Брандън Сандърсън
Героят на времето (53)

50.

Изобретателността на Гибелта се проявява тъкмо в безупречното й планиране. Тя съумя да организира свалянето на лорд Владетеля малко преди силата на Съхранението да се завърне в Кладенеца на Възнесението. А сетне, само след две години, се освободи.

В мащабите на боговете и техните сили избирането на един толкова подходящ момент може да се сравни с точния разрез на най-талантливия хирург.

Вратата на подземието се отвори.

Вин бързо изпи последната стъкленица.

Скочи, пусна монета зад себе си и се озова върху един от най-високите стелажи. Стърженето на камък в камък отекваше надалече. Вин се Тласна от монетата, хвърли се напред и се понесе към вратата. Бледото сияние от другата страна я заслепи.

Тя стисна зъби, запримигва и стъпи на пода. Притисна се до стената зад вратата, стиснала дръжките на кинжалите, и разпали пютриум, за да преодолее болката в очите. По бузите й се стичаха сълзи.

В помещението пристъпи мъж, вдигнал пред себе си фенер. Носеше костюм от фин черен плат и шапка на аристократ.

Вин се шмугна покрай него, изскочи през вратата и се озова в малкото помещение зад нея. Неколцината изплашени работници отскочиха и изпуснаха въжетата, с които дърпаха отварящия механизъм. Вин не им обърна внимание, а хвърли нова монета, Тласна се нагоре по дървените стъпала, профуча през шахтата и блъсна капака горе.

И отскочи от него с болезнен стон.

Отчаяно се вкопчи в стълбата, за да не падне, разпали пютриум, запъна крака в едно стъпало и опря гръб в капака, за да го повдигне със сила.

Напъна мишци. Изведнъж стъпалото под краката й се строши и тя полетя надолу. Изруга, Тласна се от монетата, за да забави падането си, и стъпи на пода.

Работниците се бяха дръпнали до стената — не смееха да влязат в тъмното помещение, но и се страхуваха да останат в тясната стая с Мъглородна. Мъжът с черния костюм — беше се върнал — вдигна фенера високо, за да освети Вин. Парче от строшеното стъпало тупна на пода между тях.

— Лейди Венчър, камъкът е затиснат от тежка каменна плоча — каза благородникът. Вин смътно си го спомняше. Леко пълен, с късо подстригана коса и замислено лице.

— Кажете на хората си горе да махнат плочата — нареди тя и вдигна заплашително кинжалите.

— Страхувам се, че това няма да стане.

— Мога да ви накарам да стане — рече Вин и пристъпи напред.

Работниците се присвиха до стената.

Благородникът само се усмихна.

— Лейди Венчър, нека ви осведомя за някои неща. Първото е, че вие сте единственият аломант тук и следователно можете да ни избиете без никакво усилие. Второто — че плочата горе няма да бъде отместена скоро, така че по-добре да седнем и да си поговорим, вместо да размахваме оръжия и да си отправяме заплахи.

Имаше нещо… обезкуражаващо в този човек. Вин го провери с бронз, но той не гореше никакви метали. За всеки случай тя Притегли леко чувствата му, подсилили доверчивостта и доброжелателността му и се опита да Усмири всякакво възможно коварство.

— Виждам, че поне обмисляте предложението ми — каза благородникът, махна на един от работниците и той припряно отвори една торба, извади от нея две сгъваеми столчета и ги нагласи до вратата. Благородникът сложи фенера на пода и седна на едното.

Вин го приближи предпазливо.

— Откъде ви познавам?

— Аз съм приятел на вашия съпруг — отвърна благородникът.

— Телдън — досети се Вин. — Телдън Хастинг.

Телдън кимна. Беше го видяла на първия бал. Но го познаваше от по-рано. Телдън бе един от приятелите на Елънд в Лутадел, преди Рухването.

