Брандън Сандърсън
Героят на времето (52)

49.

Човек би си задал въпроса защо Гибелта не е използвала инквизиторите, за да се освободи от пленничеството си. Отговорът е достатъчно ясен и прост за всеки, който познава особеностите на тази сила.

Преди смъртта си лорд Владетеля държал инквизиторите под твърде строг контрол, за да може Гибелта да им въздейства. Дори след неговата кончина обаче те не биха могли да освободят Гибелта. Силата в Кладенеца принадлежи на Съхранението и инквизитор би могъл да я вземе само след като първо извади хемалургичните си клинове. А това, разбира се, би го убило.

Ето защо Гибелта се нуждаеше от много по-пряк способ да постигне целите си. Трябваше й някой, когото все още не е покварила, когото да води за носа, да манипулира внимателно.

Сейзед си отбеляза нещо върху схемата и я сравни с данните за канала. Доколкото можеше да прецени, на лорд Владетеля не му се бе налагало да полага големи усилия, за да създаде подземното езеро. Водата вече се бе вливала в пещерата. Инженерите на лорд Владетеля само бяха разширили проходите и бяха вкарали силни, мощни потоци по естествените пътища на водата.

В резултат се образувало доста голямо водохранилище. Част от машините в съседното помещение се оказаха механизми за затваряне на отточните канали на дъното — вероятно за да задържат водата да не изтича, ако по някаква причина притокът бъде преустановен. За нещастие нямаше начин да бъдат блокирани входящите отвори.

Преди да се намесят инженерите на лорд Владетеля, през пещерата бе минавала съвсем малко вода. Останалата се отклонявала към сегашните улици, които тогава били канали. Ето защо Сейзед предполагаше, че ако успее да попречи на водата да се влива в пещерата, тя ще напълни каналите.

„Трябва да науча малко повече за водното налягане — помисли си той — и за това как да приложа достатъчна тежест, за да затворя входящите отвърстия“. Беше виждал една книга на тази тема в металоемите.

Облегна се на стола и отвори металоема. В главата му нахлуха данни и той потърси определена част от текста: списък на книгите, които съхраняваше. В същия миг думите изпълниха съзнанието му също толкова ясно, сякаш току-що ги бе прочел. Той прегледа бързо списъка, намери заглавието, което му трябваше, записа си го на един лист и прибра списъка в металоема.

Почувства се малко странно. След като върна списъка, помнеше само, че го е преглеждал — но не и какво се съдържаше в него. Само думите върху листа обясняваха нещата, които знаеше допреди малко. С откритото заглавие той отново се зае да преглежда металоема. Намери главите, които търсеше, и побърза да съхрани останалото в металоема, преди да е започнало да се размива.

Избраните глави подсилваха познанията му по водно инженерство, сякаш току-що бе изчел цялата книга. Той с лекота определи каква тежест и баланс ще са му необходими, за да създаде преградите, които му трябваха, за да върне водата на улиците.

Работеше сам, седнал на малко писалище под окачената на тавана лампа. Въпреки извлечените от металоемите познания изчисленията не бяха лесни — Сейзед не бе свикнал с подобни изследвания. За щастие медноемите на Пазителите не се ограничаваха само в сферата на интересите им. Всеки Пазител трябваше да пази всички познания. Сейзед си спомняше смътно годините, през които само бе слушал и запомнял. Достатъчно му бе да задържа информацията за съвсем кратко, за да я прехвърля в медноема. По такъв начин той бе едновременно най-умният и най-невежият човек на света — бе запомнил неимоверно много и същевременно преднамерено бе забравил всичко.

Сейзед имаше достъп както до текстове за религията, така и върху инженерството. Познанията за толкова много неща не го правеха брилянтен математик или архитект — но му осигуряваха предостатъчно знания и компетентност.

Докато работеше, неволно осъзна, че тъкмо научната дейност е неговата стихия. Той не беше водач. От него не ставаше пратеник. Дори докато беше главен посланик на Елънд, бе прекарвал много повече време над своите религии. А и сега, когато трябваше да ръководи отряда в Ортьо, неусетно бе прехвърлил тази функция на Дух.

Сейзед бе учен, книжник. Намираше утеха в разработките си. Макар инженерството да не бе негова специалност, изпитваше удоволствие, докато решаваше задачата с каналите. „Толкова ли е срамно — мислеше си — да си човек, който предпочита да осигурява информация на другите, вместо да търси начини да използва тази информация?“

Почукване с бастунче по пода го предупреди, че се приближава Бриз. Усмирителят не се нуждаеше от бастун, за да ходи — носеше го, за да си придава аристократичен вид. От всички скаа крадци, които Сейзед познаваше, Бриз най-добре умееше да се преструва на благородник.

