата и вдигна тоягата.

— Не!

Дух позна гласа, замръзна, после се обърна. Тя разблъскваше тълпата, за да се доближи до платформата.

— Белдре?! — възкликна Дух. — Как се измъкна от подземието?

Но тя, разбира се, не го чу. Само свръхестественият слух на младежа му бе помогнал да улови гласа й сред суматохата на битката. Той я погледна в очите и по-скоро видя, отколкото чу какво му шепне.

„Моля те. Ти ми обеща“.

— Убий го!

Куелион направи опит да се измъкне.

Дух го дръпна по-силно, като едва не му скъса ризата, после го блъсна. Куелион падна и извика от болка. Дух вдигна страховитото си оръжие с две ръце.

Нещо проблесна на светлината от пламъците и удари Дух в лявото рамо. Той се олюля. Ръката му увисна. Макар да не чувстваше болка, мускулите му не бяха в състояние да я движат. Той погледна рамото си. От него тъкмо шурваше кръв.

„Не е стрела… монета е“.

Белдре стоеше пред тълпата и по бузите й се стичаха сълзи. Бе вдигнала ръка към него.

„Тя беше там, когато ме заловиха — помисли Дух. — До брат си. Той винаги я държи до себе си. Мислех, че иска да я пази. Но дали не е било обратното?“

Куелион стенеше в краката му.

— Значи ти си аломантката — прошепна Дух. — А не брат ти.

От тълпата се надигнаха викове:

— Сестрата на Гражданина е аломантка!

— Измамник!

— Лъжец!

— Уби чичо ми, ама пазиш сестра си, а?

Белдре изписка уплашено. Но хората вече бяха видели това, за което ги предупреждаваха. Тълпата се скупчи около Белдре и я заблъска. Разнесоха се гневни викове.

— Тя беше готова да те предаде, Дух — рече Келсайър.

Дух се обърна и погледна Оцелелия. Висок и горд, също като в деня, когато се бе изправил срещу лорд Владетеля.

— Ти все чакаше убиец — продължи Келсайър. — Но не се досети, че Куелион вече ти го е изпратил. Сестра си. Не ти ли се стори чудно, че й позволи да се измъкне и да се озове в лагера на противника? Той я прати при вас, за да те убие. И теб, и Сейзед и Бриз. Проблемът е, че е израснала в благородническо обкръжение. Не е свикнала да убива. Така че не беше кой знае каква заплаха за теб.

Тълпата се люшна и Дух се обърна, изплашен за Белдре. Но се успокои, като видя, че я водят към сцената.

— Оцелелия! — ревеше тълпата. — Оцелелия от Пламъците!

— Кралят!

Качиха Белдре на платформата и я хвърлиха в краката му. Алената й дреха бе разкъсана, отдолу се виждаше нежната й плът, кестенявата й коса бе разчорлена. До нея Куелион стенеше. Изглежда, при падането си беше счупил ръката.

Белдре плачеше.

— Тя е неговата телохранителка — каза Келсайър и се приведе над нея. — Затова винаги го придружава. Куелион не е аломант.

Дух коленичи до Белдре, притеснен от разголеното й окървавено тяло.

— Трябва да я убиеш — нареди Келсайър.

Дух вдигна глава.

— Какво?!

— Нали искаш да си силен, Дух? — попита Келсайър. — Нали искаш да си по-добър аломант? Е, силата все трябва да дойде отнякъде. Тя никога не е свободна. Тази жена е Монетомет. Убий я и ще придобиеш способностите й. Аз ще ти ги дам.

Дух погледна обляната в сълзи млада жена. Имаше странното усещане, че сънува, че всичко това не се случва тук и сега. Беше му трудно да диша, гърдите му хриптяха, тялото му се тресеше въпреки пютриума. Куелион мънкаше нещо. Белдре продължаваше да плаче.

Дух вдигна окървавената си ръка, смъкна превръзката и свали очилата. Олюля се и погледна към града.

