Брандън Сандърсън
Героят на времето (73)

70.

Доколкото успях да разбера, Куелион сам си е забил клина. Вероятно за това е помогнала и нестабилната му психика. Страстното желание да следва заветите на Келсайър и да изтребва благородници било подклаждано от Гибелта, но Куелион и преди това бил жертва на собствените си маниакални пориви. Параноята му често граничела с неконтролируема лудост и в един подобен момент Гибелта го подтикнала да си забие клина.

За целта използвала бронзов прът, изработен от един от заловените от Куелион аломанти. Този клин го превърнал в Търсач — помагал му да открива и шантажира аломанти.

Истината е обаче, че хората с нестабилна психика са податливи на влиянието на Гибелта дори ако не носят клинове в телата си. Така най-вероятно Зейн се е сдобил със своя клин.

— Все още не виждам ползата от това — каза Йомен на Елънд, докато излизаха през портата на Фадрекс.

Елънд махна за поздрав на група войници, спря при друга — не негова, а на Йомен — и направи бърз оглед на оръжията. Подхвърли няколко окуражителни думи, после продължи. Йомен го наблюдаваше мълчаливо, докато крачеше редом с него като равен.

Бяха сключили нестабилно примирие, но пък колосите отвън бяха достатъчно силен мотив, за да ги накара да работят заедно. Елънд имаше по-голяма армия, но недостатъчна, за да удържи на външната заплаха, която продължаваше да нараства.

— Трябва да поработим над въпроса с хигиената — заяви Йомен, когато се отдалечиха от войниците. — Състоянието на всяка армия се основава на два принципа — храна и здраве. Осигурим ли ги, победата ще бъде наша.

Елънд се усмихна, познал източника. „Снабдяване в големи мащаби“ на Трентисон. Преди няколко години би се съгласил с Йомен и двамата вероятно щяха да прекарат следобеда в дискусия, посветена на командването. Но през последните години Елънд бе научил неща, които просто не съществуваха в книгите.

За съжаление, това означаваше и че няма как да ги обясни на Йомен — особено след като не разполагаха с нужното време. Ето защо вместо това само посочи близката улица и каза:

— Лорд Йомен, ако желаете, можем да отскочим до лазарета.

Йомен кимна. Винаги бе смятал, че всички проблеми трябва да се решават начаса и с директен подход. Умът му пък сечеше като бръснач.

Докато вървяха, Елънд не пропускаше да следи състоянието на войниците — както на тези, които бяха на пост, така и на свободните от задължения. Отвръщаше на поздравите им с кимване и надзърташе в очите им. Може би само му се струваше, но те сякаш се поизправяха, когато минаваше покрай тях.

Йомен го наблюдаваше какво прави и току се мръщеше. Все още бе облечен с неизменното расо и само малкото зрънце атиум на челото го отличаваше от обикновен чиновник. Татуировките около очите му обрамчваха зрънцето, като че ли бяха изрисувани след поставянето му там.

— Йомен, изглежда, нямаш голям опит в командването на армия — каза Елънд.

Принудителят повдигна вежди.

— Зная повече, отколкото ти ще знаеш някога за тактика, снабдяване и маневри.

— Така ли? — попита нехайно Елънд. — Значи си чел „Придвижване на армии“ на Бенитсон? Само че той смята крайните позиции за рисковани по отношение разкриване на намеренията.

Йомен се намръщи още повече.

— Едно от нещата, който учените често забравят, Йомен, е влиянието на емоциите върху хода на битката. Не става дума само за храна, обувки и вода, макар и те да са необходими. По-важни са надеждата, куражът и волята за оцеляване. Войниците трябва да са сигурни, че техният военачалник ще е с тях — че дори и да не убива врагове, ще ги ръководи лично на бойното поле. Не бива да мислят за него като за абстрактна сила в някоя кула отзад, как надзърта от прозореца и същевременно разсъждава над безкрайността на вселената.

Йомен не отговори. Крачеха по улиците, почистени и изметени въпреки сипещите се сажди. По-голямата част от населението се бе изтеглила към задната част на града, където колосите щяха да стигнат накрая, ако преодолееха защитата. Хората всъщност живееха по улиците, тъй като къщите изглеждаха несигурни при земетръсите.

— Вие сте… интересен човек, Елънд Венчър — рече най-сетне Йомен.

