Брандън Сандърсън
Героят на времето (37)

34.

Трябва да се отбележи, че ферохимията е сила на баланса. От трите сили само тя е била известна на хората преди сблъсъка между Съхранението и Гибелта. При ферохимията силата първо се натрупва, а после се черпи. Няма загуба на енергия — само промяна на времето и темпа на нейната употреба.

Марш влезе с уверена крачка в малкото градче. Пазачите на портата — която изглеждаше достатъчно паянтова да рухне от по-енергично потропване — замръзнаха. Метачите на сажди зад нея толкова се уплашиха, че дори не посмяха да побягнат.

Марш не им обърна внимание. Земята се тресеше под краката му в красива песен — трусовете бяха чести по тези места, в сенките на връх Тириан. Това бе най-близкият саждив кратер до Лутадел. Марш вървеше по земя, завладяна и управлявана от Елънд Венчър. Но, разбира се, императорът я бе изоставил. За Марш, както и за онзи, който го командваше, това изглеждаше почти като покана. Всъщност двамата вече бяха едно. Марш се усмихна.

Една малка частица от него все още беше свободна. Но той я бе оставил да дреме. Нека Гибелта смята, че се е предал. Това беше важно. Предишният Марш се бе свил в това ъгълче и не оказваше никаква съпротива. Любуваше се на замреженото от сажди небе, сякаш бе неописуемо красиво, и гледаше на агонизиращия свят като на благословено място.

Не бързаше. Чакаше.

Градчето изглеждаше прекрасно. Хората очевидно гладуваха, макар да се намираха в пределите на Централната област: „защитената“ зона на Елънд Венчър. Лицата им носеха чудесния измъчен вид на хора, изгубили всякаква надежда. Улиците бяха зле поддържани, домовете — някога населявани от благородници, а сега обитавани от изгладнели скаа — бяха покрити с пепел, градините бяха изпотъпкани и изсъхнали.

Чудесната гледка накара Марш да се усмихне доволно. Зад гърба му хората най-сетне се раздвижиха, разбягаха се, чу се хлопане на врати. В градчето вероятно живееха шест-седем хиляди души. Но това не бе грижа на Марш. Поне засега.

Интересуваше го една определена сграда. Беше доста по-различна от останалите — заможна къща на улица с подобни къщи. Навремето градчето бе станало популярно селище за аристократи, пожелали да се обзаведат с втори дом, и няколко благороднически семейства се бяха настанили тук за постоянно.

Къщата, която му трябваше, изглеждаше малко по-добре поддържана. Градината, разбира се, беше буренясала, а външните стени на постройката не бяха почиствани от години. Но дървената й конструкция бе запазена от похищения, а на входната врата имаше пост.

Марш уби стражника с една от острите като бръснач метални звезди, използвани навремето при церемониите на лорд Владетеля — Тласна звездата навътре в гърдите на пазача и нещастникът рухна безпомощно в прахоляка. Всички, които станаха свидетели на случката, явно бяха достатъчно благоразумни да не реагират.

Като си тананикаше, Марш тръгна към входа на къщата, загледан в накацалите по стрехата гарвани. Зад вратата имаше каменна пътека, която се извиваше из запустялата градина. Навремето вероятно е била използвана за приятни разходки, но сега бе само проход сред гъстите храсталаци. Мъжът, който държеше къщата, очевидно не можеше да си позволи повече от самотния пазач на входа и никой не вдигна тревога при появата на Марш. Той се усмихна доволно, застана пред входната врата и почука.

Отвори му прислужница и щом видя стоманените му очи и тъмното расо, ахна и замръзна. След това започна да трепери.

Марш протегна ръка, с обърната напред длан, върху която бе сложил още една звезда. Тласна я право в лицето на жената. Остриетата се забиха с хрущене в черепа и жената падна. Той я прекрачи и влезе в къщата.