И видя пожари.

По улиците ехтяха гневни гласове. Пламъци горяха на десетки места, озаряваха мъглите и хвърляха над града черен дим. Но това не бяха пламъците на бунта, а пламъци на разрушението.

— Не биваше да става така… — прошепна Дух.

— Дух, ти ще превземеш града — рече Келсайър. — Ще получиш това, което винаги си искал! Ще бъдеш като Елънд и Вин. Ще се сдобиеш с титлите на Елънд и със силата на Вин! Ще бъдеш като бог!

Дух обърна гръб на горящия град, понеже с крайчеца на окото си зърна нещо друго. Куелион посягаше със здравата си ръка към…

Към Келсайър.

— Моля те — прошепна Гражданина. Изглежда, виждаше Оцелелия, макар че никой друг наоколо не го забелязваше. — Господарю Келсайър, защо ме забрави?

— Аз ти дарих пютриума, Дух — провикна се гневно Келсайър, без да поглежда към Куелион. — Нима ще ми се възпротивиш точно сега? Трябва да извадиш един от стоманените клинове, с които е скована платформата. Да притиснеш момичето и да го забиеш в гърдите му. Убий я с клина и го забий в тялото си. Това е единственият начин!

„Убий я с клина… — помисли си Дух; чувстваше се като парализиран. — Всичко това започна в деня, когато едва не умрях. Бих се с един Главорез на площада, използвах го като щит. Но… другият го прониза и острието се забоде в мен…“

Отдръпна се от Белдре, коленичи до Куелион и го притисна към дъските. Той извика уплашено.

— Точно така — каза Келсайър. — Убий първо него.

Но Дух не го слушаше. Разкъса ризата на Куелион и огледа гърдите и раменете му. Нищо необичайно. Но малко под лявото рамо… зараснала рана, от която се подаваше късче метал. Приличаше на бронз. С разтреперана ръка Дух го измъкна. Куелион изпищя от болка.

Но също и Келсайър.

Дух се извърна, стиснал окървавения бронзов клин. Келсайър пристъпи към него разгневен, вдигнал ръце да го удуши.

— Какво си ти? — попита тихо Дух.

Съществото изкрещя, но Дух изобщо не му обърна внимание. Разкъса ризата си и огледа полузарасналата рана на рамото си. От нея също се подаваше метален къс — парчето от меча, който бе пронизал смъртоносно аломанта и се беше забил в Дух. Келсайър му бе казал да остави строшеното острие в тялото си. Като символ на онова, през което е преминал.

Острието се подаваше през кожата. Как бе могъл да забрави за него? Дух го хвана с пръсти.

— Не! — извика Келсайър. — Дух, да не искаш отново да станеш обикновен човек? Да си безполезен? Ще изгубиш пютриума, ще станеш слаб, какъвто беше, когато позволи чичо ти да умре!

Дух се поколеба.

„Не — рече си. — Тук нещо не е наред. Трябваше да разоблича Куелион, да го накарам да използва аломантия, а вместо това го нападнах. Исках да го убия. Забравих всички планове и подготовки. Посях в града разрушение. Това не биваше да става!“

Стисна зъби, изтръгна парчето метал от рамото си и го захвърли настрани. В същия миг Келсайър изчезна. И с него изчезна и способността на Дух да гори пютриум.

Всичко се стовари върху него едновременно — цялата неимоверна умора от последните седмици в Ортьо. Раните, на които не бе обръщал внимание. Внезапната експлозия на светлини, звуци, миризми и усещания, които пютриумът бе удържал. Той рухна на дъските.

Стенеше, неспособен да разсъждава. Усещаше как мракът го поглъща…

„Нейният град гори“.

Чернота…

„Хиляди ще загинат в пламъците“.

Мъглите го погъделичкаха по бузите. В суматохата бе изгасил калая и сега сетивата му бяха притъпени. Но така бе по-добре.