Сейзед набързо направи още няколко бележки и прибра главите за водното инженерство в медноема. Нямаше смисъл да ги остави да се погубят, докато говори с Бриз. Защото нямаше съмнение, че Бриз идва, за да си бъбрят. И наистина, той се наведе над писалището, огледа скиците и повдигна вежди.

— Добра работа си свършил, драги. Май си сбъркал истинското си призвание.

Сейзед се усмихна.

— Колко сте любезен, лорд Бриз. Но страхувам се, един истински инженер би сметнал плановете ми за примитивни. Все пак, надявам се да бъдат полезни.

— Наистина ли вярваш, че можеш да го направиш? — попита Бриз. — Да накараш водите да потекат както те помоли момчето? Възможно ли е?

— О, напълно е възможно — отвърна Сейзед. — Под въпрос не е изпълнението на задачата, а само моята преценка. Щом водата е текла към онези канали, значи пак ще тече. Нещо повече, склонен съм да вярвам, че събитието ще е доста знаменателно. Преди по-голямата част от водата вече е изпълвала каналите. Но сега тя ще се върне там с огромно налягане и дебит. Разбира се, ако лорд Дух държи каналите да са плавателни, ще трябва да позволим на част от водата да се оттича някъде. Теченията в градските канали по принцип не са силни, особено на местата, където има множество шлюзове.

Бриз вдигна вежди.

— Всъщност — продължи Сейзед — каналите са наистина забележително инженерно постижение. Вземете за пример методите за преустрояване на една естествена река в канал — в превръщането й в плавателен път — или пък погледнете способите за драгиране на речното дъно от натрупаните наноси и тиня. Разполагам с книга на скандално известния лорд Федре, който — въпреки репутацията си — е бил ненадминат гений, когато става въпрос за канално строителство. Но май е време да ви се извиня. Вие не се интересувате от тези неща, нали?

— Не — съгласи се Бриз. — Но важното е, че ти се интересуваш, Сейзед. Хубаво е да те видя отново изпълнен с енергия и ентусиазъм. Не зная над какво си работил преди, но винаги ми е било странно, че не го споделяш с никого. Изглежда, си се срамувал от интересите си. Сега обаче повече приличаш на онзи Сейзед, когото помня!

Сейзед сведе поглед към записките и чертежите си. Вярно беше. За последен път се бе увличал така по изследвания…

Когато беше с нея. Когато работеха над сбирката митове и легенди за Героя на времето.

— Ще ви призная, лорд Бриз — рече той, — че изпитвам известна вина.

Бриз въздъхна.

— Сейзед. Винаги ли трябва да се чувстваш виновен за нещо? Когато бяхме в групата на Келсайър, ти все се безпокоеше, че не ни помагаш достатъчно да свалим лорд Владетеля. Сетне, след като го премахнахме, се измъчваше от мисълта, че не се занимаваш със същото, с което и останалите Пазители. Ще ми кажеш ли кое в твоите изследвания толкова те измъчва?

— Удоволствието, което изпитвам, докато се занимавам с тях.

— Но това е чудесно, драги. Защо трябва да се срамуваш от наслаждението? Нали не изпитваш наслада, че убиваш кутрета например? Вярно, ти си леко смахнат, но щом едно тъй езотерично занимание ти доставя наслада, прави го. Така ни даваш възможност да се забавляваме с по-обикновени неща — като например да се напиваме с прочутите вина на Страф Венчър.

Сейзед се усмихна. Знаеше, че Бриз Тласка чувствата му и го кара да се чувства по-добре, но нямаше нищо против. Истината бе, че действително се чувстваше добре. По-добре, отколкото от доста време.

Макар че…

— Не е толкова просто, лорд Бриз — рече той и остави молива на писалището. — Приятно ми е да седя тук и да си чета, без да се налага да командвам други. Но това ме кара да се чувствам виновен.

— Сейзед, не всеки е създаден да бъде водач.

— Така е — потвърди Сейзед. — Но лорд Елънд ми възложи задачата да му осигуря по мирен път властта в този град. Би трябвало да обмислям свалянето на Гражданина, а не да оставя на лорд Дух да се занимава с това.

