Брандън Сандърсън
Героят на времето (13)

10.

Късчета от чиста аломантия, силата на Съхранението. Нямам представа защо Рашек е оставил едно от тях при Кладенеца на Възнесението. Може би не го е видял или е смятал по-късно да го връчи на някой свой верен служител.

Може би се е страхувал, че някой ден ще изгуби силата си и ще се нуждае от това късче, за да възстанови аломантията си. Каквато и да е истината, благославям Рашек за неговата прозорливост, защото ако го нямаше това късче, Елънд щеше да умре край Кладенеца.

Ларстаизмът бе доста трудна за оценка религия. На пръв поглед изглеждаше съвсем невинна. Имаха достатъчно обширни сведения за нея — през четвърти век един Пазител бе успял да намери и съхрани огромно количество писмени свидетелства, мемоари и бележки, принадлежали на висш последовател на тази религия.

Но от друга страна, Сейзед не я намираше за особено… религиозна. Беше съсредоточена върху изкуството, но не в търсене на свещеното в него — пожертвованията, които се събираха, бяха за издръжка на монаси, отдали живота си на поезия, рисуване и ваятелство. На всичко отгоре Сейзед не беше в състояние да открие каквито и да било сериозни противоречия в тази доктрина. Нямаше нищо, което да поражда или да подхранва конфликти.

Вдигна листа пред себе си, поклати глава и го прочете отново. Беше прикрепен за папката, за да не го издуха вятърът, а на седлото бе монтиран чадър, който го пазеше от саждите. Така Сейзед можеше да чете, докато язди, за голямо учудване на Вин.

Не се налагаше да прелиства страници. Прочиташе думите по няколко пъти и сетне ги обмисляше внимателно. Опитваше се да прецени дали в тях се съдържа истина. Още повече че ларстаизмът бе вярата на Мейр, жената на Келсайър. Една от малцината, които бяха избрали древна религия.

„Ларста вярвали, че смисълът на живота е в търсене на божественото — четеше той. — Проповядвали, че изкуството ни доближава до разбирането на божествената природа. Тъй като не всички хора можели да отдават живота си на изкуството, обществото трябвало да поддържа определена група творци, които да създадат величествени произведения и да постигнат познание на света“.

Всичко това беше добре според Сейзед, но какво ставаше с въпросите за живота и смъртта? С човешкия дух? Какво е божественото и как може да се случват толкова ужасни неща в свят, в който то уж съществува?

— Знаеш ли — обади се Бриз, който яздеше до него, — в това има нещо изумително.

Думите му извадиха Сейзед от съсредоточените разсъждения, той въздъхна и откъсна поглед от листа.

— Кое е изумителното, лорд Бриз?

— Саждите — отвърна Бриз. — Погледни ги само. Покриват всичко, боядисват пейзажа в черно. Невероятно е колко зловещ е сега светът. По времето на лорд Владетеля всичко беше кафяво, а растенията, които живееха на открито, изглеждаха сякаш всеки момент ще повехнат. Тогава го намирах за ужасно депресиращо. Но пепел, която се сипе непрестанно, която затрупва земята… — Усмирителят поклати глава и се усмихна. — Не бих повярвал, че след лорд Владетеля светът може да изглежда по-зле. Но погледни само какъв ужас! Та ние унищожихме света! Това едва ли може да се сметне за голямо постижение, нали? Не виждам с какво можем да се гордеем.

Сейзед смръщи вежди. През последните два месеца саждопадът беше лек, макар и постоянен. Конете им пристъпваха в дълбока близо половин стъпка пепел, докато се движеха на юг, следвани от стотина войници. Колко време им оставаше, преди пътищата да станат непроходими? На места навяванията вече достигаха няколко стъпки.

Всичко беше черно — хълмовете, пътят, полята. Дърветата се превиваха под тежестта на листата и клоните. Приземните растения изглеждаха мъртви, конете нямаше какво да пасат и се превръщаха в пречка за пътуването. Войниците бяха принудени да носят храна за животните.

— Освен това трябва да подчертая — продължи разсъжденията си Бриз и намести чадъра над главата си, — че тези сажди са крайно невдъхновяващи.

— Невдъхновяващи?

— Ами да. Макар да харесвам черното като цвят за костюм, го намирам за лишено от вдъхновение.

— И какъв цвят според вас трябва да са саждите?

Бриз повдигна рамене.

