Брандън Сандърсън
Героят на времето (18)

15.

Саждите.

Не зная дали хората си дават сметка какви късметлии са. През хилядата години преди Рухването те откарваха саждите в реките, трупаха ги извън градовете и ги оставяха там. Нямаха ни най-малка представа, че без микробите, създадени от Рашек да разлагат пепелта, земята скоро ще бъде затрупана.

Макар че в края на краищата се случи точно това.

Мъглите горяха: ярки, ослепителни, озарени от червеникавата слънчева светлина, те приличаха на пожар, който я обгръща.

Мъгли през деня бяха нещо неестествено. Но за Вин дори нощните мъгли сякаш бяха различни. Струваха й се съвсем чужди. Някога те я криеха и защитаваха. Когато използваше аломантия, имаше усещането, че те леко се отдръпват от нея — като диво животно от ярката светлина на огъня.

Стоеше съвсем сама в покрайнините на лагера, който бе смълчан, макар че слънцето бе изгряло. Елънд все още пазеше армията си и нареждаше на войниците да останат в шатрите, докато мъглите не се разсеят. Вин знаеше, че рано или късно ще трябва да ги изведат навън, тъй като това бе единственият начин да бъдат имунизирани.

„Защо? — запита се тя, загледана в сияещите мъгли. — Защо се променихте? Какво е различното?“ Мъглите танцуваха около нея, следвайки обичайното си поведение на движещи се потоци и вихри. Трептяха. Вибрираха.

Слънцето най-сетне насъбра топлина и мъглите започнаха да изчезват, като изпаряваща се от тиган вода. Блъсна я вълна от ярка светлина и Вин се обърна, за да изпрати с поглед отстъпващите мъгли. За миг й се стори, че издават беззвучен писък.

„Те не са природно явление“ — помисли си тя.

В лагера вече отекваха виковете на пазачите и войниците започнаха да излизат от шатрите.

Беше разпитала Сейзед и Елънд за тяхното мнение за мъглите — дали ги смятат за естествено явление, или за нещо друго. И двамата, като истински учени, я бяха запознали с теориите за и против това мнение. Сейзед бе единственият, който смяташе твърдо, Че мъглите са с естествен произход.

„Дори това, че нападат и задушават хора, може да бъде обяснено, лейди Вин — бе казал той. — В края на краищата насекомите също жилят хора и убиват някои от тях, докато други почти не ги усещат“.

Вин не се интересуваше от теории и аргументи. През целия си живот бе смятала мъглите за неотменна част от природата. Рийн и другите крадци бяха тези, които говореха за мъглите със страхопочитание, сякаш са някакво вездесъщо и всесилно чудовище. Когато стана аломант, Вин постепенно опозна мъглите. Усещаше близостта им, нещо, което се подсили, след като се докосна до силата в Кладенеца на Възнесението.

Те изчезваха твърде бързо. Дали се изпаряваха от топлината на слънцето, или бягаха, като човек, търсещ убежище? Като някой, изхабил силата си в боя, който бърза да отстъпи? Освен това мъглите рядко влизаха в затворени помещения. Дори обикновена шатра бе достатъчна, за да опази хората от тях. Сякаш по някакъв начин мъглите разбираха, че не са желани, че са изолирани.

Вин погледна към слънцето, което сияеше, обгърнато в кехлибарена мараня. Дощя й се сега тук да е ТенСуун, за да сподели с него тревогите си. Кандрата й липсваше — не бе предполагала, че ще е така. Неговата прямота, простичкият възглед за света някак й пасваха. Все още не знаеше какво се е случило с него, след като замина при своите. Беше се опитала да открие друга кандра, която да му отнесе послание от нея, но тези същества напоследък не се срещаха често.

Въздъхна и бавно тръгна към центъра на лагера.

Впечатли я бързината, с която армията се приготвяше за марш. Цяла сутрин войниците бяха останали в шатрите, за да почистят и приготвят оръжието и багажа си, и дори готвачите не смееха да излязат и да запалят огньове. Но Вин бе изминала съвсем кратко разстояние и огньовете вече горяха, войниците сгъваха шатрите и работеха трескаво по подготовката за поредния преход.

