Брандън Сандърсън
Героят на времето (21)

18.

Рашек не успял да реши всички проблеми на света, защото всеки път, когато се справял с някой от тях, възниквал нов. Но той очевидно напредвал, защото новите проблеми били по-маловажни от предишните. Така, вместо растенията, които измирали заради недостига на слънчева светлина и сипещите се сажди, той получил такива, които все пак давали храна, макар и по-малко.

Рашек спасил света. Вярно, че назряващата разруха поначало била по негова вина. Но поне не освободил Гибелта, както направихме ние.

Сейзед шибна коня си с камшика, за да го прогони, и животното побягна. Копитата му вдигаха огромни облаци сажди. Козината му, някога бяла, сега бе тъмносива. Ребрата му се брояха — от хроничното недохранване скоро нямаше да може да носи на гърба си ездач.

— Ама че тъжна гледка — отбеляза Бриз, застанал на покрития с пепел път до Сейзед. Един войник ги пазеше от саждите с чадър.

Отрядът от двеста души изпроводи с мрачни погледи отдалечаващото се животно. Сейзед осъзнаваше, че освобождаването на последния кон е почти символично.

— Как мислиш, дали ще оцелее? — попита Бриз.

— Ако се научи да разравя саждите и да търси храна — отвърна Сейзед. — Но няма да му е лесно.

— Напоследък животът не е лесен за никого — изсумтя Бриз. — Дано се справи животинчето. Ще се качиш ли в каретата при мен и Алриане?

Сейзед погледна през рамо към каретата. Бяха свалили вратичките и вместо тях бяха окачили завеси, за да я олекотят, и сега я теглеха на смени. Щеше да му е удобно вътре, но… У него се пробудиха старите прислужнически инстинкти.

— Не. Предпочитам да повървя. Благодаря все пак.

Бриз кимна и тръгна към каретата. Войникът с чадъра забърза до него.

Останал на открито, Сейзед придърпа качулката си и се обърна към Капитан Горадел.

— Да тръгваме.

Не беше никак лесно да се крачи в дълбоката пепел — тя се местеше и поддаваше под краката като подвижни пясъци. Въпреки трудностите Сейзед не можеше да се отърве от тревожните си мисли. Беше се надявал, че когато се присъедини към армията — и се срещне с Елънд и Вин, — ще забрави неволите си. Двамата бяха негови приятели, нещо повече, той бе човекът, който бе изпълнил техния брачен ритуал.

Но противно на очакванията му тази среща пробуди нови неприятни мисли. „Вин остави Елънд да умре — повтаряше си той. — И го направи заради нещата, които й бях казал“.

Носеше рисунката на цветето в джоба на ръкава си. Спомни си разговора с Вин. Как бе станало така, че хората бяха започнали да споделят с него проблемите си? Не виждаха ли, че той е най-обикновен лицемер? Човек, неспособен да даде добър съвет. Човек, който просто търси начин да ги утеши. Беше толкова объркан. Имаше чувството, че носи на плещите си непосилна тежест.

С каква лекота говореше Елънд за надежда и радост, сякаш бе достатъчно да вземеш решение, за да си щастлив. Навремето Сейзед би се съгласил с него. Но сега непрестанно го измъчваха съмнения.

„Затова съществува религията — разсъждаваше той, докато крачеше начело на колоната с раница на гърба. — Да помага на хората в смутни времена като тези сега“.

Погледна към папката с документи. Отвори я и прелисти страниците, без да забавя крачка. Стотици религии и нито една, способна да му даде отговора, който търсеше. Може би ги познаваше прекалено добре. Останалите членове на групата не обожествяваха Келсайър най-вече защото бяха живели заедно с него. Знаеха всички негови недостатъци и слабости. Познаваха го като човек, а не като бог. Вероятно същото бе със Сейзед и религиите. Беше ги изучил достатъчно добре, за да вижда несъответствията в тях.

Не можеше да презира хората, които бяха вярвали в тях, но за него самите религии бяха изтъкани от лицемерие и фалш. От божеството се очакваше да е перфектно. То не би позволило последователите му да бъдат изтребвани, нито светът да бъде разрушен от някой, който всъщност е имал добри намерения.

Все в някоя от оставащите религии щеше да открие отговора. Да намери истината, която така страстно диреше. Да разсее мрачния песимизъм, който сякаш го задушаваше. Отпори поредния документ и го зачете, без да забавя крачка. От време на време махваше машинално с ръка, за да го почисти от сипещите се сажди.

И този път не откри желания отговор. Не смееше да си помисли какво ще последва, ако така и не го намери.

 

 

Най-сетне навлязоха в Централната област, в земи, където хората полагаха отчаяни усилия да оцелеят. Бриз и Алриане се возеха в каретата, но Сейзед нямаше нищо против да върви, макар това да затрудняваше изследванията ма религиите.

Не знаеше какво ще стане с нивите. Напоследък често вървяха покрай ниви — Елънд бе накарал жителите на граничните области да се преместят към Централната и да трупат храна за следващата зима. Дори тези скаа, които бяха привикнали с градския живот, бяха изведени да работят на полето. Сейзед не знаеше дали хората си дават сметка за тежестта на положението, или са доволни, че някой ги води.

