Брандън Сандърсън
Героят на времето (55)

52.

Към края саждите започнаха да се натрупват в заплашителни количества. Вече споменах специалните микроби, които лорд Владетеля е създал, за да помогне на света срещу саждопадите. Всъщност те не се „хранят“ със саждите. По-скоро ги разтварят при метаболитната си дейност. Вулканичната пепел е подходяща за почва, стига човек да прецени какво иска да отглежда на нея.

Всяко нещо може да е опасно в прекалено количество. Водата е необходима за оцеляване, но ако е прекалено много, залива и унищожава всичко. През цялата история на Последната империя земята едва е успявала да се справи с бедствените саждопади. Микробите са разтваряли пепелта почти със скоростта, с която тя се е сипела, но получената почва просто е затрупвала растенията.

В края на краищата цялата система започна да се разпада. Саждите вече се сипеха с такова темпо, че покриваха и убиваха всичко, и растителността на планетата започна да измира. Микробите не бяха в състояние да издържат на натоварването, защото се нуждаеха от време и хранителни вещества, за да се възпроизвеждат.

В дните на лорд Владетеля Лутадел бе най-заселеният град в целия свят: натъпкан със скаа, които работеха в безбройните пекарни и ковачници, с богати търговци и с аристократи, които просто искаха да са близо до имперския двор. ТенСуун предполагаше, че сега, когато лорд Владетеля е мъртъв, Лутадел няма да е така гъсто заселен.

Но се оказа, че греши.

Подтичваше по улиците и се оглеждаше изумено. Струваше му се, че всеки ъгъл, всеки навес, всяка малка уличка се е превърнала в жилище за някое скаа семейство. Градът бе изпълнен с непоносима смрад, улиците бяха затрупани с отпадъци и изпражнения, заровени под дебел слой сажди.

„Какво става тук?“ — чудеше се той. Скаа живееха в мръсотия, мнозина бяха болни, кашляха и плюеха черни храчки.

ТенСуун се насочи към Цитаделата Венчър. Ако имаше отговори на въпросите му, надяваше се да ги открие там. От време на време се налагаше да изръмжи заплашително на някой скаа, който го поглеждаше с гладни очи, и на два пъти трябваше да бяга от улични банди, които не се плашеха от зъбите му.

„Със сигурност Вин и Елънд не биха позволили градът да западне дотолкова“ — помисли си той и се шмугна в една тясна уличка. Тревожеше се. Беше напуснал Лутадел, без да знае дали групата ще оцелее при обсадата. Знамето на Елънд — копие и свитък — се развяваше над града, но възможно ли бе някой друг да използва неговия герб? И какво бе станало с армията колоси, която заплашваше да нападне града преди малко повече от година?

„Не биваше да я изоставям — помисли си ТенСуун с нарастваща тревога. — Ама и това мое проклето чувство за дълг! Трябваше да остана тук и да й разкажа всичко, което знам — колкото и да е малко.

Светът може да загине заради тази моя глупава чест“.

Стигна до площада пред Цитаделата Венчър. Сърцето му се сви, като видя, че красивите витражи са счупени. Прозорците бяха заковани с дъски. Пред вратата обаче имаше двама стражи, което все пак бе добър знак.

ТенСуун тръгна към тях, като се опитваше да изглежда като обикновено улично псе. Придържаше се към сенките и бавно доближаваше портата. Недалеч от нея спря, легна и наостри уши, за да чуе какво си говорят пазачите.

Те обаче мълчаха. Бяха се подпрели на завършващите си с обсидианови остриета копия и като че ли не ги интересуваше нищо на този свят. ТенСуун чакаше търпеливо, съжалявайки, че Вин не е с него, за да ги подтикне емоционално да си развържат езиците.

„Разбира се, ако Вин беше тук, нямаше да се налага да се ослушвам за информация“.

Продължи да чака. От небето се сипеха сажди, стъмни се и мъглите излязоха. Появата им най-сетне поразмърда стражниците.

— Мразя нощните смени — промърмори единият.

— Няма им нищо лошо на смените — отвърна другият. — Мъглите не ни убиват. Нищо не могат да ни направят.

„Какво?“ — учуди се ТенСуун.

