Брандън Сандърсън
Героят на времето (66)

63.

Неведнъж Гибелта се е опитвала да промуши с клинове телата на други членове на групата. Макар че някои събития говорят за това колко лесно поставя хората под свой контрол, в действителност не е така.

Въвеждането на метален клин на подходящото място — или в подходящ момент — е невероятно трудно дори за лукаво същество като Гибелта. Например тя положила много усилия да промуши както Елънд, така и Йомен. Елънд се измъквал всеки път, както става в полето край малкото градче с предпоследното скривалище.

Веднъж Гибелта успяла да промуши Йомен. Но принудителят извадил клина преди Гибелта да го постави под свой контрол. Гибелта много по-лесно завладявала умовете на страстни и импулсивни хора, отколкото на логични и последователни, привикнали да обмислят внимателно действията си.

— Това, което не разбирам — рече Вин, — е защо избра мен. Имала си хиляда години и стотици подходящи кандидати. Защо отведе точно мен при Кладенеца на Възнесението, където те освободих?

Беше в килията и седеше на койката — която сега бе рухнала на пода, след като й бе измъкнала винтовете. Поиска да й дадат друга, но не й обърнаха внимание.

Гибелта се извърна към нея. Появяваше се често, в облика на Рийн, и все още се забавляваше с поведение, което Вин бе определила като злорадство. Както се случваше често, и този път игнорира въпроса й. Вместо това се обърна на изток, загледана към стените на килията, сякаш можеше да вижда през тях.

— Жалко, че не можеш да видиш това. Саждопадите са толкова гъсти и красиви, че сякаш цялото небе е почерняло. Усещаш ли трусовете на земята?

Вин не отговори.

— Това са прощалните въздишки на недрата — продължи Гибелта. — Като стенещ преди смъртта си старец, който призовава децата си, за да им предаде последните капчици мъдрост. Самата земя се разцепва сега. Лорд Владетеля доста помогна за това. Можеш да стовариш вината върху него, ако желаеш.

Вин настръхна. Стараеше се да не привлича вниманието върху себе си, като задава твърде много въпроси, и вместо това бе оставила Гибелта да говори на воля. Отново забеляза колко човешки са маниерите й.

— Той смяташе, че ще може сам да реши проблемите — не спираше Гибелта. — Отхвърли ме, но ти го знаеш.

„И това се е случило точно преди хиляда години — помисли Вин. — Хиляда години са изминали, откакто Аленди не стигнал до края на своето пътешествие, хиляда години, откакто Рашек взел силата и станал лорд Владетеля. Това отговаря донякъде на моя въпрос. Когато освободих Гибелта, сияещата течност в Кладенеца на Възнесението изтече до капка. Същото би трябвало да е станало и с Рашек.

Хиляда години. Вероятно толкова е нужно, та Кладенецът да възстанови силата си. Но каква е тази сила? Откъде се взема?“

— Всъщност лорд Владетеля не можа да спаси света — продължи Гибелта. — Той само отложи разрушението — и с това ми помогна. Но, както вече ти казах, беше неизбежно. Когато хората смятат, че помагат на света, те всъщност вършат по-скоро лошо, отколкото добро. Също като теб. Ти се опита да помогнеш, но в края на краищата ме освободи. — Гибелта я погледна и се усмихна бащински. Вин не реагира. — Саждопадите — продължи монолога си Гибелта, — умиращият свят, обезверените хора — всичко това е дело на Рашек. Превръщането на хора в колоси, кандра или инквизитори, всичко…

— Но ти го мразеше — прекъсна я Вин. — Той не те е освободил и затова е трябвало да чакаш хиляда години.

— Вярно е — потвърди Гибелта. — Ала хиляда години не са чак толкова много време. Никак не са много. Освен това не можех да не помогна на Рашек. Помагам на всички, защото силата ми е инструмент — единственият инструмент, с който се променят нещата.

„Краят е близо — помисли Вин. — Този път наистина. Не мога да стоя тук и да чакам. Трябва да направя нещо“. Стана, отиде до вратата и извика:

— Стража! — Гласът й отекна в подземието. — Стража!

Отвън се чу топуркане и нечий груб глас попита:

— Какво има?

— Кажете на Йомен, че съм готова на сделка.

— Сделка? — повтори тъмничарят.

— Да — каза Вин. — Кажете му, че имам информация, която искам да му предам.

 

 

Вин бе поразена от промените, настъпили в Йомен. Кралят-принудител изглеждаше така, сякаш не е мигвал от цяла седмица.