Някои от войниците й козируваха. Други скланяха почтително глави. Но имаше и такива, които само отвръщаха смутено погледи. Вин не ги винеше. Дори тя самата не знаеше какво точно е мястото й в армията. Като съпруга на Елънд тя беше тяхна императрица, макар да не носеше царствени одежди. За мнозина беше религиозна фигура, Наследницата на Оцелелия. Не желаеше нито една от тези две титли.

Откри Елънд и Хам да разговарят близо до императорската шатра, която бе в ранен стадий на събиране. Бяха се отдръпнали настрани от работниците — очевидно не искаха разговорът им да бъде подслушан. Вин разпали калай и се заслуша в думите им още много преди да ги приближи.

— Хам — тихо каза Елънд, — знаеш, че съм прав. Не можем да продължаваме така. Колкото по-навътре навлизаме в Западната област, толкова по-малко дневна светлина ще имаме.

Хам поклати глава.

— Ел, нима си готов да стоиш безпомощно и да гледаш как войниците ти умират?

Лицето на Елънд стана сурово. В този миг Вин застана до тях.

— Не можем всяка сутрин да стоим вътре и да чакаме да се вдигнат мъглите.

— Дори ако така спасяваме живота на хората? — попита Хам.

— Забавянето също ще коства много жертви — възрази Елънд. — Мъглите доближават Централната област все повече. Хам, не забравяй, че ни предстои обсада — а това означава, че трябва час по-скоро да стигнем до Фадрекс.

Хам погледна Вин, сякаш търсеше в нея подкрепа. Тя поклати глава.

— Съжалявам, Хам. Елънд е прав. Невъзможно е цяла армия да зависи от прищевките на мъглите. Ако някой ни нападне призори, ние сме напълно беззащитни, хората ни ще трябва да излязат и тогава част от тях ще бъдат повалени от мъглите.

Хам се намръщи, но не отговори; след миг мълчание се извини и се отдалечи към група войници, които скатаваха шатрите си. Вин остана до Елънд.

— Келсайър не беше прав за него.

— За кого? — попита Елънд. — За Хам?

— Да. След като загина — говоря за Келсайър, — намерихме писмо от него. Там се казваше, че е избрал членовете на групата за водачи в неговото ново правителство. Бриз трябваше да е посланик, Доксон — чиновник, а Хам — генерал. Другите двама напълно отговарят на постовете си, но Хам…

— Мисля, че влага твърде много чувства — заяви Елънд. — Държи на всяка цена да познава лично всички хора под свое командване. А когато ги опознае прекалено добре, се привързва.

Вин кимна, загледана към Хам, който се смееше заедно с войниците.

— Чуй ни само — продължи Елънд. — Говорим най-безсърдечно за съдбите на хората, които ни следват. Може би е по-добре да се привържем като Хам? Тогава няма да пращам хората на смърт с такава лекота.

Вин го погледна, доловила мъката в гласа му, и за да смени темата, той подметна:

— Трябва да направиш нещо с този твой колос. Непрестанно снове из лагера и плаши хората.

Вин се намръщи. Веднага щом се сети за чудовището, осъзна къде се е запиляло — беше близо до края на лагера. Намираше се под неин постоянен контрол, но изпълняваше заповедите й само когато тя се съсредоточаваше върху това. През останалото време се придържаше към най-общите указания — да се навърта из района и да не убива никого.

— Ще ида да проверя дали ладиите са готови за отплаване — каза Елънд и я погледна очаквателно, но тя премълча, затова се наведе, целуна я и тръгна.

Повечето шатри вече бяха свалени и сгънати и войниците бързаха да се нахранят. Вин отиде при Човек, който се бе изправил неподвижно под сипещите се сажди и наблюдаваше лагера с червените си очи. На лицето му се бе образувала нова червеникава цепнатина.