— Не обаче и кралят, нали? — продължи първият стражник.

Другият се намръщи.

— Не говори такива неща.

Първият сви рамене.

— Просто се надявам императорът да се върне по-скоро.

— Крал Пенрод има неговото пълно доверие — каза някак предпазливо вторият стражник.

„Аха — помисли ТенСуун. — Значи Пенрод е задържал трона. Но… какво беше това за някакъв император?“ ТенСуун се опасяваше да не би да става въпрос за Страф Венчър. Тъкмо този ужасен човек бе пристигнал с армията си, за да превземе Лутадел, когато ТенСуун си бе тръгнал.

Какво ли бе станало с Вин? ТенСуун не можеше да повярва, че е била победена. Нали я беше видял как уби Зейн Венчър, аломант, горящ атиум, докато Вин нямаше и зрънце. На три пъти бе правила невъзможни неща. Беше убила лорд Владетеля. И бе сразила Зейн.

Освен това се бе сприятелила с една кандра, която преди това я мразеше.

Стражниците отново се умълчаха. „Това е глупаво — помисли ТенСуун. — Не мога да се крия зад ъгъла и да подслушвам, когато светът е пред края си!“ Надигна се и отърси козината си от саждите — с което накара стражниците да подскочат и да се заозъртат в мрака.

ТенСуун се подвоуми. Уплахата им пробуди в него друга мисъл. Той се обърна и хукна в нощта. Беше опознал града достатъчно добре през годината, когато служеше при Вин — тя обичаше да патрулира из улиците, най-често в квартала около Цитаделата Венчър. Но въпреки това ТенСуун се позатрудни, преди да се ориентира за мястото, където искаше да отиде. Никога не го бе посещавал, но го знаеше от описанието му.

От описанието на онзи, когото беше убил.

Споменът го накара да потрепери. Кандра изпълняваха Договори — и според тези Договори от тях се изискваше да имитират определена личност. Осигуряваше им се подходящо тяло — кандра нямаха право да убиват хора — и те го поглъщаха. Но преди да се случи това, кандра изучаваха своята бъдеща жертва и събираха всякакви възможни сведения за нея.

ТенСуун бе убил ОреСюр, свой брат по поколение. ОреСюр, който бе помогнал за свалянето на Отеца. По заповед на Келсайър ОреСюр се бе превъплътил в лорд Реноа, благородник, когото Келсайър смяташе да използва в осъществяването на плановете си за събарянето на империята. Но ОреСюр имаше и друга, много по-важна роля в плана на Келсайър. Тайна задача, за която не знаеше нито един от членовете на групата, преди Келсайър да умре.

ТенСуун доближи стария склад. Намираше се точно където бе казал ОреСюр. ТенСуун си спомни писъците на ОреСюр и потрепери. Кандрата бе умряла от изтезанието на ТенСуун — мъчения, необходими, та ТенСуун да си набави цялата налична информация. Всички тайни. Всяка подробност, която би му потрябвала, за да имитира своя събрат. В онзи ден ТенСуун бе намразил хората — и себе си, задето им служеше. Но Вин бе успяла да го накара да забрави тази омраза.

Сега складът бе свещено място, украсено и поддържано от Църквата на Оцелелия. Отпред бе поставена мемориална плоча с изрисувано на нея копие — оръжието, от което бяха издъхнали лорд Владетеля и Келсайър. Имаше и кратък текст, обясняващ значението на сградата.

ТенСуун нямаше нужда от обяснения. Това бе мястото, където групата на Келсайър бе открила складираните оръжия, оставени от Оцелелия, за да бъдат въоръжени скаа бунтовниците. Същия ден се разнесе вестта, че Келсайър е мъртъв, и плъзнаха слухове, че е възкръснал, за да води последователите си. В известен смисъл тези слухове бяха верни. ТенСуун заобиколи сградата, като следваше инструкциите, получени от ОреСюр. Благодатта на Присъствието му помагаше да си припомня точните думи и въпреки натрупаните сажди той лесно откри мястото — още повече че паветата бяха леко хлътнали. Започна да рови с лапи.