— Скъпи ми човече! — рече Бриз и се наведе към него. — Да командваш другите не значи да вършиш всичко сам — напротив, задачата ти е да накараш останалите да свършат работата. Разпределяне на задълженията, приятелю. Без това ще се наложи сами да си печем хляба и да копаем нужници! — Бриз се подпря на масата. — Повярвай ми. Не би искал да изпробваш нещо, месено и печено от мен. Никога. Особено след като съм чистил нужник.

Сейзед поклати глава.

— Не това очакваше от мен Тиндуил. Тя уважаваше водачите, политиците.

— Поправи ме, ако греша — рече Бриз, — но тя не се ли влюби тъкмо в теб вместо в някой крал или принц?

— Е, не зная дали беше точно любов…

— Стига, Сейзед — прекъсна го Бриз. — Срамежлив си като юноша на първа среща. И макар тя да се държеше малко резервирано, беше ясно, че те обича. Не е необходимо да си Усмирител, за да го разбереш.

Сейзед въздъхна и сведе поглед.

— Това ли би очаквала тя от теб, Сейзед? — попита Бриз. — Да отречеш същността си? Да станеш политик?

— Не зная, лорд Бриз — прошепна Сейзед. — Тя… вече не е с мен. Може би ще мога да си я върна поне за малко, докато се занимавам с това, което обичам.

— Сейзед — въздъхна Бриз. — Как може да си толкова мъдър за някои неща и такъв глупак за други?

— Аз…

— Мъжът е това, което го влече — продължи Бриз. — Отдавна открих, че ако човек изостави това, което иска, заради нещо, което трябва да прави, ще е нещастен.

— Ами ако това, което искам, не е полезно на обществото? Понякога се налага да вършим и неща, които не харесваме. Такъв е животът.

Бриз сви рамене.

— Не се притеснявам за подобни неща. Правя това, за което ме бива. В моя случай това означава да накарам други да направят нещо, което аз не желая да правя. В края на краищата всички са доволни.

Сейзед поклати глава. Не беше толкова просто, а и депресията му напоследък не се пораждаше само от спомена за Тиндуил и нейната смърт. Беше изоставил изследванията си върху религиите, но знаеше, че рано или късно ще се наложи да се върне към тях. Работата върху каналите бе само кратко и дошло навреме развлечение, преди отново да се захване с прекъснатите изследвания.

Не искаше да потвърди, че и в последната група религии няма да открие отговорите. Тъкмо затова изпитваше облекчение, когато се занимаваше с нещо друго, защото инженерството не заплашваше възгледите му за света. Но и не можеше вечно да бяга. Рано или късно трябваше да открие отговорите — или липсата на отговори. Папката бе под писалището, заедно с раницата с металоеми.

Засега обаче си бе позволил кратък отдих. Ала въпреки че тревогите, свързани с религиите, бяха утихнали, оставаха произхождащите от непосредствените му задължения. Той кимна към подземното езеро. Дух, едва забележим в мрака, стоеше на ръба на водохранилището и разговаряше с Горадел и неколцина войници.

— А какво ще правим с него, лорд Бриз? — попита шепнешком той, за да не може Дух да ги чуе. — Както вече казах, император Венчър възложи командването на мен. Ами ако Дух поеме нещата в свои ръце и се провали? Безпокоя се, че този млад човек не е подготвен за тежката задача.

Бриз повдигна рамене.

— Засега се справя добре. Спомни си колко млада бе Вин, когато уби лорд Владетеля.

— Така е — прошепна Сейзед. — Но ситуацията сега е различна. Напоследък Дух ми изглежда някак… странен. Сигурен съм, че крие някои неща от нас. Откъде тази твърда решимост да превземе града?

— Мисля, че е добре за момчето да прояви известна решителност — отвърна Бриз и седна срещу него. — Досега бе прекалено пасивен.

— Не се ли опасявате, че планът му може да се провали?

— Сейзед — рече Бриз. — Помниш ли когато Дух ме попита защо просто не свалим Куелион, както постъпихме с лорд Владетеля?

— Спомням си — кимна Сейзед. — И вие му казахте, че е така, защото Келсайър вече не е с нас.

— Именно — отвърна Бриз и посочи младежа с бастунчето си. — Но сега промених мнението си. Вярно е, че не разполагаме с Келсайър, но имаме нещо доста сходно на него.

Сейзед се намръщи.