— Вин разправя, че били предизвикани от някакви зли сили. Нали така? Е, ще ти призная, че ако аз бях такава сила, способна да унищожи света, със сигурност не бих използвал могъществото си само за да покрия земята в черно. Това е истинско доказателство за липсата на какъвто и да било вкус. Червено. Виж, това вече е интересен цвят. Помисли си какви възможности разкрива — ако саждите са червени, реките ще изглеждат така, сякаш в тях тече кръв. Черното е монотонно, но червеното никога няма да ти позволи да мислиш за нещо друго. Ще си казваш: „Брей, този хълм е червен. Злата сила, която се опитва да ми види сметката, наистина има стил“.

— Не съм сигурен, че съществува каквато и да било зла сила, която си е поставила за цел да унищожи света — отвърна Сейзед.

— Така ли?

— Да. Саждивите кратери винаги са бълвали пепел. Кой може да твърди дали сега са по-активни, отколкото преди? Може би това е резултат от естествен процес.

— Ами мъглите?

— Промени във времето, лорд Бриз — отвърна Сейзед. — Вероятно преди е било твърде топло денем, за да могат да излизат. А сега, когато саждивите кратери са се активизирали, е логично да застудява и това да улеснява задържането на мъглите.

— Интересно. Но ако това е обяснението, драги, тогава защо мъглите не оставаха денем през зимите? Тогава е по-студено от лете, но мъглите винаги си тръгваха с настъпването на деня.

Сейзед нямаше какво да отговори на това. Бриз беше прав. Докато бе преглеждал религиите от списъка, Сейзед се беше замислял дали просто не са приписали „зло съзнание“ на „силата“, която Вин твърдеше, че усеща. Информацията, с която разполагаха, бе съвсем оскъдна. Сейзед не вярваше Вин да си е измислила всичко това. Но след като сам бе забелязал несъответствия в религиите, какво пречеше да приемат, че светът приближава своя край просто защото така му е отредено?

— Зелено — промърмори Бриз.

Сейзед го погледна.

— Ето това е стилен цвят — продължи Бриз. — Нещо различно. Зеленото не се забравя лесно — не е като черното или кафявото. Келсайър не говореше ли непрестанно за зелени растения? Преди Възнесението на лорд Владетеля, преди Дълбината да се спусне над земята?

— Така се разказва в много истории.

Бриз кимна замислено и повтори:

— Стилен цвят. Ще е доста красиво всъщност.

— Така ли? — попита Сейзед с искрена изненада. — Повечето хора, с които съм разговарял по въпроса, смятат идеята за зелени растения най-малкото за странна.

— И аз бях на това мнение, преди да видя целия свят в черно… Малко разнообразие ще ни дойде добре. Зелени поля… с точици от други цветове… как ги наричаше Келсайър?

— Цветя — каза Сейзед. Ларста бяха писали поеми за тях.

— Да — рече Бриз. — Ще е наистина приятно, когато се завърнат.

— Да се завърнат?

Бриз повдигна рамене.

— Нали Църквата на Оцелелия учи, че някой ден Вин ще изчисти небето от саждите и мъглите. Мисля си, след като ще се заеме с тая работа, защо да не върне растенията и цветята? По някаква причина това ми се струва задача, подходяща за жена.

Сейзед въздъхна и поклати глава.

— Лорд Бриз. Предполагам, че се опитвате да ми вдъхнете увереност. Но имам сериозни съмнения по въпроса дали вие самият приемате Църквата на Оцелелия.

Бриз се поколеба, после се засмя.

— Май попрекалих малко, а?

— Съвсем малко.

— Не е никак лесно да го усетиш, когато става дума за теб, драги. Ти си толкова чувствителен, че трябва да използвам съвсем слаби тласъци и дори с тях напоследък е все по-трудно. — В гласа на Бриз се долови завист. — Все пак бих се радвал да видя тези зелени растения, за които говореше Келсайър. След шест месеца нескончаеми саждопади… на човек му се иска да вярва в нещо. Може би това е достатъчно за стар лицемер като мен.

Сейзед едва се сдържа да не отговори почти ядосано, че не е достатъчно само да вярваш. При него вярата не бе довела до нищо добро. Има ли значение какъв е цветът на растенията, когато светът умира?

Да, не си заслужаваше да се борят.

Помъчи се да прогони тези мрачни мисли, но не беше лесно. Започваше да се безпокои от тези постоянни пристъпи на меланхолия. Понякога бе толкова обезверен, че дори песимизмът му се струваше твърде силно чувство.