„Но… той е Мъглороден — помисли объркано Вин. — А това означава, че може да гори пютриум, за да прогонва умората. Защо не го прави? Освен… освен ако не владее това умение. И може да гори само атиум“.

Бяха я учили, че не съществува понятие атиумен Мъглив. Но все по-често си даваше сметка, че лорд Владетеля е всявал повсеместно объркване по тези въпроси, за да запази властта си. Трябваше да престане да вярва на това, което знае, и да се съсредоточава върху фактите, когато се натъква на тях.

Не можеше да разгадае изражението му, а и той я чакаше да заговори първа. Стражите я оставиха в средата на стаята и заеха позиция при вратата.

— Без окови? — попита тя.

— Без — потвърди Йомен. — Предполагам, че няма да сте още дълго тук. Стражите ми казаха, че сте искали да споделите нещо с мен.

— Така е.

— Странно, но те продължават да не ви вярват. Бях ги предупредил да се обръщат към мен всеки път, когато заподозрат, че им готвите някакъв номер. Интересно, защо това недоверие? — И повдигна въпросително вежди.

— Задайте ми въпрос — каза Вин. От стената до нея се появи Гибелта и мина през стаята с небрежна походка.

— Ами добре — каза Йомен. — Как Елънд контролира колосите?

— С аломантия — отвърна Вин. — Емоционалната аломантия е в състояние да ги подчини.

— Трудно ми е да повярвам — отвърна Йомен. — Ако беше толкова лесно, и други преди вас щяха да го открият.

— Повечето аломанти са твърде слаби, за да се справят с това — рече Вин. — Необходимо е да се използва метал за подсилване на въздействието.

— Няма такъв метал.

— Да сте чували за алуминий?

Йомен се замисли, но Вин позна по очите му, че му е известен.

— Дуралуминият е аломантична сплав на алуминия — продължи тя. — Докато алуминият потушава силата на другите метали, дуралуминият има обратен ефект. Смесите ли дуралуминий с цинк или месинг, достатъчно е да Притеглите емоционално някой колос и той ще бъде ваш.

Този път Йомен, изглежда, й повярва. Но Гибелта се приближи към нея и започна да я обикаля.

— Вин, Вин. Какво си намислила сега? — попита някак изненадано. — Пускаш му малко информация, а после смяташ да го предадеш?

Йомен явно бе стигнал до същото заключение.

— Интересни сведения, императрице, но напълно недоказуеми в настоящото положение. Ето защо ние ще…

— Има пет подземни скривалища — прекъсна го Вин и пристъпи към него. — Открихме всички останали. Те ни доведоха тук.

Йомен поклати глава.

— И? Какво ме интересува това?

— Вашият любим лорд Владетел е имал нещо предвид, когато е разпоредил да изкопаят тези пещери. За това може да се съди по металните плочи с надписите, които е оставил. Той признава, че не знае как да се справи с това, което предстои да се случи със света, но кой знае? Струва ми се, че има още, някакъв скрит съвет, заровен сред текстовете.

— Очаквате да повярвам, че ви интересува какво може да е писал лорд Владетеля на тези плочи? — попита Йомен. — Вие, неговата предполагаема убийца?

— Да, интересува ме — отсече Вин. — Защото ме интересува съдбата на народа на тази империя. Ако сте събрали достатъчно сведения за мен и Елънд, ще го знаете.

— Вашият Елънд е човек с твърде високо мнение за себе си — рече Йомен. — Чел е много книги и смята, че това е достатъчно, за да се справи като крал. А вие… за вас все още не зная какво да мисля. — В очите му блесна омразата, която бе зърнала при предишната им среща. — Твърдите, че сте убила лорд Владетеля. Но… той не може да е умрял. Предполагам, че вие сте част от неговия план.

„Това е — помисли Вин. — Единствената възможност“.

— Той е искал да се срещнем — заяви тя.

Не го вярваше, но Йомен повярва и повдигна вежди.

— Не разбирате ли? — продължи Вин. — Двамата с Елънд открихме всички останали скривалища, като първото беше под самия Лутадел. А после дойдохме тук. Това е последното скривалище и краят на пътя. По някаква причина лорд Владетеля е искал да ни доведе тук. При вас.

Йомен я гледаше замислено. Встрани от него Гибелта й изръкопляска беззвучно.

— Повикайте Лелин — нареди Йомен на един от войниците. — Да донесе картите си.

Войникът козирува и излезе. Йомен се обърна към Вин и я изгледа намръщено.

— Не ви обещавам размяна. Вие ще ми дадете информацията, която поискам, и после аз ще реша какво да правя с нея.