— Не твърдя, че Дух притежава силния характер на Келсайър. Неговото… присъствие. Но сигурно си чул, че репутацията му сред хората расте. Келсайър успя не заради това кой беше, а заради хората, които го мислеха за такъв. Мислех си, че никога няма да разполагаме с друг подобен пример. Но май се оказа, че съм сгрешил.

Сейзед не беше убеден, но запази възраженията за себе си. Дух вероятно забеляза, че гледат към него, защото след няколко минути дойде, премигна срещу бледата светлина на лампата и седна на един стол. Красивите мебели изглеждаха някак не на място сред прашните груби лавици.

Изглеждаше изморен. „Откога ли не е спал? — помисли Сейзед. — Когато се събудя, вече е на крак“.

— Нещо не е наред — рече Дух.

— Така ли? — попита Бриз. — Нещо друго освен факта, че разговаряме край подземно езеро, в скривалище, построено от лорд Владетеля, под крепост на инквизиторите?

Дух го изгледа навъсено и извърна поглед към Сейзед.

— Мисля си, че вече би трябвало да са ни нападнали.

— Кое те кара да смяташ така? — попита Сейзед.

— Познавам Куелион, Сейз. Този човек е класически властолюбец. Дошъл е на този пост със сила и задържа позициите си, като осигурява на хората достатъчно алкохол и дребни свободи, като например да оставя кръчмите отворени нощем. Но същевременно държи всички в плен на страха.

— Как всъщност е взел властта? — попита Бриз. — Как е изпреварил някой благородник с достатъчно силна лична гвардия например?

— Мъглите — отвърна Дух. — Излизал сред тях и твърдял, че всеки, който е верен на Оцелелия, би трябвало да не се бои да го последва. А сетне, когато мъглите започнали да убиват, това само потвърдило думите му. Непрестанно разправял, че мъглите убиват само недобронамерени хора. Поданиците му са така изплашени, че изпълняват всичко, което им нареди. Успял е да прокара закон, повеляващ хората да излизат сред мъглите, за да се види кои ще умрат и кои не. Оцелелите биват обявявани за чисти. Обяснява, че ще построи малък хубав свят. А освен това преследва благородниците.

— А! — възкликна Бриз. — Хитро.

— Да — потвърди Дух. — Особено защото мъглите никога не убиват благородници.

— Почакай малко — спря го Сейзед. — Какво каза?

Дух сви рамене.

— Трудно е да се потвърди, но така се говори. Изглежда, благородниците не страдат от мъгливата болест. Не скаа с малко благородническа кръв, а чистокръвните благородници.

— Странно — отбеляза Бриз.

„Повече от странно — помисли Сейзед. — Дали Елънд знае за тази връзка?“ Съмняваше се. Армията и съюзниците им се състояха предимно от скаа. Малцината благородници бяха останали в Лутадел и по принцип избягваха да излизат нощем.

— Както и да е — продължи Дух. — Куелион е властолюбив. Такива като него не обичат конкуренцията. Би трябвало отдавна да се е заел с нас.

— Момчето е право — каза Бриз. — Хора като Куелион не убиват само на тържествени екзекуции. Готов съм да се обзаложа, че на всеки, хвърлен в тези импровизирани клади, има поне трима убити тайно в някоя уличка и заровени под саждите.

— Казах на Горадел и хората му да са максимално бдителни — заяви Дух — и да следят района. Досега не сме заловили шпиони или предполагаеми убийци. Войниците на Куелион стоят навън и ни наблюдават, но не предприемат нищо.

Бриз се почеса по брадичката.

— Може би Куелион се бои от нас повече, отколкото предполагаме?

— Може би — рече Дух уморено и се прозя.

— Лорд Дух — каза Сейзед. — Трябва да поспите.

— Нищо ми няма.

„Ако не знаех, че е невъзможно, бих си помислил, че гори пютриум, за да се поддържа бодър — помисли Сейзед. — Или просто търся знаци, за да потвърдя това, за което се безпокоях по-рано? Никога не разпитвахме Вин и Келсайър за тези техни сили, надхвърлящи способностите на обикновените аломанти. Защо подозирам Дух? Дали защото го познавам прекалено добре? Защото го помня като момче, а той просто е станал мъж?“

— Е, как вървят твоите проучвания? — попита Дух.

— Доста добре всъщност — отвърна Сейзед и завъртя чертежите така, че момчето да може да ги разгледа. — Готов съм да започна работа върху съоръжението.

— Колко време смяташ, че ще ти отнеме?