— Аз съм копелдак — отвърна Елънд.

Йомен повдигна вежди.

— Говоря за характера, не за произхода си — добави с усмивка Елънд. — Аз съм смесица от нещата, които трябва да бъда. Донякъде учен, донякъде бунтовник, донякъде благородник, а също Мъглороден и войник. Понякога дори не мога да се позная. Невероятно е трудно да съчетая всички тези качества. И тъкмо когато ми се стори, че ще успея, светът около мен започна да се руши. А, стигнахме.

Лазаретът бе разположен в някогашна сграда на Министерството — което според Елънд показваше желанието на принудителя да проявява гъвкавост. Очевидно беше готов да преотстъпи една сграда с религиозно предназначение, тъй като бе най-удобна за лечение на болните и ранените. Вътре лекарите полагаха грижи за войниците, които бяха изпитали на гърба си първата атака на колосите. Йомен се отдели, за да разговаря с управителя на лазарета — страхуваше се да не плъзне зараза. Елънд отиде в сектора с най-тежки случаи; спираше при всички ранени и се стараеше да ги окуражи.

Задача, която не беше никак лесна, като се имаше предвид, че донякъде тези войници бяха пострадали заради собствената му глупост. Как не се бе сетил, че рано или късно Гибелта ще си върне контрола над армията на колосите? Беше толкова логично. Не можеше да не признае, че Гибелта бе изиграла своя коз отлично — беше го подвела, беше го накарала да си мисли, че инквизиторите контролират колосите. И че на колосите може да се разчита.

„Какво ли щеше да стане — помисли си той, — ако бях нападнал града с тях, както планирах от самото начало?“ Гибелта щеше да опустоши Фадрекс, да избие всички вътре и тогава да обърне колосите срещу армията на Елънд. Но сега укрепленията, подсилени от войници на Елънд и Йомен, изглежда, бяха поне известна пречка срещу плановете й за атака.

„Аз обрекох този град“ — помисли Елънд, докато седеше до леглото на един мъж, изгубил ръката си от меча на колос.

Знаеше, че е взел правилното решение. По-добре беше да е зад стените на града — макар и тук почти със сигурност да бяха обречени, — отколкото да е отвън, да го обсажда и да се надява на скорошна победа. Защото знаеше, че победата няма да е винаги на негова страна.

Но всичко се въртеше около растящото му отчаяние, че не е в състояние да защити поданиците си. Защото макар във Фадрекс да властваше Йомен, за Елънд тези хора също бяха от неговите. Беше се качил на трона на лорд Владетеля и се бе провъзгласил за император. От него зависеше по-нататъшното съществуване на Последната империя. Каква полза от водач, който не може да защити дори един град, камо ли цяла империя?

Някаква суматоха пред лазарета привлече вниманието му и той пожела скорошно оздравяване на войника и забърза натам. Йомен също тъкмо идваше, за да види какво става.

Една жена стискаше в обятията си малко момче, което трепереше и се гърчеше неудържимо.

Дотича един от лекарите, взе момчето и попита:

— Мъглива треска?

Разплаканата жена кимна.

— Да. Държах го вътре до днес! Знаех си! Знаех си, че мъглите го искат! О, моля ви…

Докато лекарят отнасяше момчето, Йомен поклати глава и каза твърдо:

— Трябваше да ме послушаш, жено. Всички в този град са длъжни да се изложат на мъглите. Сега синът ти ще заеме легло, което може да ни потрябва за ранен войник.

Въпреки суровия му глас Елънд видя загриженост в очите му. Йомен не беше безсърдечен човек, само прагматичен. А и в думите му имаше резон. Нямаше смисъл да се крият вътре, когато мъглите отнемаха все повече време от денонощието.

„Мъгливата треска…“ — помисли разсеяно Елънд, докато влизаха да видят как настаняват момчето. Гърчовете се бяха успокоили, но лицето на детето бе изкривено от болка. Очевидно страдаше много. Елънд знаеше какво преживява — нали бе преживял почти същото.

„Така и не открихме какво представлява мъгливата треска“ — мислеше си той. Мъгливият призрак не се беше появил отново. Но може би Йомен знаеше нещо?

— Йомен — попита той. — Някой от хората ти откри ли причината за мъгливата треска?

— Причина? — попита Йомен. — Необходимо ли е да има причина, за да се разболееш?