„Спомни си за ларста — рече си той. — Съсредоточи се върху религията. Трябва да вземеш решение“.

Но разсъжденията на Бриз го бяха накарали да се замисли. Ларста също се прекланяха пред красотата и изкуството и твърдяха, че са с „божествен характер“. Е, ако божественото по някакъв начин бе свързано с изкуството, в такъв случай бог по никакъв начин не можеше да бъде обвиняван за това, което ставаше сега със света. Саждите, унинието, потискащият пейзаж — това беше повече от „невдъхновяващо“, както го бе определил Бриз. Беше съвсем безвкусно. Скучно. Монотонно.

„Още една лъжовна религия — написа Сейзед в долния край на листа. — Тезата, което проповядва, напълно противоречи на наблюдаваните процеси“.

Развърза връзките на папката и прибра поредния лист — поредната стъпка към завършването на проекта. Забеляза, че Бриз го наблюдава скришом — Усмирителят обичаше всякакви тайни. Сейзед си помисли, че сигурно ще се разочарова, ако разбере за какво става въпрос.

„Не трябваше да го скастрям“ — помисли си. Знаеше, че Усмирителят всъщност се опитва по някакъв начин да му помогне. Бриз се бе променил от времето, когато се срещнаха за първи път. В началото наистина бе надутият егоистичен манипулатор, за какъвто се представяше и сега. Сейзед подозираше, че Бриз се е присъединил към групата на Келсайър не от желание да помага на скаа, а заради предизвикателството на неговия грандиозен план — както и заради обещаното богато възнаграждение, разбира се.

Но наградата — легендарните запаси от атиум на лорд Владетеля — се бе оказала мит. Вместо нея обаче Бриз бе открил други награди.

Сейзед забеляза в далечината пред тях някакво движение. Облечена в черно фигура, различима на фона на саждите благодарение на по-светлото лице. Оказа се, че е един от техните съгледвачи. Капитан Горадел нареди на колоната да спре и прати напред един конник да го пресрещне. Сейзед и Бриз чакаха търпеливо.

— Доклад от съгледвача, господарю посланик — докладва след малко капитан Горадел. — Армията на императора е на няколко мили отвъд тези хълмове. На не повече от час път.

— Чудесно — рече Сейзед.

— Очевидно са ни забелязали — продължи Горадел. — Някой вече се приближава. Ето там…

— Виждам — прекъсна го Сейзед и посочи близкия хълм. На билото се забелязваше самотен ездач. Не само че препускаше бясно към тях, но и май бе облечен в розово.

— Олеле, майчице — въздъхна Бриз.

Подскачащият конник се превърна в млада жена със златисти къдрици, облечена в яркорозова рокля — благодарение на нея изглеждаше почти като момиче. Алриане си падаше по дантелите и воланчетата и винаги избираше цветове, с които да бие на очи отдалече. Сейзед не пропусна да забележи обаче, че язди като опитен ездач въпреки фриволната дреха и се държи на седлото съвсем сигурно.

Младата жена дръпна юздите на коня си и се завъртя във вихър от буйни коси и подскачащи дантели. Понечи да скочи на земята, но се сепна и втренчи недоволен поглед в саждите.

— Алриане? — каза Бриз в настъпилата тишина.

— Млъкни малко — отвърна тя. — Трябва да реша дали си заслужава да си изцапам роклята, за да изтичам при теб и да те прегърна.

— Можем да почакаме, докато стигнем лагера…

— Не мога да си позволя да те прегръщам там пред толкова много твои войници.

— Те не са мои, мила моя. Познаваш Сейзед, нали?

Алриане едва сега погледна терисеца.

— Милорд главен посланик — каза тя със сладка усмивка и Сейзед неочаквано изпита силна привързаност и симпатия към тази млада жена. Тя го Размиряваше. Ако имаше някой по-невъздържан от Бриз в употребата на емоционална аломантия, това несъмнено бе Алриане.

— Принцесо. — Сейзед сведе глава в подобие на поклон.

Алриане най-сетне взе решение и внимателно се смъкна от коня. Повдигна полите на роклята си в доста неблагоприличен жест. Оказа се обаче, че отдолу има поне няколко слоя дантелени фусти.