— Няколко седмици, предполагам — отвърна Сейзед. — Което не е много, като се имат предвид обстоятелствата. За щастие хората, които са почиствали каналите, са оставили много строителен материал и ще мога да го използвам. Освен това лорд Владетеля се е постарал този склад да е добре зареден. Има трупи, както и някои дърводелски инструменти и дори макари.

— За какво ли се е подготвял? — попита Бриз. — Храната и водата мога да си обясня. Но одеяла? Трупи? Макари?

— За бедствие, лорд Бриз — отвърна Сейзед. — Доставил е всичко, което може да потрябва на тукашните хора, в случай че градът бъде унищожен. Има дори завивки и превързочни материали. Вероятно се е страхувал, че колосите ще започнат да вилнеят.

— Не — възрази Дух. — Приготвил се е точно за това, което се случва. Значи ще построиш някакъв механизъм, с който да запушиш отводняващите канали? А аз си мислех, че просто ще разрушиш тунелите.

— Разбира се, че не — отвърна Сейзед. — Не разполагаме нито с достатъчно работна ръка, нито с инструменти за подобен подход. Освен това не бих искал тази пещера да рухне върху нас. Трябва да построим блокиращ механизъм, после да го спуснем на дъното. Ако е достатъчно тежък и със солидна конструкция, ще може да спре оттичането на водата. Донякъде ще наподобява механизмите, използвани при шлюзовете.

— За което — добави Бриз — е готов да ти разказва надълго и нашироко.

Сейзед се усмихна.

— Мисля, че…

Прекъсна ги намръщеният капитан Горадел.

— Лорд Дух — рече Горадел. — Едно лице ви очаква отвън.

— Кой? — попита Дух и извади от джоба си очила и превръзка. — Дюрн?

— Не, милорд. Млада жена. Твърди, че е сестра на Гражданина.

 

 

— Не съм дошла, за да се присъединя към вас — заяви Белдре.

Намираха се в аскетично обзаведеното преддверие на сградата на Инквизиторския отдел над скривалището. Столовете бяха с твърди седалки, а на стените вместо картини висяха стоманени плочи — на Сейзед му напомняха неприятно посещението в Серанската конвента.

Белдре беше млада жена с кестенява коса. Носеше семпли одобрени от Гражданина червени дрехи. Седеше отпуснала ръце в скута си и макар че гледаше присъстващите открито, позата й издаваше нервност.

— Защо всъщност си дошла, скъпа? — попита любезно Бриз. Беше се настанил срещу Белдре. Алриане седеше до него и я оглеждаше неодобрително. Дух кръстосваше помещението и от време на време доближаваше прозореца.

„Мисли, че това е някаква клопка — каза си Сейзед. — Че са пратили момичето да ни отвлече вниманието, преди да ни нападнат“. Дух бе затъкнал в пояса си две фехтовачески бастунчета. Кога се беше научил да се бие?

— Дойдох… — заговори Белдре и сведе очи, — защото вие искате да убиете брат ми!

— Откъде ти хрумна пък това? — попита Бриз. — Дойдохме в този град, за да сключим мирен договор с брат ти, а не да го убиваме! Приличаме ли ти на хора, които биха извършили нещо подобно?

Белдре стрелна Дух с очи.

— Да, като изключим него — съгласи се Бриз. — Но Дух е безвреден. Наистина, аз…

— Бриз — прекъсна го Дух. Превръзката странно променяше лицето му. — Достатъчно. Представяш и двама ни за идиоти. Белдре знае защо сме тук — всички в града го знаят.

Възцари се тишина.

„С тези очила под превръзката ми прилича малко на инквизитор“ — помисли Сейзед и потрепери.

— Белдре — заговори Сейзед. — Наистина ли очакваш от нас да повярваме, че си дошла тук само за да молиш да не убиваме брат ти?

Тя погледна Дух, макар че не можеше да види очите му, и каза:

— Преструваш се на суров човек, но зная, че няма да ми сториш зло. Ти си от групата на Оцелелия.

Дух скръсти ръце.

— Моля те — продължи Белдре. — Куелион е добър човек, като теб. Трябва да му дадеш повече време. Не го убивай.

— Какво те кара да мислиш, че ще го убием, мило дете? — попита Сейзед. — Току-що каза, че не вярваш някой от нас да ти стори зло. Защо да постъпваме другояче спрямо брат ти?

Белдре сведе очи.