Отвътре къщата изглеждаше много по-приятна, отколкото можеше да се съди по външния й вид. Марш повдигна вежди, докато оглеждаше стаята със стоманените си очи. Заради начина, по който функционираше зрителната му система, той не можеше да различава цветове, но познаваше достатъчно добре способностите си и не се съмняваше, че стига да поиска, би могъл да види и тях. Аломантичните линии от металните предмети в къщата бяха наистина зрелищна гледка.

За Марш тази къща бе девствена белота и сияйни сфери от ярки цветове. Той разпали пютриум, за да подсили физическите си способности, и закрачи с лекота, каквато иначе не би могъл да постигне. Уби още двама прислужници, докато оглеждаше първия етаж, и след това се отправи към горния.

Намери мъжа, когото търсеше, в една от стаите. Гологлав, със скъп костюм. С кръгло лице и малки мустачки. Хъркаше, а в краката му имаше празна бутилка от алкохол. Марш го изгледа с неудоволствие.

— Изминах толкова път, за да те намеря. А когато най-сетне те открих, ти си се напил до припадък!

Мъжът, разбира се, никога не бе виждал Марш. Това обаче не попречи на Марш да се подразни, че няма да може да зърне на лицето му ужаса, когато разбере, че в къщата му е влязъл инквизитор. Щеше да му липсва страхът, очакването на смъртта. За миг се изкуши да почака, докато мъжът изтрезнее, за да може да извърши убийството подобаващо.

Но Гибелта не би му позволила. Марш въздъхна от тази очевидна несправедливост, повали похъркващия мъж на земята и заби в сърцето му бронзов клин. Не беше голям като инквизиторските клинове, но това не му пречеше да убива. Марш го извади с рязко дръпване от сърцето на някогашния благородник и кръвта му бликна по пода.

Благородникът — Марш дори не му знаеше името — бе използвал наскоро аломантия. Бе Задимител — Мъглив, който умее да създава медни облаци — и тъкмо с това бе привлякъл вниманието на Гибелта. За нея той бе само поредният източник на важен ресурс.

Ето защо бе дошъл Марш — за да извлече силата на мъжа и да я съхрани в бронзовия клин. Операция, която при други обстоятелства би оценил като прахосничество. Хемалургията — особено аломантичното насищане — бе много по-ефективна, когато забиваш клин през сърцето на жертвата право в намиращия се под или зад нея приемник. По такъв начин се губеха съвсем малко аломантични ресурси. А когато действаше по този начин — убиваше аломант, за да зареди клина, а после го отнасяше другаде, — крайният приемник щеше да получи много по-малко сила.

Както и да е, той нямаше право на мнение. Поклати глава, докато прекрачваше трупа на убитата прислужница на вратата, после тръгна през занемарената градина. Никой не го спря, никой дори не го погледна и той с изненада забеляза, че няколко скаа дори са коленичили на земята.

— Моля ви, ваша чест — извика един, докато Марш го подминаваше. — Моля ви, пратете отново принудителите при нас. Обещаваме този път да им служим по-добре.

— Изгубихте тази възможност — отвърна Марш, загледан към мъжете иззад шиповете си.

— Ние вярваме в лорд Владетеля — продължи мъжът. — Той ни хранеше. Моля ви. Семействата ни гладуват.

— Какво пък — отвърна Марш. — Няма да се наложи още дълго да се безпокоите за това.

Мъжете останаха приведени, объркани от думите му. Той не ги уби, макар че част от него го искаше. За съжаление Гибелта държеше да свърши това лично.

Марш излезе от града и тръгна през полето. След около час спря, обърна се и погледна към градчето и саждивия кратер зад него.

В този момент левият склон на планината изригна облаци прах, сажди и скали. Земята се разтърси и звуковата вълна едва не събори Марш. От зейналия отвор бликна кипяща лава и се застича към малкото езеро и градчето на брега.

Марш поклати глава. Да. Храната съвсем не беше най-важният проблем на това градче. Тези хора трябваше сериозно да помислят за приоритетите си.