Брандън Сандърсън
Героят на времето (67)

64.

Трябва да се отбележи, че Гибелта не прати инквизитори във Фадрекс, докато Йомен не заяви, че в града има атиум. Защо не ги прати, когато бе открито последното скривалище? Какво бе мястото на нейните слуги в тази схема?

Изводът е, че вероятно в представите на Гибелта всички хора са нейни слуги, особено тези, които контролира директно. Тя не изпрати инквизиторите, защото им бе намерила друга работа. Вместо това повика едного, който по нейно мнение бе също толкова инквизитор, колкото останалите.

Опитът в Йомен да се забие клин е неуспешен, а точно тогава на сцената се появява армията на Елънд. Ето защо Гибелта праща друг свой слуга да изследва подземието и да разбере дали там наистина има атиум. Отначало не смее да задели твърде много сили за Фадрекс, понеже се опасява да не би лорд Владетеля да е заложил капан. Също като нея аз все още се чудя дали в известен смисъл подземието не е било предназначено и за това — да отвлече вниманието на Гибелта и да я задържи в града.

— … точно затова, Дух, трябва да предадеш това съобщение на всяка цена. Късчетата от това нещо се разлетяха наоколо, разхвърляни от вятъра. Ти държиш нишка, която няма никой друг. Направи ми услуга, пусни го да лети.

Дух кимна замаяно. Къде беше? Какво ставаше? И защо изведнъж болката се бе усилила?

— Браво, момче. Справи се чудесно, Дух. Гордея се с теб.

Той се опита да кимне пак, но се закашля и изстена от болка в гърдите. Изстена. Всъщност цялото тяло го болеше и сърбеше нетърпимо.

„Сигурно сънувам — осъзна той, докато бавно идваше в съзнание. — Къде съм? Дали не съм на пост? Или трябва да бързам за работилницата?…“

Отвори очи. Видя над себе си лице. Доста по-грозно от това, което се надяваше да види.

— Бриз? — опита се да каже, но от гърлото му излезе само някакво хъхрене.

— Ха! — възкликна Бриз и Дух видя в очите му сълзи. — Момчето се събуди!

Още едно лице изплува над него и Дух се усмихна. Да, това бе лицето, което искаше да види.

— Какво става? — прошепна той.

Поднесоха към устните му мях с вода. Много внимателно. Той се закашля, но успя да преглътне.

— Защо… защо не мога да помръдна?

— Целият си омотан в бинтове и превръзки — обясни Белдре. — По нареждане на Сейзед.

— Рани от изгаряния — поясни Бриз. — Не са толкова страшни, но…

— Не ме интересуват раните — изграчи Дух. — Нали съм жив. Не вярвах, че ще оцелея.

Бриз погледна към Белдре и се усмихна.

„Пусни я да лети…“

— Къде е Сейзед?

— Трябва да си почиваш — каза Белдре и го погали по бузата. — Преживя толкова мъки…

— И съм проспал още повече — отвърна Дух. — Та къде е Сейзед?

— Замина, скъпо ми момче — отговори Бриз. — Тръгна на юг, с кандрата на Вин.

„Вин“.

По пода изтрополиха тежки стъпки и след секунди до двете лица се появи и това на Горадел.

— Наистина е Оцелелия от Пламъците! — засмя се капитанът.

„Ти държиш нишка, която няма никой друг…“

— Каква е обстановката в града? — попита Дух.

— Спокойна, в общи линии — отвърна Белдре. — Каналите се напълниха и брат ми организира противопожарни команди. Но повечето сгради изгоряха до основи.

— Вие го спасихте, милорд — заяви Горадел.

„Гордея се…“

— Но саждопадите са още по-гъсти, нали? — попита Дух.

Тримата се спогледаха. От разтревожените им лица разбра, че е познал.

— В града пристигат доста бежанци — каза Белдре. — От околните градчета и селца, та дори и от Лутадел…

— Трябва да пратя съобщение — каза Дух. — На Вин.

— Ами добре — рече успокояващо Бриз. — Ще ни го кажеш веднага щом се почувстваш по-добре.

— Бриз, чуй ме — заговори Дух, втренчил поглед в тавана. — Нещо контролираше мен и Гражданина. Видях го — същото, което Вин освободи при Кладенеца на Възнесението. Същото, което ни засипва с пепел, за да ни унищожи. То искаше да завладее този град, но ние го надвихме. Трябва да предупредя Вин.

Тъкмо затова бе пратен в Ортьо. Да събере сведения и да ги прати на Вин и Елънд. Едва сега започваше да разбира колко важна е била задачата му.

— Точно сега пътуването ще е трудна работа, мило момче — отвърна Бриз. — Не бих казал, че условията са подходящи и за пращане на вести.

— Трябва да си почиваш — намеси се Белдре. — Ще мислим за тези неща, когато оздравееш.

Дух стисна отчаяно зъби.

„Трябва да предадеш това съобщение на всяка цена…“

— Аз ще го отнеса — каза тихо Горадел.

Дух го погледна. Понякога не беше трудно човек да забрави присъствието на този мълчалив, отдаден на службата воин. Решителността в гласа му накара Дух да се усмихне.

— Лейди Вин ми спаси живота — продължи Горадел. — В нощта, когато Оцелелия вдигна бунт, тя можеше да ме остави да загина, разкъсан от тълпата. Можеше да ме убие сама. Но си позволи да отдели малко време, за да ми обясни, че разбира какво съм преживял, и ме убеди да мина на нейна страна. Ако наистина й е нужна тази информация, Оцелели, ще й я отнеса — или ще загина.

Дух кимна, после опита да размърда ръце. Май го слушаше само лявата.

Горадел го гледаше.

— Иди в арсенала и поискай тънък метален лист — нареди Дух. — После го донеси тук, заедно с нещо, с което да пишем върху него. Тези думи трябва да са изписани върху стомана и не бива да ги произнасям на глас.