— Хубаво — рече Вин. — Но вие самият току-що казахте, че аз съм свързана с всичко това. Всичко е взаимосвързано, Йомен. Мъглите, колосите, аз, вие, скривалищата, саждите…

При последната дума той трепна.

— Те стават все по-страшни, нали? — каза Вин. — И валят все повече.

Йомен кимна.

— А ние все се безпокояхме за мъглите. Обаче накрая ще ни убият саждите. Ще закрият слънцето, ще заровят градовете ни, ще покрият улиците, ще задушат посевите…

— Лорд Владетеля няма да позволи това да се случи — възрази Йомен.

— Ами ако наистина е мъртъв?

Йомен я изгледа студено.

— Тогава сме обречени — заради вас.

„Обречени…“ Не беше ли споменал нещо подобно лорд Владетеля малко преди Вин да го убие? Тя потрепери и зачака в настъпилата тишина, под подигравателната усмивка на Гибелта. Най-сетне в стаята влезе писар, нарамил няколко навити на руло карти.

Йомен взе една и махна на Вин да се приближи.

— Покажете ми — нареди и отстъпи две крачки, когато тя се приближи.

Тя взе парче въглен и почна да отбелязва местонахождението на останалите подземия. Лутадел. Сатрен. Ветитан. Ортьо. Петте, които вече бяха открили — всичките близо до Централната област, едно в самия център, останалите оформящи правоъгълник около него. Постави последното кръстче на Фадрекс.

Докато изтриваше въглена от пръстите си, забеляза нещо. „Доста мини са отбелязани на тази карта в района на Фадрекс. Изглежда, областта е богата на метали“.

— Отдръпнете се — каза Йомен.

Вин отстъпи и той се приближи и огледа картата. Вин сбърчи вежди. „Писарите на Елънд не можаха да открият някаква логика в разположението на скривалищата. Две са в малки градчета, две в големи. Някои са близо до канали, други не. Писарите се оплакваха, че не разполагат с достатъчно информация, за да направят някакви изводи“.

— Изглеждат ми разположени съвсем случайно — отбеляза Йомен, сякаш прочел мислите й.

— Не аз съм избирала тези места, Йомен — рече тя и скръсти ръце. — Вашите шпиони могат да потвърдят къде Елънд е водил армията си и къде е пращал емисари.

— Не всички имаме възможност да поддържаме голяма шпионска мрежа, императрице — заяви Йомен, все така загледан в картата. — Трябва да съществува някаква връзка…

„Ветитан — помисли Вин. — Там открихме предишното скривалище. Той е миньорско градче. Както и Ортьо“.

— Йомен? — рече тя и вдигна глава. — На някоя от картите отбелязани ли са минералните залежи?

— Разбира се — отвърна той. — Все пак сме Отдел по снабдяване.

— Искам да я видя.

Йомен повдигна вежди, показвайки какво мисли за това, че му нарежда, но въпреки това даде знак на писаря да покаже исканата карта. Щом той я разгъна върху първата, Вин се наведе над масата, а Йомен веднага се отдръпна — гледаше да е извън обсега й.

„Има доста добри инстинкти за чиновник“ — помисли тя, докато отбелязваше скривалищата и на тази карта. Напрежението й нарастваше. Всяко скривалище беше в скалиста област, близо до метални мини. Дори Лутадел разполагаше с богати минерални залежи. Според легендите лорд Владетеля бе основал столицата си там тъкмо заради тези подземни богатства, както и заради изобилието на прясна вода. Толкова по-добре за аломантите.

— Какво се опитвате да докажете? — попита Йомен.

— Това е връзката — отвърна Вин. — Построил е скривалищата в близост до метални залежи.

— Може да е просто съвпадение.

— Не е — отвърна Вин и когато вдигна очи, срещна погледа на Гибелта. — Металите са в основата на аломантията, Йомен. Това е връзката.

— Поставили сте знаци до всички богати мини на империята. Нима очаквате да повярвам, че не си играете с мен и че не манипулирате вашите „сведения“? Че това са истинските местоположения на скривалищата?

Вин не го слушаше. „Метали. Думите на Куаан бяха изписани върху метална плоча, той е смятал, че така е най-безопасно. Безопасно? Вероятно от промяна.

Или от това да бъдат прочетени?“

Лорд Владетеля бе изрисувал картите си върху метални плочи.