„Искаше да си като Келсайър? Наистина? Тогава се бий дори когато си победен!“

— Лорд Дух! — чу слаб глас.

„Оцелей!“

С болезнен вик Дух разпали калай. Както винаги металът предизвика вълна от усещания — хиляди, стовариха се върху него едновременно. Болка. Шум. Миризми, отблясъци.

И яснота на съзнанието.

Дух се надигна на колене и се закашля. По ръката му се стичаше кръв. Сейзед тичаше към сцената.

— Лорд Дух! — извика терисецът. — Лорд Бриз се опитва да Усмири бунтовниците, но изглежда, градът е на ръба на унищожението. Хората са обезумели от гняв.

— Пожарите — изстена Дух. — Трябва да ги угасим. Къщите са дървени, всичко ще отиде.

— Няма начин. По-добре да бягаме. Инак и ние ще загинем.

Дух се огледа. Белдре бе коленичила до брат си и се опитваше да го превърже. Куелион погледна Дух замаяно. Сякаш се пробуждаше от сън.

Дух се олюля.

— Няма да изоставим този град, Сейзед.

— Но…

— Не! — кресна Дух. — Избягах от Лутадел и оставих Клъбс да умре. Можем да изгасим пожарите. Ще ни трябва вода…

Сейзед се втренчи в него.

— Вода — повтори Белдре и се изправи.

— Каналите ще се напълнят съвсем скоро — продължи Дух. — Можем да организираме пожарни команди — ще използваме наводнението, за да спрем пожара.

Белдре сведе поглед.

— Няма да има наводнение, Дух. Стражите, които оставихте… аз ги повалих с монети.

Дух изтръпна от ужас.

— Мъртви ли са?

— Не зная. Не погледнах…

— Но пък водата още я няма — каза Сейзед. — А вече трябваше да…

— Ами тогава ние ще я пуснем! — ядоса се Дух, извърна се към Куелион и го посочи с пръст. — Ти! Нали искаше да си крал на този град? Тогава поведи хората си. Накарай ги да се организират и да изгасят пожарите.

— Не мога — промълви Куелион. — Ще ме убият за това, което направих.

Дух усети, че му се вие свят. Пламъците на града бяха толкова силни, че заради разпаления калай с мъка се ориентираше. Но не смееше да изгаси метала — само оглушителният шум и болката го поддържаха в съзнание.

— Ще отидеш при тях, Куелион — каза той. — Не давам пукната пара дали ще те разкъсат. Трябва да се опиташ да спасиш града. Ако не го направиш, аз лично ще те убия. Чу ли ме?

Гражданина мълчеше и го гледаше. После кимна.

— Сейзед — продължи Дух. — Отведи го при Бриз и Алриане. Аз се връщам в подземието. Ще пренасоча водата към каналите — по един или друг начин. Бриз и останалите да съберат противопожарни команди веднага щом водата потече.

— Планът е добър. Но с Гражданина ще иде Горадел. А аз ще дойда с вас.

Дух кимна уморено. После — докато Сейзед разговаряше с Горадел в другия край на платформата — скочи от ръба и затича към подземието.

Не след дълго усети, че някой го настига. Вероятно беше Сейзед. Дух си помисли, че така е по-добре — в края на краищата механизмът за пренасочване на водите бе дело на терисеца. Той щеше да натисне ръчката. От Дух нямаше нужда. Обърна се да му го каже, но видя, че е Белдре.

— Аз те предадох — каза тя запъхтяно и затича до него. — Но нямах избор. Не можех да ти позволя да го убиеш. Аз…

— Разбирам те — отвърна Дух. — Виновно е онова… нещо. Белдре, то държеше брат ти във властта си. А също и мен. Не зная… Хайде по-бързо! Вече сме близо.

Ала Дух вече се досещаше какво ще види.