— Вие сте хората, които убиха лорд Владетеля. Вие съборихте неговата империя. Брат ми не вярва в това — той смята, че се възползвате от славата на Оцелелия и лъжете, че сте негови приятели.

— И откъде на брат ти му хрумват подобни мисли? — попита Дух. — Може би познава някой друг, който също твърди, че има благословията на Оцелелия, а същевременно убива хора в негово име?

Белдре се изчерви.

— Брат ти не ни вярва — рече меко Сейзед. — Защо ти би ни повярвала?

Белдре повдигна рамене и каза едва чуто:

— Не зная. Може би защото… хората, които лъжат, не спасяват деца от горящи сгради.

Сейзед погледна Дух, но не можа да прочете нищо по непроницаемото му лице.

— Бриз, Сейзед, Алриане, елате с мен — каза Дух. — Горадел, оставаш да пазиш момичето.

Щом излязоха, Дух се обърна и ги изгледа.

— Е?

— Аз не я харесвам — заяви Алриане и скръсти ръце пред гърдите си.

— Разбира се, че няма да я харесаш, скъпа — рече Бриз. — Ти не обичаш конкуренцията.

— Конкуренция? — изсумтя Алриане. — От това невзрачно същество? О, я стига.

— Бриз, ти какво смяташ? — попита Дух.

— За момичето, или задето ме обиди там вътре?

— Първото — рече Дух. — В момента наранената ти гордост не е важна.

— Скъпи ми друже — заговори Бриз, — моята гордост винаги е важна. Що се отнася до момичето, ето какво ще ти кажа — тя е уплашена. Каквото и да твърди, направо трепери от ужас — което означава, че никога не е правила нещо подобно. Мисля, че казва истината.

Алриане кимна.

— Определено. Погледнете й ръцете — когато не треперят от страх, си личи, че са чисти и меки. Израсла е в саксия.

— Очевидно е малко наивна — заяви Сейзед. — Инак нямаше да дойде тук и да си мисли, че ще я изслушаме и после ще я пуснем да си върви.

Дух кимна и килна глава, сякаш се ослушваше. После отвори вратата.

— Е? — посрещна го Белдре с престорена решителност. — Ще се вслушате ли в думите ми?

— До известна степен — отвърна Дух. — Ще ти дадем възможност да ни убедиш. Имаш достатъчно време.

— Аз… не бива да се бавя — отвърна Белдре. — Трябва да се върна при брат ми. Не му казах, че излизам, и… — Млъкна, забелязала промяна в изражението на Дух. — Ще ме задържите в плен, нали?

— Бриз — каза Дух и се обърна. — Как според теб ще реагират хората, ако разпространим слуха, че сестрата на Гражданина се е обърнала срещу него и е потърсила закрила от нас?

Бриз се усмихна.

— Брей-брей! Ама че хитро! Почти съм готов да ти простя отношението ти към мен. Споменах ли, че беше и груб?

— Не можете! — възкликна Белдре, изправи се и застана срещу Дух. — Никой няма да повярва, че съм избягала!

— Така ли? — попита Дух. — Разговаря ли с войниците отвън, преди да влезеш?

— Разбира се, че не — отвърна Белдре. — Щяха да се опитат да ме спрат. Изтичах по стълбите, преди да успеят.

— Значи те ще потвърдят, че си влязла в сградата по своя воля — рече Дух. — И че си се промъкнала покрай постовете.

— А това няма да изглежда никак добре — вметна Бриз.

Белдре отпусна рамене и пак седна. „В името на забравените богове — помисли Сейзед. — Тя наистина е много наивна. Гражданина е полагал големи усилия да я опази от околния свят“.

Разбира се, от това, което бе чул, Сейзед знаеше, че Куелион рядко изпуска сестра си от поглед. Тя винаги беше до него, под негов надзор. „Как ли ще реагира? — запита се той и потрепери. — Какво ще направи, когато научи, че я държим? Ще ни нападне?“

Изглеждаше удобна възможност. Ако Дух успееше да провокира атака на Гражданина, щеше да подкопае авторитета му. Особено след като атаката бъдеше отблъсната само от шепа войници — противникът едва ли бе наясно колко добре са се укрепили тук.

„Кога Дух стана толкова хитър?“

Белдре се разплака.

— Не можете да го направите! Това е измама! Какво щеше да каже Оцелелия, ако научеше за плановете ви?

— Оцелелия? — попита Дух и се засмя. — Мисля, че би го одобрил. Ако беше тук, щеше дори да ни насърчи да предприемем точно този ход…