От двете страни на пътя имаше купчини пепел. Всеки ден скаа работници излизаха да изринат натрупалите се през нощта сажди. Неблагодарна задача, чийто край не се виждаше. Тежка, като тази да се пренася вода за поливане на разчистените и засети ниви.

Важното бе, че засега растенията покълваха. Войниците на Сейзед маршируваха покрай ниви, покрити с кафеникави листа. Гледка, която би трябвало да пробужда надежди, но по-скоро предизвикваше в душата му отчаяние. Растенията изглеждаха толкова жалки и крехки до огромните купчини сажди. Дори да оставеха мъглите настрана, как смяташе Елънд да се справи с тези тежки условия? Не разбираше ли, че един ден саждите ще са твърде много, за да бъдат изринати? Приведени в полето скаа — това бе гледка, която напомняше за времето на лорд Владетеля. Какво всъщност се бе променило за тях?

— Погледнете ги само — рече един глас. Сейзед се обърна и видя, че до него крачи капитан Горадел. Гологлав, със сурово лице, той бе винаги в добро разположение на духа.

— Виждам ги — рече Сейзед.

— Въпреки саждите и мъглата, като ги гледам, се изпълвам с надежда.

— Наистина? — Сейзед го изгледа учудено.

— Ами да — отвърна Горадел. — Аз съм от семейство на земеделци, господарю терисец. Живеехме в Лутадел, но работехме на нивите.

— Но сте били войник — посочи Сейзед. — Нали вие сте пуснали лейди Вин в нощта, когато бе убит лорд Владетеля?

— Всъщност пуснах лорд Елънд, за да спаси лейди Вин, макар че тя, изглежда, не се нуждаеше особено от помощта ни. Както и да е, прав сте. Бях войник в двореца на лорд Владетеля — родителите ми се отрекоха от мен, когато постъпих на служба. Не можех да си представя, че цял живот ще превивам гръб на полето.

— Това е изтощителна работа.

— Не само — отвърна Горадел. — Не ме измъчваше работата, а… безнадеждността. Не можех да понасям мисълта, че ще се бъхтя цял ден заради благоденствието на някой друг. Ето защо реших да стана войник. Но сега, като гледам тези хора, надеждата отново се пробужда в мен.

И кимна към нивите. Някои от работниците вдигаха глави и махаха, щом видеха знамето на императора.

— Тези хора — продължи Горадел — работят, защото го искат.

— Работят, защото не искат да гладуват.

— Така е — потвърди Горадел. — Тук сте прав. Но никой не ги принуждава, нито ги смила от бой. Те се трудят, за да не умрат от глад семействата им. Това е разликата. Личи си по израженията им.

Сейзед смръщи замислено вежди, но не отговори.

— Както и да е, господарю терисец — продължи Горадел. — Дойдох да ви предложа да се отбием за припаси в Лутадел.

— Да. Това ще е добре. Но аз ще трябва да ви напусна за няколко дни. Лорд Бриз ще поеме командването. Ще се срещнем на северния път.

Горадел само кимна. Не го попита защо ще напусне групата, нито къде отива.

 

 

След няколко дни Сейзед — сам — доближи Хатсинските ями. Районът не се отличаваше особено от околностите, след като всичко бе покрито с пепел. Сейзед изкачи склона и погледна в долината, където се намираха Ямите — мястото, където бе убита жената на Келсайър. Мястото, където се бе появил Оцелелия.

Сега това бе домът на терисците.

Бяха останали малцина. Броят им открай време не бе многочислен, а настъпването на мъглите бе допринесло за смаляването им. И повечето мъже бяха евнуси, като Сейзед.

Заслиза по склона. Мястото беше удобно за заселване. През годините на управление на лорд Владетеля тук бяха работили стотици роби, пазени от стотици и повече войници. Това приключи след като Келсайър се върна в Ямите и разруши зародишите на атиума. Но пътищата и постройките бяха останали. Имаше достатъчно прясна вода и заслони. Терисците бяха направили известни подобрения, имаше нови постройки, превърнали някогашния лагер на ужасите в уютно селце.

Сейзед видя група свои сънародници да почистват храсталаците от сажди. Храсталаците бяха преобладаващата растителност в Централната област, добре приспособени към саждопадите и със занижени нужди от вода в сравнение със земеделските култури. Това означаваше, че терисците полагат по-малко усилия от другите, за да оцелеят. Те бяха потомствени пастири още от времето преди Възнесението на лорд Владетеля. Яки късокраки овци вървяха кротко по склоновете и дъвчеха жилавите клони на шубраците.

„В какъв странен свят живеем — помисли си Сейзед. — Терисците се справят по-добре от другите“.

Бързо забелязаха приближаването му. Деца изтичаха при родителите си, от колибите се подадоха глави. Около Сейзед се събраха овце, сякаш се надяваха да им подхвърли някаква храна.

Двама възрастни мъже забързаха насреща му, пристъпваха несигурно върху кривите си крака. И те като Сейзед носеха стюардски униформи. Също като неговата и техните бяха почистени от сажди, за да се вижда добре клиновидният знак на гърдите. Герб, който показваше на коя Къща са служели.

— Господарю Сейзед! — провикна се радостно единият.

— Ваше величество! — добави другият.

— Умолявам ви. — Сейзед вдигна ръце. — Не ме наричайте така.

Двамата стари стюарди се спогледаха.

— Моля ви, господарю Пазител. Позволете да ви предложим топла храна.