Тя седна на другото столче и се зачуди каква ли може да е играта на Йомен. Наистина ли мислеше, че Вин няма да убие Телдън само защото е бил приятел на Елънд?

Телдън махна на работника и той донесе две бутилки.

— Вино — каза Телдън. — Едното е чисто, в другото има много силно приспивателно.

Вин повдигна вежди.

— На гатанки ли ще си играем?

— Ни най-малко — отвърна Телдън и отвори едната бутилка. — Жаден съм, а доколкото разбрах, вие не си падате по игрите.

Работникът подаде на Телдън две чаши и той ги напълни. Докато го гледаше, Вин осъзна какво в него й се струва обезоръжаващо. Напомняше й за Елънд — за стария безгрижен Елънд.

„Не мога да не оценя постиженията на Йомен — помисли тя. — Градът му може да не е най-добре устроеният, но е създал място, където хора като Телдън са запазили простодушието си“.

Телдън отпи от едната чаша и предложи другата на Вин. Тя прибра единия кинжал в канията и я взе. Не пи — и нямаше намерение да го прави.

— Това е виното без приспивателно — обясни Телдън. — Доста добра реколта, ще добавя. Йомен е благороден човек — дори когато праща някой свой приятел на смърт, му осигурява най-скъпото вино, за да смекчи удара.

— Трябва ли да вярвам, че вие също сте затворник?

— Разбира се, че не — рече Телдън. — Макар че мнозина биха сметнали мисията ми за безнадеждна.

— И целта на тази мисия е?

— Да ви накарам да пиете от приспиващото вино, за да може да ви отнесем горе.

Вин изпръхтя пренебрежително.

— Виждам, че сте съгласна със злодумниците — отбеляза Телдън.

— Вие сам се издадохте. Казахте, че трябва да пия от другото вино и да заспя като труп. Това означава, че има някакъв начин за връзка с хората горе, за да могат те да дръпнат плочата и да ме извадят. Имате възможност да ме освободите. А аз пък притежавам силата да ви накарам да направите каквото пожелая.

— Емоционалната аломантия не може да ме контролира чак до такава степен — рече Телдън. — Не съм аломант, но разбирам нещичко от тези неща. Предполагам, че дори сега въздействате на чувствата ми — което не е нужно, тъй като съм напълно откровен с вас.

— Не ми е нужна аломантия, за да ви накарам да говорите — каза Вин и погледна кинжала, който държеше в другата си ръка.

Телдън се разсмя.

— Нали не вярвате, че крал Йомен — който наистина е горе — няма да познае, ако говоря под принуда? Не се съмнявам, че сте в състояние да прекършите волята ми, но няма да произнеса думичката под заплаха, така че ще трябва да ми отрежете няколко пръста, или нещо от тоя род, преди да направя каквото искате. Сигурен съм, че Йомен и другите горе ще чуят писъците ми.

— Мога да избия помощниците ви — каза Вин. — Един по един, докато не се съгласите да кажете на Йомен, че съм в безсъзнание и може да вдигне капака.

Телдън се усмихна.

— Мислите ли, че ме е грижа за тях?

— Вие сте приятел на Елънд. Някога сте си приказвали с него за философия.

— За философия — повтори Телдън — и политика. Елънд бе единственият сред нас, който се интересуваше от живота на скаа. Уверявам ви, никой от останалите не разбираше откъде иде това негово увлечение. — Той сви рамене. — Но аз също не съм безсърдечен човек. Ако убиете повечко от тях, вероятно ще се прекърша и ще направя каквото желаете. Така че започвайте, когато решите.

Вин погледна към работниците. Изглеждаха ужасени от нея, а и думите на Телдън не помагаха особено. След близо минута тишина Телдън се засмя.