— Човек — повика го тя и скръсти ръце.

Той я погледна и се отърси от саждите. Отдолу се показа синьото му мускулесто тяло. Дори след като бе избила стотици от тези чудовища и знаеше, че може да ги контролира, Вин неволно изпита страх от близостта си до огромния колос.

— Защо дойде в лагера?

— Аз съм човек — произнесе той бавно.

— Ти си колос. И го знаеш.

— Трябва да имам къща — отвърна Човек. — Като тези.

— Това не са къщи, а шатри. Не бива да обикаляш лагера. Трябваше да останеш при другите колоси.

Човек се обърна и погледна на юг, където, отделена от хората, се намираше армията на колосите. Бяха към двайсет хиляди, всички под контрола на Елънд. Той бе поел тази задача тъй като що се отнася до грубата сила, бе много помощен аломант от Вин.

Човек пак се обърна към Вин.

— Защо?

— Защо трябва да останеш при другите ли? Защото плашиш хората в лагера.

— Тогава нека ме нападнат — отвърна Човек.

— Ето защо не си човек — заяви Вин. — Ние не нападаме хора само защото ни изнервят.

— Да — потвърди той. — Карате нас да ги избиваме.

Вин се сепна и завъртя учудено глава. Но Човек продължаваше да разглежда лагера. Лицето му, насечено от кървави резки, беше непроницаемо, но на Вин й се стори, че долавя в него някаква… тъга?

— Ти си една от нас — заяви той.

— Аз ли? — Вин се ококори.

— Ти си като нас — повтори той. — Не си като тях.

— Защо го казваш?

Човек сведе очи към нея.

— Заради мъглата.

По гърба й пробягаха ледени тръпки.

— Какво искаш да кажеш?

Човек не отговори.

— Човек — каза тя, решила да смени тактиката. — Какво мислиш за мъглите?

— Те идват нощем.

Вин кимна.

— Да, но какво мислиш за тях? Твоите сънародници боят ли се от мъглите? Те убиват ли някои от тях?

— Убиват мечовете — отвърна Човек. — Дъждът не убива. Саждите не убиват. Мъглите не убиват.

„Здрава логика — помисли Вин. — Преди година бих се съгласила с нея“. Тя се готвеше да смени темата, но Човек продължи.

— Мразя ги — заяви той.

Вин го погледна.

— Мразя ги, защото те ме мразят — рече Човек. — Ти го чувстваш.

— Да — отвърна Вин, изненадана от себе си. — Така е.

Човек я гледаше. По бузата му се стичаше капка кръв.

Търкулна се надолу и се смеси със саждите по синкавата кожа. Той кимна, сякаш одобряваше прямия й отговор.

Вин потрепери. „Мъглите не са живи. Не може да ме мразят. Въобразявам си“.

Но… веднъж бе почерпила сила от мъглите. Когато се би с лорд Владетеля — тогава по някакъв начин успя да го надвие. Сякаш не металите, а мъглите подхраниха аломантичните й сили. Единствено благодарение на тях бе успяла да победи могъщия си противник.

Но това беше отдавна и тя така и не бе успяла да повтори опита си. Беше се опитвала многократно и безуспешно и напоследък все по-често си мислеше, че вероятно греши. Още повече че в последно време мъглите се държаха враждебно. Опитваше се да си внуши, че в тях няма нищо свръхестествено, но знаеше, че не е вярно. Как иначе би обяснила мъгливия призрак, който се бе опитал да убие Елънд — и след това го бе спасил, като й бе показал как да го превърне в аломант? Той беше съвсем реален, макар да не го бе виждала оттогава.

Как би обяснила и колебанията, които изпитваше към мъглите, или начина, по който те се отдръпваха от нея? Фактът, че не влизаха на закрито и че убиваха навън? Всичко това потвърждаваше думите на Човек. Мъглите я мразеха — Дълбината я мразеше. Длъжна бе да признае нещо, на което се бе съпротивлявала толкова дълго.

Мъглите бяха неин враг.