Онази нощ Келсайър, Оцелелия от Хатсин, наистина се бе появил пред своите последователи. Или, по-точно, бе се появило тялото му. ОреСюр бе получил заповед да погълне тялото на Оцелелия, да се превърне в него, да се появи пред скаа и да ги окуражи. Легендите за Оцелелия, цялата мощна религиозна вълна, породена в онази нощ, бе всъщност дело на една кандра.

А ТенСуун бе убил същата тази кандра. Но не и преди да изтръгне тайните й. Тайни като например къде ОреСюр е заровил костите на Оцелелия и как е изглеждал той.

Мразеше да използва стари кости, но се налагаше. Освен това не разполагаше с коса, което означаваше, че човекът, когото ще пресъздаде, ще е плешив. Но възможността бе твърде примамлива, за да се отказва. Беше виждал Оцелелия само веднъж, но с опита си да имитира…

Какво пък, заслужаваше си да опита.

 

 

Уелън се подпираше на копието си и се взираше в мъглите. Ритъл — другият стражник — твърдеше, че не били опасни. Но Ритъл не знаеше на какво са способни. Уелън предполагаше, че е оцелял само защото изпитва уважение към тях. Това, както и че не приема нещата, които е видял, навътре.

— Мислиш ли, че Скиф и Джастон пак ще закъснеят със смяната? — попита Уелън, просто така, за да завърже разговор.

— Не зная, Уели. — Ритъл не обичаше празните приказки.

— Може би един от нас трябва да иде да види — предложи Уелън. — Нали знаеш, да ги попита ще се бавят ли… — И млъкна.

Имаше нещо в мрака.

„В името на лорд Владетеля! — помисли той и се присви. — Пак ли?“

Но този път не последва атака от мъглите. Вместо това към тях се приближи тъмна фигура. Ритъл се стегна и насочи копието си напред.

— Стой!

Мъжът се приближаваше — загърнат с наметало, скръстил ръце, със спусната качулка. Но лицето му се виждаше. Уелън се намръщи. Имаше нещо познато в този човек…

Ритъл извика, после падна на колене и стисна медальона на шията си — сребърното копие, което носеше винаги.

„В името на лорд Владетеля“ — помисли си смаяно Уелън, припомняйки си откъде му е познато това лице. Беше го виждал на многобройните картини из града, на които бе изрисуван Оцелелия от Хатсин. А и белезите по ръцете му…

— Стани! — нареди Оцелелия. Гласът му бе доброжелателен.

Ритъл се изправи на разтрепераните си крака. Уелън отстъпи назад; не знаеше дали да изпитва страхопочитание, или ужас.

— Дойдох да те похваля за твоята всеотдайност — каза Оцелелия.

— Милорд… — Ритъл сведе глава в поклон.

— Освен това — продължи Келсайър и вдигна пръст — искам да ти кажа, че не ми харесва начинът, по който се управлява този град. Хората ми гладуват, боледуват и измират.

— Милорд — повтори Ритъл, — няма достатъчно храна и напоследък избухнаха бунтове пред складовете. Мъглите убиват, милорд! Моля ви, защо ги пратихте да ни избиват?

— Не съм правил подобно нещо — рече Келсайър. — Зная, че храната не стига, но трябва да си я делите и да не губите надежда. Кажете ми за човека, който управлява този град.

— Крал Пенрод? — попита Ритъл. — Той замества император Елънд Венчър, който отиде на война.

— Лорд Елънд Венчър? И той одобрява ли начина, по който се управлява този град? — попита разгневено Келсайър.

Уелън се присви.

— Не, милорд! — отвърна разтрепераният Ритъл. — Той…

— Той е безумец! — чу Уелън собствения си глас.

Оцелелия се обърна към него.

— Уели, не бива да… — почна Ритъл, но млъкна, понеже Оцелелия го стрелна с присвити очи.

— Говори! — нареди Оцелелия на Уелън.

— Той си приказва сам, милорд — продължи Уелън. — Разправя, че виждал пред себе си лорд Владетеля. И… напоследък издава доста странни заповеди. Принуждава скаа да се бият помежду си за храна, твърди, че трябвало да оцелеят най-силните. Убива тези, които не се съгласяват с него. Такива работи.

— Ясно — рече Оцелелия.

„Но той сигурно знае — помисли си Уелън. — Защо пита?“

— А къде е моята Наследница? — попита Оцелелия. — Къде е Вин?