— Вие сте съпруга на Елънд. Йомен, разбира се, си дава сметка за това. Сигурен е, че няма да ни избиете, въпреки страховитата ви репутация. Доколкото чух, имате обичая да убивате крале и богове и от време на време някой злощастен войник. Но да посягате на скаа…

Вин отмести поглед от работниците, но не погледна към Телдън — страхуваше се, че ще види в очите й потвърждение. Той грешеше обаче — тя щеше да убие тези хора, ако по този начин можеше да излезе навън. Но не беше сигурна в последното. Ако Йомен чуеше писъци, едва ли щеше да отвори капака и тези невинни скаа щяха да загинат напразно.

— И тъй — рече Телдън и допи виното. — Намирате се в задънена улица. Знаем, че храната ви тук свършва, освен ако не сте намерили начин да отваряте консервите. Дори да е така, това няма да ви помогне да се качите горе. Така че или ще пиете от другото вино, или ще трябва да умрете от глад в подземието.

„Трябва да има някакъв изход“ — помисли Вин.

Ала изглеждаше малко вероятно да повдигне каменната плоча. Би могла да опита с дуралуминий и Стоманен тласък. Но стоманата и пютриумът й щяха да свършат, а нямаше повече стъкленици.

Бе принудена да признае, че в думите на Телдън има голяма доза истина. Ако останеше тук, щеше да умре от глад. Дори не знаеше какво става горе — вероятно обсадата щеше да продължи още дълго и светът щеше да умира заради машинациите на Гибелта.

На всяка цена трябваше да се измъкне от подземието. Даже ако това означаваше да се остави в ръцете на Йомен. Тя погледна бутилката с приспивателно.

„Проклятие — помисли си. — Този принудител е много по-хитър, отколкото предполагах“. Виното сигурно съдържаше достатъчно силно приспивателно, за да подейства дори на аломант.

От друга страна…

Пютриумът подсилваше издръжливостта на тялото срещу всякакви отрови. Ако го разпалеше заедно с дуралуминий, след като изпиеше виното, дали тази смес нямаше да неутрализира приспивателното и да я задържи будна? Можеше да се престори на заспала и да избяга, когато я отнесат горе.

Изглеждаше доста рисковано. Но какво можеше да направи? Храната й бе на привършване, шансовете й да се измъкне — нищожни. Не знаеше какво може да иска Йомен от нея — а и Телдън едва ли щеше да й каже, — но със сигурност не желаеше да я види мъртва. Ако беше това, просто щеше да я остави да умре от глад.

Май нямаше избор. Или трябваше да остане в подземието, или да рискува, с надеждата, че горе ще има по-добра възможност. Поколеба се за миг и взе решение. Хвана бутилката. Дори номерът с пютриума да не успееше, горе поне щеше да има някакви шансове.

Телдън се засмя.

— Казват, че сте решителна жена. Приятно е да си има работа човек с вас — особено след като е прекарал години наред сред слабоволеви и нерешителни аристократи.

Вин не му обърна внимание, а измъкна тапата и надигна бутилката. Приспивателното започна да действа почти незабавно. Вин се облегна на столчето, затвори очи и се опита да се престори, че заспива. И наистина, не беше никак лесно да остане будна. Умът й се замъгляваше въпреки че гореше пютриум.

Усещаше как бавно губи съзнание. „Започва се“ — помисли си и разпали дуралуминий. Съзнанието й се озари от свръхподсиления пютриум. И усещането за умора и сънливост веднага изчезна. За малко да не подскочи от резкия прилив на енергия. Чу смеха на Телдън.

— Готово — каза той. — Хубаво е, че се съгласи.

— В противен случай щяхте да сте мъртъв, милорд — отвърна нечий глас. — Всички щяхме да сме мъртви.

И в този момент дуралуминият свърши. Пютриумът беше изгорял и заедно с него съпротивата й на лекарството, което все още не бе изчерпало силата си. Но пък тя бе знаела, че рискът е твърде голям.

Почти не чу тракането на изплъзналия се от пръстите й кинжал, който тупна на плочника. После изгуби съзнание.