Брандън Сандърсън
Героят на времето (54)

51

След като се освободи от пленничеството си, Гибелта може да въздейства на хората по-силно — но пробождането на някого с хемалургичен клин е трудно нещо, независимо от обстоятелствата.

За да го постигне, тя очевидно започва с хора, които не владеят добре разсъдъка си. Лудостта им ги прави податливи на нейното въздействие и тя ги използва, за да пробождат други хора. Както и да е, впечатляващо е на колко много важни хора Гибелта е успяла да постави клинове. Крал Пенрод, управникът на Лутадел по това време, е добър пример.

Елънд се носеше сред мъглите. Никога досега не бе успял да научи номера на Вин с подковите. По някакъв начин тя успяваше да се задържи във въздуха, подскачайки от един Тласък на друг, като същевременно Придърпваше останалите зад нея на земята подкови. За Елънд този процес изглеждаше като буря от потенциално смъртоносни късове метал, в чийто център е Вин.

Той хвърли една монета и се Тласна в енергичен подскок. Беше се отказал от метода с подковите след четири или пет неуспешни опита. Вин изглеждаше изненадана, че не може да се справи — тя не само го бе открила сама, но и се бе научила след не повече от половин час упражнения.

Но все пак тя бе Вин.

Елънд бе готов да се ограничи с монетите в добре натъпканата кесия. Медни клипсове, най-дребните имперски парички, вършеха чудесно същата работа — особено след като с монетите в добре натъпканата кесия. Медни клипсове, най-дребните имперски парички, вършеха чудесно същата работа — особено след като той очевидно бе по-силен от повечето Мъглородни. Всеки от Тласъците му го отнасяше все по-надалече и той не използваше кой знае колко монети, когато пътуваше на големи разстояния.

Освен това беше приятно. Почувства свобода, докато се снижаваше след поредния скок и разпалваше пютриум, за да се приземи меко. Почвата в тази долина не бе покрита със сажди — имаше само дребни купчини, в които затъваше едва до глезените. За да се пораздвижи, реши малко да потича.

Мъглопелерината плющеше зад гърба му. Беше облякъл тъмни дрехи, много по-практични в нощта от бялата му униформа. Беше доволен — най-сетне имаше възможност да е истински Мъглороден. Откакто бе открил новата си сила, непрестанно бе погълнат от хода на войната. Нямаше достатъчно свободно време да се рее в мрака, още повече без Вин, която да му дава съвети.

„Сега разбирам защо намира тези полети за толкова увличащи“ — помисли той, хвърли нова монета и прелетя над два съседни хълма. Въпреки притеснението от залавянето й и тежкото положение на империята не можеше да не се наслаждава на приятния и безгрижен полет в мъглите. Почти успяваше да забрави войната, разрушенията и отговорностите си.

Приземи се в сажди до кръста и може би тъкмо това го върна към действителността. Нямаше избор. Вин беше в опасност, империята заплашваше да рухне, а хората му гладуваха. На неговите плещи тежеше задължението да се справи с всичко това — бреме, което бе поел заедно с трона.

Тласна се нагоре през мъглите.

„Дано Сейзед и Бриз нямат моите проблеми в Ортьо“ — помисли си. Не знаеше дали ще успеят във Фадрекс, а Централната област изпитваше остра нужда от струпаното в подземието на Ортьо зърно, та да не закъснеят със сеитбата.

Можеше само да се надява, че приятелите му ще се справят. От него се искаше да помогне на Вин. Не можеше просто да седи в лагера и да не прави нищо, докато Йомен дърпа конците. Не смееше да го убие — в края на краищата принудителят се бе оказал твърде хитър.

Точно затова се носеше на север, право към последния известен лагер на колоси. Времето за интриги и дипломация бе свършило. На Елънд му трябваше силен коз — нещо, с което да стресне Йомен и, ако е необходимо, да го удари здравата. А нямаше нищо по-страховито за един град от вилнеещи колоси.

Може би грешеше, като прибързваше с грубата сила. Може би трябваше да упорства с дипломация. Но вече бе взел решение. Напоследък се бе провалил в толкова много неща — да опази Вин, да не изгуби Лутадел, да защитава хората си, — че бе дошло време да предприеме нещо.

Пред него в мъглите нещо заблещука. Той се приземи и затича натам. Беше селце. Чуваха се писъци, десетки сенки бягаха уплашено.

Той скочи, хвърли една монета, профуча през вихрещите се мъгли и се извиси над селото. Няколко къщи горяха и на светлината от пламъците Елънд видя тъмни туловища да се клатушкат по уличките. Избра едно чудовище, вдигнало меча си за удар, и Придърпа. Колосът долу изръмжа ядно, но не изпусна оръжието. Тъй като беше по-тежък от Елънд, младият император усети, че се снижава надолу, но и колосът се издигна над земята. Елънд се притегли от пантите на една врата, за да смени посоката, спусна се встрани от объркания колос, извади шепа монети и ги изстреля по чудовището.