— За тази болест би трябвало да има. Знаеш ли, че засяга точно шестнайсет процента от населението? Шестнайсет — до последния човек.

Вместо да се изненада, Йомен повдигна рамене.

— Изглежда логично.

— Логично? — повтори Елънд.

— Числото шестнайсет е силно число, Венчър. Например толкова дни са били нужни на лорд Владетеля, за да стигне Кладенеца на Възнесението. Така че то се вписва напълно в църковната доктрина.

„Разбира се — помисли си Елънд. — Йомен не би се изненадал да открие порядък в обкръжаващата ни природа — той вярва в божество, което е създало този порядък“.

— Шестнайсет… — повтори Елънд, загледан в болното момче.

— Броят на първите инквизитори — продължи Йомен. — На предписанията във всяка областна харта. Броят на аломантичните метали. На…

— Почакай — спря го Елънд изненадано. — Какво каза?

— Аломантичните метали — повтори Йомен.

— Но те са само четиринайсет.

Йомен поклати глава.

— Четиринайсет са ни известните, стига жена ти да не греши, че алуминият си има чифт. Но четиринайсет не е силно число. Аломантичните метали вървят в чифтове и групи по четири. Изглежда напълно възможно да съществуват още два, които не сме открили, и така броят им да е шестнайсет. Два по два по два по два. Четири физични метала, четири умствени, четири подсилващи и четири влияещи на времето.

„Шестнайсет метала…“

Елънд отново погледна момчето. Болка. Веднъж и той бе изпитал подобно страдание — когато баща му нареди да го пребият. Почти бе сигурен, че ще умре. Биха го, за да го изправят на ръба на смъртта, да го накарат да се Преобрази.

Да проверят дали е аломант.

„В името на лорд Владетеля“ — помисли смаяно Елънд, обърна гръб на Йомен и се върна почти тичешком при тежко ранените.

— Кой от вас е пострадал от мъглите? — попита високо.

Ранените го гледаха учудено.

— Има ли някой, който се е разболял? — продължи Елънд. — Когато ви накарах да се изложите на мъглите. Моля ви, трябва да зная!

Едноръкият бавно вдигна ръка.

— Аз пострадах, милорд. И сега ми отсякоха ръката като наказание, понеже…

Елънд бързо отиде при него и извади една стъкленица с метали.

— Изпий я.

Мъжът се поколеба, но се подчини.

— Е? — попита Елънд след малко.

— Какво, милорд? — отвърна войникът.

— Чувстваш ли нещо?

Войникът сви рамене.

— Умора, милорд?

Елънд затвори очи и въздъхна. „Глупава мисъл…“

— А… странно — каза войникът.

Елънд се втренчи в него.

— Да — продължи войникът някак разсеяно. — Аз… не зная какво да мисля за това.

— Разпали го — посъветва го Елънд и разпали бронз. — Тялото ти ще знае какво да направи, ако му позволиш.

Войникът го погледна озадачено и завъртя глава. А после започна да излъчва аломантични вибрации.

Елънд затвори очи и си пое дъх. За миг бе забравил да диша.

Йомен се приближи до него.

— Какво има?

— Йомен, мъглите никога не са били наши врагове — отвърна Елънд, все така стиснал очи. — Те просто се опитват да ни помогнат.

— Да ни помогнат? Но как? За какво говориш?

Елънд отвори очи и се обърна към него.

— Те не ни убиват, Йомен. Дори не ни разболяват. Те ни Преобразяват. Даряват ни със сила. Със способност да се бием.

— Милорд! — викна един войник от вратата. — Милорд! Колосите атакуват! Нападнаха града!

Елънд го погледна изненадано, после разбра. „Гибелта. Тя знае какво открих току-що — знае, че трябва да ни нападне незабавно, вместо да чака още попълнения. Защото разкрих тайната й!“

— Йомен, събери всичкия прахообразен метал, който можеш да намериш в града! — извика Елънд. — Пютриум, калай, стомана и желязо! Нека го пият всички, които са боледували от мъглива треска! Накарай ги да пият метални разтвори!

— Защо? — попита объркано Йомен.

Елънд се обърна и се усмихна.

— Защото сега те също са аломанти. Този град няма да падне толкова лесно, Йомен! Ако ви трябвам, ще съм на предната линия!