„Ами ако Гибелта не може да открие сама складовете тъкмо заради близостта на металите? Тогава ще й трябва някой, който да я отведе при тях. Някой, който да ги посети всичките, да прочете картите и да продължи нататък…

В името на лорд Владетеля! Отново допуснахме същата грешка! Направихме точно каквото иска тя. Нищо чудно, че ни остави живи!“

Но вместо да се отчае, този път Вин се вбеси. Погледна към Гибелта, застанала встрани, с изражение на вселенска мъдрост. Тези всезнаещи очи, този бащински тон и божествената й наглост…

„Не сега — заповяда си Вин и стисна зъби. — Този път я разкрих. А това означава, че мога да я измамя. Но… трябва да разбера причината. Защо толкова я интересуват складовете? Какво има в тях и защо й трябва, преди да спечели последната битка? Каква е причината да чака толкова дълго?“

Изведнъж отговорът изплува в съзнанието й. Тъкмо тя, Вин, а не Елънд бе настоявала да търсят тези скривалища. С надеждата да открие нещо. Беше следвала интуицията си, макар да не можеше да обясни защо.

Бе търсила онова, което бе в основата на имперския механизъм повече от хиляда години. Най-силният от всички аломантични метали.

Атиум.

Защо бе тъй обсебена от него? Елънд и Йомен бяха прави — атиумът нямаше кой знае какво значение в сегашния свят. Но дълбоко в себе си тя отказваше да го приеме. Защо? Дали защото Гибелта го искаше, а Вин притежаваше необяснима връзка с нея?

Лорд Владетеля твърдеше, че Гибелта не може да чете мисли. Но тя знаеше, че може да въздейства на чувствата. Да промени възгледите й за нещата, да я тласне в определена посока. Да я накара да търси онова, което иска.

И като анализираше сега тези свои чувства, тя можеше да види плановете на Гибелта, начина, по който я бе манипулирала, начина по който мислеше. Гибелта искаше да се докопа до атиума! И с тръпка на ужас Вин си даде сметка, че я е отвела при него. „Нищо чудно, че беше толкова доволна одеве! Нищо чудно, че смяташе, че е победила!“

Защо една богоподобна сила ще се интересува толкова много от аломантичен метал? Този въпрос я накара да се усъмни в заключенията си. Но в този момент вратата се отвори.

И на прага застана инквизитор.

Йомен и хората му мигновено коленичиха. Вин неволно отстъпи назад. Инквизиторът беше висок, както повечето от неговия вид, и все още носеше сиво расо от времето преди Рухването. Върху голата му глава бяха изрисувани сложни татуировки, повечето черни, но една бе яркочервена. И, разбира се, в очите му бяха забити клинове. Единият толкова дълбоко, че бе смазал очницата. Лицето на съществото, изкривено в нечовешка усмивка, й беше познато.

— Марш? — прошепна тя ужасено.

— Милорд — възкликна Йомен. — Най-сетне дойдохте! Пратих вестоносци да ви търсят…

— Тишина! — нареди с дрезгав глас Марш и влезе. — Стани, принудителю.

Йомен побърза да се изправи. Марш погледна към Вин, усмихна се за миг с крайчеца на устата си, а после погледна право към Гибелта и се поклони покорно.

Вин потрепери. Макар и обезобразени, чертите на Марш напомняха за брат му. За Келсайър.

— Съвсем скоро ще ви нападнат, принудителю — каза Марш, отиде до прозореца и го разтвори широко. Вин погледна към скалистите тераси, където, край канала, се бе разположила на лагер армията на Елънд.

Само дето нямаше канал. Нито скалисти тераси. Всичко бе затрупано с черни сажди.

„В името на лорд Владетеля! — помисли Вин. — Става все по-лошо!“

— Ще ни нападнат ли, милорд? — попита невярващо Йомен. — Та те дори не са излезли от лагера!

— Колосите ще предприемат изненадваща атака — каза инквизиторът. — Няма да се строяват, направо ще тръгнат насам. Побързай.

Йомен веднага прати войниците да вдигнат всички по тревога.

Вин стоеше неподвижно. „Човекът Марш е мъртъв. Този инквизитор се опита да убие Сейзед. Той един от тях. Гибелта е успяла…

… да наложи властта си над него“.

Но все пак…

— Побързай, принудителю — повтори Марш. — Не съм дошъл да защитавам глупавия ти малък град. Дойдох заради това, което си открил в скривалището.

— Милорд? — Йомен го погледна изненадано.

— Атиумът, Йомен — каза инквизиторът. — Дай ми го. Не може да остане в този град, защото не се знае дали ще удържите срещу врага. Ще го отнеса на безопасно място.

Вин стисна очи.

— Милорд… — почна Йомен. — Знаете, че всичко, което е мое, е и ваше. Но в скривалището няма атиум. Имам само седемте топчета, които държах в резерва в Снабдителния отдел.

Вин отвори очи.