Сградата на Министерството, както и повечето къщи в града, гореше. Сейзед — беше ги изпреварил — стоеше пред нея, засенчил лицето си с ръце. За Дух яркото сияние и топлината бяха направо нетърпими. Имаше чувството, че се е изправил на сантиметри от самото слънце.

— Не може да се издържа на топлината! — извика Сейзед. — Трябва ни вода, или може би пясък. Да изгасим пожара, преди да се спуснем долу.

— Късно е — отвърна Дух. — Ще ни отнеме твърде много време.

Над покривите се виеха пушеци, сплитаха се в черен облак и пресрещаха сипещите се сажди.

Младежът стисна зъби и пристъпи към пламъците.

— Дух! — извика Белдре.

Огънят бе нетърпимо горещ. Дух спря. Подсилените му сетива правеха приближаването до пламъците още по-трудно.

— Не можем да влезем — каза Сейзед. — Трябва да съберем още хора и да изгасим пожара.

— Аз се провалих — прошепна Дух.

— Всички се провалихме — отвърна Сейзед. — Всъщност вината е моя. Императорът възложи тази задача на мен.

— От нас се искаше да въведем ред в града — рече Дух. — А не да предизвикаме разрушения. Аз трябваше да спра пожарите. Но не мога да надвия болката.

Сейзед поклати глава.

— Ах, лорд Дух. Вие не сте бог, за да заповядвате на огъня. Вие сте човек, като всички нас. Ние сме само… хора.

Дух му позволи да го задърпа назад. Сейзед беше прав, разбира се. Той бе само човек. Само Дух. Келсайър бе подбрал хората си внимателно. Беше им оставил писмо, преди да умре. В него се споменаваха всички останали — Вин, Бриз, Доксон, Клъбс и Хам. Келсайър бе написал по няколко думи за всеки от тях, тъй като те бяха неговите хора.

Но не и Дух. Той единствен не бе част от групата.

„Аз ти дадох името, Дух. Ти беше мой приятел. Това не е ли достатъчно?“

Дух спря и издърпа ръката си от ръката на Сейзед. Огледа се в нощта. Нощ, която бе твърде ярка. Пламъците бушуваха. Стелеше се задушлив дим.

— Не — прошепна Дух, обзет от просветление за първи път, откакто бяха избухнали безредиците.

И затича обратно към горящата сграда.

— Дух! — извикаха едновременно два гласа зад гърба му.

Дух доближи пламъците. Дишаше все по-трудно, усещаше по кожата си нетърпимата им горещина. Хвърли се право в тях. После, миг преди болката да премине всякакви граници, изгаси калая.

И тялото му изтръпна.

Стана точно както предния път, когато се бе озовал в онази сграда без метални запаси. Горящият калай бе подсилвал сетивата му толкова дълго, че без него те изведнъж онемяха. Тялото му сякаш умря, лишено от връзка с околния свят.

Той се втурна в ревящия пожар.

Тялото му гореше. Но той не усещаше пламъците и болката не можеше да го спре, да го върне назад. Огънят бе толкова ярък, че дори отслабените му очи виждаха ясно.

„Оцелелия от Пламъците“.

Знаеше, че огънят го убива. Но въпреки това продължи напред, макар че болката отдавна трябваше да го е повалила в безсъзнание. Стигна стаята в дъното, скочи в отвора и се свлече надолу по стълбата.

В подземието цареше мрак. Той тръгна със залитане през него, опипваше стената с ръка. Знаеше, че не му остава много време, и това подсилваше отчаянието му. Тялото му вече почти не му се подчиняваше — бе го подложил на твърде голямо изпитание, а вече не гореше пютриум.

Мракът бе благодат. Когато най-сетне стигна до машината на Сейзед, Дух си помисли, че ще се ужаси, ако може да види обгорените си ръце.

Изстена и улови ръчката с вцепенените си пръсти. Дори не успя да ги стисне и затова просто се стовари с цялата си тежест върху ръчката.

Сетне се свлече на земята, заобиколен от студ и мрак.