— Лейди императрицата? — отвърна с въпрос Уелън. — Тя е с императора.

— Къде?

— Никой не знае със сигурност, милорд — обади се Ритъл. — Заминаха отдавна. Сержантът каза, че двамата с императора воювали на юг, срещу колосите. Но други разправят, че армията поела на запад.

— Не ми помагаш особено. — Келсайър се намръщи.

— Преди няколко месеца в града се отби един отряд войници — обади се Уелън. — Не говореха кой знае колко, но аз бях в групата, която ги снабдяваше. Видях с тях лорд Бриз и той спомена, че щял да се събере с останалите от вашата стара група.

— Къде? — попита Келсайър. — Накъде тръгнаха?

— На север — каза Уелън. — Към Ортьо. Вероятно и императорът е там, милорд. Северната област е в ръцете на бунтовници. Сигурно армията е отишла там да потуши бунта.

— Добре — рече Оцелелия, обърна се да си върви, но ги погледна през рамо. — Не остава много време. Кажете на всички, че когато мъглите изчезнат, трябва незабавно да потърсят убежище. Да се скрият под земята, ако е възможно.

Уелън се поколеба, после попита:

— В пещерите? Там, където подготвяхте вашата армия?

— Ще свършат работа — каза Келсайър. — Сбогом.

И изчезна в мъглите.

 

 

ТенСуун обърна гръб на портала на Цитаделата Венчър и се втурна сред мъглите. Вероятно би могъл да се промъкне в сградата. Но не беше сигурен дали имитацията на Оцелелия ще издържи по-внимателен оглед.

Не знаеше доколко може да разчита на сведенията, получени от двамата стражи. Но засега не разполагаше с други източници. Изглежда, Вин и Елънд бяха напуснали Лутадел преди доста време.

Забърза към мястото, където бе изровил скелета на Келсайър. Щом стигна, коленичи в мрака и изрови торбата с кости, която бе оставил там. Трябваше да се превъплъти отново в кучешкото тяло и да се отправи на север. Ако успееше да…

— Ей, ти там! — отекна нечий глас.

ТенСуун вдигна машинално глава. На прага на склада стоеше мъж и се взираше през мъглата към него. Зад гърба му светеше фенер и озаряваше малка група скаа.

„Ами сега?“ — помисли ТенСуун и се изправи, готов да побегне.

— Милорд! — възкликна внезапно мъжът на прага и падна на колене. — Вие се върнахте!

ТенСуун скри торбата зад гърба си и бавно пристъпи към склада.

— Да — каза високо. — Върнах се.

— Знаехме, че ще се върнете — продължи мъжът, а хората зад него взеха да си шепнат и също паднаха на колене. — Събирахме се тук и се молехме да ни дадете напътствие. Милорд, кралят е безумец! Какво да правим?

ТенСуун почти бе изкушен да им разкрие, че е кандра, но като видя надеждата в очите им, разбра, че няма да може да ги разочарова. Пък и сега наистина можеше да помогне.

— Пенрод е бил покварен от Гибелта — заяви той. — Тази напаст иска да унищожи света. Трябва да съберете всички вярващи и да избягате от града, преди Пенрод да ви избие.

— Милорд, къде да идем?

ТенСуун се поколеба. Къде наистина?

— Има двама стражници на входа на Цитаделата Венчър. Те знаят къде. Послушайте ги. Трябва да се скриете под земята. Разбрахте ли?

— Да, господарю.

Без да каже нищо повече, ТенСуун се обърна и изчезна в нощта.

Намери една пуста сграда и бързо се върна в кучешкото тяло. Когато приключи, огледа със странно благоговение костите на Оцелелия.

„Не ставай глупав — рече си. — Това са само кости, като стотици други, които си използвал“. И все пак му се струваше недалновидно да изоставя на волята на случая един толкова могъщ инструмент, така че внимателно ги прибра в торбата, действайки умело с гъвкавите лапи, които сам бе изработил, и я метна на гърба си.

Напусна града през северната порта. Тичаше с цялата скорост, която му позволяваше кучешкото тяло.

Тичаше към Ортьо, с надеждата да е на прав път.