„Какво?!“

— Невъзможно! — изрева Марш. — Нали преди малко каза на пленничката си друго!

Йомен пребледня.

— Само за да я подлъжа, милорд. Тя, изглежда, смяташе, че атиумът е у мен, и реших да я оставя в тази заблуда.

— НЕ!

Вин подскочи, стресната от внезапния вик. Но Йомен дори не трепна — и миг по-късно тя разбра защо. Защото бе изкрещяла Гибелта. Беше станала неясна, изоставила формата на Рийн, и приличаше на разлято петно мрак. Почти като мъгла, но много по-тъмна.

Вин беше виждала тази чернота. Беше преминавала през нея, в пещерата под Лутадел, по пътя към Кладенеца на Възнесението.

След миг Гибелта се появи отново, пак в облика на Рийн. Преструваше се на спокойна, но в очите й се четеше необуздан гняв.

— Глупак такъв! — изсъска Марш, впил очи в Йомен. — Идиот!

— Аз… — Йомен го гледаше объркано. — Милорд, за какво ви е притрябвал този атиум? Той е безполезен без аломанти и благородници, които да плащат за него.

— Нищо не разбираш — изръмжа Марш. А после се усмихна. — Обречени сте… Да… наистина сте обречени…

— Елънд ще опустоши града — рече Гибелта, изправена до Вин. — Той е добър слуга, дете. Един от най-добрите ми слуги. Трябва да се гордееш с него.

— Толкова много колоси… — прошепна Йомен. — Милорд, няма начин да ги удържим. Нуждаем се от помощта ви.

— Защо да ви помагам? — попита инквизиторът. — Вие не ми дадохте това, което ми трябва.

— Но аз останах верен — възкликна Йомен. — Когато всички изоставиха лорд Владетеля, аз продължих да му служа.

— Лорд Владетеля е мъртъв — презрително каза Марш. — Той също беше безполезен слуга.

Йомен пребледня.

— Нека този град се срине под гнева на четирийсет хиляди колоса — заяви Марш.

„Четирийсет хиляди“ — повтори Вин наум. Елънд беше намерил още отнякъде. Нападението бе съвсем разумен ход — така най-сетне той щеше да превземе града и освен това да й даде възможност да се измъкне в хаоса. Логично и мъдро. Но Вин бе сигурна, че няма да стане.

— Елънд няма да нападне — каза тя високо.

Шест очи — две истински, две стоманени и две нематериални — се извърнаха към нея.

— Елънд няма да прати колосите срещу града — продължи тя. — Той се опитва да те вразуми, Йомен. И ще е добре да се вслушаш. Или искаш да се подчиниш на тази твар — на инквизитора? Той те презира. Иска да умреш. Ела на наша страна.

Йомен се намръщи.

— С наша помощ можеш да го победиш — продължи Вин. — Ти си аломант. Тези чудовища не са непобедими.

Марш се усмихна.

— Вин, не очаквах от теб подобен идеализъм.

— Идеализъм? — повтори тя и се обърна към него. — Нима е идеализъм да вярвам, че мога да убия инквизитор? Знаеш, че вече съм го правила.

Марш махна небрежно с ръка.

— Не говоря за глупавите ти заплахи. Говоря за него. — Той кимна към прозореца. — Твоят Елънд принадлежи на Гибелта, също като мен — и като теб. Всички ние се съпротивляваме, но в края на краищата се прекланяме пред нея. Едва тогава разбираме красотата, която се крие в разрушението.

— Твоят бог не може да заповядва на Елънд — отвърна Вин. — Непрестанно твърди, че го прави, но така сам се издава, че лъже. Може би той е идеалист, как мислиш?

Йомен ги гледаше объркано.

— Ами ако нападне? — попита с тих, пламенен глас Марш. — Какво би означавало това, Вин? Ако прати колосите си срещу града, обладани от заслепяваща ярост, за да изтребват и рушат? Атиумът и храната не биха го накарали да дойде — но ти? Ти си убивала заради него. Защо смяташ, че Елънд не би направил същото заради теб?

Вин затвори очи. Завладяха я спомени от атаката на кулата на Сет. Спомени за безпричинни убийства, със Зейн до нея. Спомени за пожар, смърт и един изгубен аломант.

Никога повече нямаше да убива по този начин.

Отвори очи. Защо Елънд да не атакува? Нападението изглеждаше съвсем логично решение. Той знаеше, че може лесно да превземе града. Но освен това си даваше сметка колко е трудно да се контролират колосите, особено когато са завладени от ярост…

— Елънд няма да нападне — тихо каза тя. — Защото е по-добър от мен.