Капитан Горадел се престраши, взе я на ръце и я сложи на седлото пред Бриз. Двамата не бяха женени, може би защото Бриз се срамуваше от връзката си с толкова по-млада от него жена. Когато го подкачаха за това, обясняваше, че не искал да я остави вдовица, след като напусне този свят — говореше така, сякаш това предстои да се случи съвсем скоро, макар да бе само малко над четирийсет.

„Ако нещата вървят по този начин, в близко бъдеще всички ще умрем — помисли Сейзед. — И тогава какво значение на каква възраст сме?“

Може би тъкмо по тази причина накрая Бриз бе приел връзката с Алриане. Но от начина, по който я гледаше, личеше, че я обича дълбоко и истински.

„Социалната ни система се разпада — помисли Сейзед, когато колоната потегли отново. — Навремето бракът бе нещо почти задължително, особено когато се касае за жена с нейното положение“.

Но какъв смисъл да спазват повече законите? Принудителите отдавна ги нямаше. Правителството на Елънд и Вин бе военновременна необходимост — съюз на заплашени от една и съща съдба градове. Всички живееха с предчувствието за наближаващия край на света.

Защо да се женят, когато светът може да свърши, преди да изтече годината?

Сейзед поклати глава. Тъкмо в подобно време хората се нуждаеха от организация — от идея, в която да вярват. И той трябваше да им я даде. Църквата на Оцелелия полагаше усилия, но бе твърде млада, а свещениците й — прекалено неопитни. Непрестанно избухваха спорове, касаещи доктрината и методологията, и в различните градове се появяваха нови и нови секти.

В миналото Сейзед бе проповядвал различни религии без чувството, че би трябвало да вярва в която и да било от тях. Приемаше всяка такава, каквато е, и ги предлагаше на хората, както келнерът предлага ястие, което той самият може и да не обича.

Сега всичко това му се струваше невероятно лицемерно. Ако тези хора се нуждаеха от вяра, не той бе човекът, който имаше право да им я осигури. Повече нямаше да проповядва лъжи — никога вече.

 

 

Наплиска лицето си със студена вода от походната мивка, избърса се с чиста кърпа, после извади бръснач и огледало, за да си обръсне главата както подобава.

— Защо го правиш? — стресна го неочакван глас.

Допреди миг бе сам в шатрата. Но сега някой стоеше зад него. Сейзед се усмихна.

— Лейди Вин.

Тя скръсти ръце и повдигна вежди. Както винаги бе влязла съвършено безшумно и това не преставаше да го изумява. Носеше обичайната си риза и панталони, почти мъжко облекло, само дето през тази година бе пуснала черната си коса до раменете. Навремето обичаше да се спотайва в ъглите, да остава незабележима и избягваше да гледа хората в очите. Но това също се бе променило. И сега не изпъкваше особено, заради дребничката си фигура, но винаги се втренчваше в очите на другия.

И това променяше всичко.

— Лейди Вин, генерал Демоа ми каза, че си почивате.

— Демоа трябваше да ме събуди още щом пристигна.

Сейзед се усмихна и я покани с жест да седне.

— Бръсни си се — каза тя. — Не ми пречиш.

— Както желаете — рече той.

Вин въздъхна и се отпусна на стола.

— Сейзед, ти така и не отговори на моя въпрос. Защо продължаваш да носиш стюардската униформа? Защо си бръснеш главата като териски слуга? И защо се притесняваш да се бръснеш пред мен? Вече не си слуга.

Той въздъхна и се отпусна на стола срещу нея.

— Не съм сигурен какво съм точно, лейди Вин.

Чергилото на шатрата зашляпа от внезапния полъх на вятъра. Вин се намръщи.

— Ти си Сейзед.

— Главен посланик на император Венчър.

— Не — възрази Вин. — Това ти е работата, не си ти.

— И какво съм аз тогава?

— Сейзед — повтори тя. — Териски Пазител.

— Пазител, който вече не носи металоемите си?

Вин погледна към ъгъла, към сандъка, в който ги държеше. Те съхраняваха религии, истории, разкази и легенди за отдавна умрели хора. Всичко бе подредено, каталогизирано, в очакване да бъде предадено на хората.

— Лейди Вин, страхувам се, че се превърнах в голям егоист.

— Това е глупаво — възрази Вин. — През целия си живот си служил на другите. Съмнявам се в теб да има и капчица егоизъм.