Колосът и мечът му литнаха във въздуха, а Елънд се приземи до неколцина ужасени скаа. Мечът на литналия колос се заби в покритата със сажди земя до него. Чудовището рухна мъртво от другата страна на улицата.

Няколко колоса спряха и извърнаха червените си очи към него, зарадвани от възможността да си премерят силите с достоен противник. Преди да поеме контрола над тях, трябваше първо да ги сплаши. Очакваше с нетърпение този момент.

„Как е възможно някога да са били хора?“ Хвърли се напред и вдигна от прахоляка меча на поваления колос. Лорд Владетеля бе създателят на тези същества. Това ли е била съдбата на всички, които са му се противопоставяли? Превръщал ги е в колоси, от които е събирал армия? Съществата притежаваха огромна сила и твърдост на духа и можеха да живеят с почти нищожни припаси. Но да превърнеш хора — свои врагове — в чудовища като тези?

Елънд се хвърли напред и посече едно от чудовищата през коленете. Скочи и се преметна над ръката на друго. Завъртя се и заби острието на тежкия меч в гърдите на трето. Не изпитваше съжаление, че убива същества, които някога са били невинни хора. Онези нещастници бяха мъртви. Чудовищата, заели мястото им, съществуваха, като използваха други жертви, за да поддържат броя си.

Освен ако не бяха под нечий контрол.

Елънд изкрещя и размаха меча, който би трябвало да е непосилно тежък за него. Идваха още чудовища, поне трийсет-четирийсет. Подобен отряд с лекота можеше да прегази цяло село и да остави след себе си само купчини пепел.

Но Елънд бе твърдо решен да не допусне това. Продължи да се бие, поваляше чудовище след чудовище. Беше дошъл да си осигури нова армия, но вече се биеше по друга причина. Колко ли такива селца бяха опустошени, без никой в Лутадел да се замисли за това? Колко негови поданици — които може би дори не знаеха, че Елънд ги смята за поданици — бяха избити от колоси? Колко от тях не бе успял да защити?

Отсече главата на един колос, завъртя се и Тласна двама по-дребни за мечовете им. Към него пристъпваше тромаво огромен, висок дванайсет стъпки колос, вдигнал тежкия си меч. Елънд стисна зъби, размаха своя меч и разпали пютриум.

Оръжията им се срещнаха сред дъжд от искри и с остро стържене на метал. Елънд издържа удара, уравновесявайки със силата си поне два пъти по-високото чудовище.

Колосът се отдръпна и го погледна смаяно.

„По-силен съм, отколкото очакваше, нали? — помисли Елънд, докато отсичаше другата му ръка. — Ех, да можех да опазя хората си само със сила!“

Изкрещя свирепо и посече колоса през кръста — просто за да покаже, че може да го направи. Чудовището рухна на две пръскащи кръв половини.

„Защо? — помисли гневно Елънд. — Колко още сила ми трябва, за да мога да ги защитавам?“

Спомни си какво му бе казала Вин във Ветитан. Беше го упрекнала, че всичко, което прави, е краткосрочно. Но какво друго да направи? Той не беше убиец на богове, нито божествен герой, предсказан в пророчества. Беше само човек.

Струваше му се, че в последно време не само обикновените хора, но и аломантите нямат особено значение.

Селото гореше. Докато се биеше, Елънд чуваше писъци, детски плач и предсмъртни стонове. Знаеше, че всичките му усилия са напразни. Можеше да убива и убива, но нямаше да спаси хората от това селце. Изрева и Тласна с могъщо Усмиряване, но колосите се съпротивляваха. Не успя да вземе дори един под свой контрол. Дали не ги управляваше някой скрит инквизитор? Или просто не ги бе изплашил достатъчно?

Продължи да се бие. Нескончаемата поредица убийства му се струваше като метафора на всичко, което бе направил през последните три години. Трябваше да защити поданиците си — беше положил отчаяни усилия за това. Бе спрял армии, бе свалил тирани, бе променил закони и бе открил тайни припаси. Но всичко бе само малка капка в огромния океан от смърт, хаос и страдание. Не можеше да спаси империята, като пази само една нейна част, също както не можеше да спаси селцето, като избие тези колоси.

Каква полза от поваленото чудовище, когато мястото му заемаха други две? Каква полза от храната в подземията, когато саждите унищожаваха реколтата? Каква полза от един император, неспособен да спаси всички селца?

Никога не бе ламтял за власт. Той беше теоретик и учен — за него управлението на една империя бе по-скоро академично усилие. Но докато се сражаваше в озарения от светлините на пожарищата мрак, започна да разбира. Докато наоколо умираха хора, въпреки отчаяните му усилия, той проумя какво кара някои да жадуват за повече и повече сила.