— Благодаря — отвърна той. — Но ще си позволя да не се съглася. Лейди Вин, ние не сме хора, които да не знаят какво е мъка. И вие като мен сте преживели не малко трудности в Последната империя. Всеки от нас е губил скъпи на сърцето му хора. Но изглежда, че аз няма да мога да преживея своята загуба. Чувствам се като дете. Да, Тиндуил е мъртва. За съжаление не можах да прекарам много време с нея, преди да я изгубя. Не мога да си обясня защо се чувствам така. Но ще ви призная, че няма сутрин, в която да се събудя без усещането за безвъзвратна загуба. Когато поставям металоемите на ръката си, си спомням само времето, прекарано с нея. Животът ми е лишен от каквато и да било надежда. Би трябвало да продължавам напред, но не мога. Сигурно защото съм твърде слаб.

— Това не е вярно, Сейзед.

— Отново ще изразя несъгласие с вас.

— Така ли? — попита Вин. — Щом си тъй лишен от воля, как намираш сили да ми се противиш?

Сейзед стисна устни, после се засмя.

— Кога станахте толкова добра в логиката?

— Не забравяй, че живея с Елънд — отвърна тя с въздишка. — Правило първо: не се жени за книжник, ако не можеш да търпиш безкрайните спорове.

„Аз почти го направих“. Мисълта се яви неканена в главата му и стопи усмивката му. Вин вероятно го забеляза, защото едва забележимо се присви.

— Извинявай. — И отмести поглед.

— Няма нищо, лейди Вин — успокои я Сейзед. — Само дето се чувствам толкова… слаб. Не мога да бъда този, който искам. Аз вероятно съм последният от Пазителите. Измина година, откакто инквизиторите нападнаха моята родина и избиха всички ферохимици — дори децата. Няма никакви сведения за други оцелели. Със сигурност е имало и такива, които са били извън града по онова време, но или са ги намерили инквизиторите, или им се е случило нещо друго. Напоследък животът стана толкова тежък…

Вин седеше, отпуснала ръце в скута си. Изглеждаше толкова бледа и измъчена на мъждивата светлина, че Сейзед се разтревожи.

— Лейди Вин…

— Прощавай — сепна се тя. — Но нали разбираш, Сейзед, винаги ти си бил този, който ми е давал съвет. А сега аз трябва да измисля как да ти помогна.

— Не виждам с какво можете да ми помогнете.

Известно време седяха мълчаливо.

— Открихме още запаси — каза Вин. — В предпоследното скривалище. Направих копие на надписа, точно както ме научи.

— Благодаря ви.

— Няма ли да го погледнеш?

Сейзед помисли малко, после поклати глава.

— Не зная.

— Не мога да се справя сама с това, Сейзед — прошепна Вин. — Не мога да се боря без помощ. Трябваш ми.

Отново се възцари тишина.

— Аз… правя каквото мога, лейди Вин — тихо каза Сейзед. — Доколкото ми е по силите. Трябва сам да открия отговорите, преди да ги предоставя на другите. Но да, разбира се, че ще прочета копието на надписа.

Тя кимна и се надигна.

— Довечера Елънд свиква съвещание. Иска и ти да си там. — Тръгна да излиза, но спря до него и го лъхна ухание на парфюм. — Знаеш ли, имаше един момент, след като взех силата от Кладенеца на Възнесението, когато си мислех, че Елънд ще умре.

— Но той не умря — отвърна Сейзед.

— Няма значение. Аз знаех, че умира — нали държах в себе си силата, Сейзед. Сила, каквато не можеш да си представиш. Каквато никога не би могъл да си представиш. Сила да разрушавам светове и да ги изграждам наново. Сила да виждам и да разбирам. И когато го погледнах, видях, че умира. И осъзнах, че разполагам със сила, която може да го спаси.

Сейзед я гледаше невярващо.

— Ала не го направих — продължи Вин. — Оставих го да му изтече кръвта и освободих силата. Обрекох го на смърт.

— Но как? Как сте могли да направите такова нещо?

— Защото надзърнах в очите му — отвърна Вин — и разбрах, че иска да направя точно това. Научих го от теб, Сейзед. Ти ме научи да го обичам толкова силно, че да му позволя да умре.

И излезе от шатрата.

След няколко минути Сейзед взе бръснача и се върна при мивката, за да продължи с бръсненето. На масичката до мивката видя нещо. Малко измачкано листче.

Избеляла рисунка на странно растение. Рисунката, някога принадлежала на Мейр. Келсайър я бе получил от нея и я бе оставил на Вин.

А тя я беше оставила на него. Защо?