Силата да защитават. В този момент би приел дори божествена сила, ако това означаваше, че ще спаси хората около себе си.

Повали поредния колос и се завъртя, чул писъци. Един колос измъкваше млада жена от близката къща въпреки опитите на един старец да я спаси. И двамата викаха за помощ. Елънд посегна към колана си и откачи кесията с монети. Хвърли я във въздуха и едновременно Тласна част от монетите вътре и Придърпа друга част. Кесията се разкъса със звънтене на метал и Елънд изстреля монетите право в тялото на колоса, който дърпаше жената.

Чудовището изстена, но не спря. Монетите рядко оказваха ефект върху колосите — трябваше да попаднат на определени места, за да ги убият. Вин го правеше без проблеми.

Елънд също го можеше, но не бе в настроение за подобни тънкости. Извика ядосано и запокити още монети към чудовището. Вдигна падналите от земята и продължи да ги изстрелва — монета след монета се забиваха в синкавото туловище. Гърбът на колоса се превърна в кървава пихтия и най-сетне той рухна.

Елънд обърна гръб на двамата спасени, за да се изправи срещу поредния колос.

Налагаше се час по-скоро да вземе под контрол цялата група, а не да си губи времето, като ги поваля един по един. Но те се съпротивляваха на аломантичните му усилия, въпреки че отново Тласна чувствата им. Къде ли се криеше надзорникът им?

Колосът вдигна меча си. Елънд разпали пютриум, отскочи встрани, замахна и му отсече ръката. Чудовището изкрещя от болка, а Елънд продължи нататък. Селяните започнаха да се скупчват около него. Отчаянието им, молещите им очи подтикнаха Елънд да продължи да посича колосите.

Поне за малко не се налагаше да мисли дали постъпва правилно, или не. Можеше просто да се бие. Желанието да се сражава пламтеше в него като разпален метал — желанието да убива. И той продължаваше — биеше се заради възхитата, която виждаше в очите на тези хора, защото надеждата им нарастваше с всеки негов удар. Те бяха изгубили напълно надежда за живот, а сега от небето се бе спуснал непознат мъж и ги защитаваше.

Преди две години, по време на обсадата на Лутадел, Вин бе нападнала Сет и бе избила триста негови войници. Елънд бе сигурен, че е имала сериозни причини за тази атака, но все не можеше да разбере как е могла да направи подобно нещо. Най-сетне, тази нощ, докато се сражаваше насред това безименно селце под саждопада и черното небе и пред лицата на озверелите колоси, започна да проумява.

Инквизиторът не се показваше. Отчаян, Елънд се отдръпна от поредната група колоси, един от които издъхваше в краката на другарите си, и изгаси металите. Чудовищата го заобиколиха, той разпали дуралуминий, после цинк и Придърпа.

Възцари се тишина.

Елънд се олюля и бавно се завъртя. Погледът му се плъзна по колосите — хиляди и хиляди, — които изведнъж бяха застинали неподвижно и търпеливо, най-сетне изцяло под негов контрол.

„Не е възможно да съм ги пречупил всички едновременно“ — помисли той обезпокоено. Какво ли бе станало с инквизитора? Обикновено имаше поне един с толкова голям отряд колоси. Дали бе избягал? Това би обяснило внезапния контрол на Елънд над колосите.

Все още настръхнал и неуверен, той се обърна и огледа селцето. Хората не сваляха погледи от него. Изглежда, бяха в шок — вместо да се втурнат да гасят горящите къщи, просто стояха в мъглите и го гледаха.

Би трябвало да се чувства победител. Но знаеше, че вероятно е спечелил само защото инквизиторът е изчезнал. Вече гореше цялото село — не бе останала нито една незасегната от пожара къща. Елънд не бе успял да го спаси. Беше открил армията на колосите, както очакваше, но имаше чувството, че се е провалил. Въздъхна, пусна меча на земята, размърда вкочанените си окървавени пръсти и тръгна към селяните. Докато ги приближаваше, изпита тревога при вида на огромните купчини мъртви колоси. Наистина ли бе избил толкова много?

Една малка част от него съжаляваше, че кървавата битка е свършила. Той спря пред смълчаните скаа.

— Ти си онзи, нали? — попита един старец.

— Кой? — отвърна с въпрос Елънд.

— Лорд Владетеля — прошепна старецът.

Елънд погледна опръсканата си с кръв черна униформа и отвърна:

— Почти позна.

И се обърна на изток — към мястото на много мили оттук, където се бе разположила на лагер неговата армия и го чакаше да се върне с ново подкрепление от колоси. Имаше само една причина да го направи. Спомни си какво бе решил в момента, когато бе тръгнал да потърси още чудовища.

„Времето за убиване не е свършило — помисли си. — Напротив, тепърва започва“.